Тайната на жълтата стая

XXII ГлаваНевероятният труп

В неописуема тревога се наведох над тялото на репортера и… с радост установих, че… спи! Спеше с онзи дълбок и нездрав сън, с който бе заспал и Фредерик Ларсан. И той бе станал жертва на приспивателното. Чудех се как мен самия не ме бе постигнала същата съдба! Тогава съобразих, че приспивателното е било или във виното, или във водата, която ни сервираха, а аз не пия, когато се храня — така всичко се изясняваше. Природата ме е дарила с прекалена закръгленост и аз съм на сух режим, както се казва. Раздрусах силно Рултабий, но не успях да го накарам дори очите си да отвори. Този сън се дължеше без съмнение на госпожица Станжерсон.

Тя явно бе помислила, че трябва да се страхува от този млад човек, който предвиждаше всичко, който знаеше всичко, повече, отколкото от баща си! Спомних си, че като ни сервираше виното, управителят ни бе препоръчал едно прекрасно „Шабли“, което без съмнение беше вече минало през масата на професора и дъщеря му.

Повече от четвърт час измина така. При тези изключителни обстоятелства, в които ние трябваше да сме будни, аз реших да взема решителни мерки. Плиснах главата на Рултабий с кана вода. Отвори очи — най-после! Нещастни безцветни очи, безжизнени, невиждащи. Не беше ли и това все пак някаква победа? Но аз исках повече; ударих два плесника на Рултабий и го вдигнах на крака. О, щастие! Усещах, че се съвзема, чух го да мърмори завадено: „Продължавайте, но не шумете толкова!…“ Да продължавам да го удрям, без да вдигам шум, ми се стори невъзможно. Започнах да го щипя, да го раздрусвам и той можа най-сетне да се задържи на краката си. Бяхме спасени!…

— Приспали са ме — каза той. — О! Какъв отвратителен четвърт час прекарах, преди сънят да ме победи… Но сега, край! Не се отделяйте от мен!…

Още не бях свършил, когато в ушите ни прокънтя ужасен вик, който отекна в замъка — истински предсмъртен вик…

— Какво нещастие! — извика Рултабий. — Много късно пристигаме…

И той понечи да се втурне към вратата, но все още бе замаян и се блъсна в стената. Аз бях вече в галерията и с револвер в ръка бягах като луд към стаята на госпожица Станжерсон. Когато стигнах на кръстовището на двете галерии, забелязах някакъв индивид, който се измъкваше от стаята на госпожица Станжерсон и който само с няколко скока стигна до площадката на стълбището.

Не можах да се овладея: стрелях… изстрелът отекна оглушително в галерията, но човекът продължаваше безсмислените си подскоци и вече се спускаше стремглаво по стълбата. Побягнах след него, закрещях: „Стой! Стой или ще те убия!…“ Хукнах и аз към стълбата и насреща си видях Артър Ранс, който идеше от дъното на галерията в лявото крило и викаше: „Какво става?… Какво става?…“ Спуснахме се почти едновременно в подножието на стълбата — Артър Ранс и аз. Прозорецът в преддверието на замъка беше отворен, съвсем ясно видяхме силуета на беглеца, инстинктивно изпразнихме револверите си по посока към него, не беше повече от десет метра пред нас. Олюля се, помислихме, че ще падне, скочихме след него от прозореца, но човекът побягна с нова сила; аз бях по чорапи, американецът — бос, нямаше надежда да го хванем, ако револверите ни не го улучеха. Изстреляхме последните си патрони; продължаваше да бяга… Но бягаше от дясната страна на парадния двор, към края на дясното крило на замъка, в онзи ъгъл, заграден с ровове и високи железни решетки, откъдето щеше да му бъде трудно да се измъкне, в онзи ъгъл, от който нямаше друг изход пред нас освен вратата на малката еркерна стая на пазача.

Макар и ранен от нашите куршуми, човекът имаше двайсетина метра преднина. Изведнъж зад нас, над главите ни се отвори един прозорец от галерията и ние чухме Рултабий отчаяно да крещи:

— Стреляйте, Берние! Стреляйте!

И в този момент светкавица отново сцепи ясната нощ, лунната нощ.

В проблясъка видяхме портиера Берние, изправен е пушка на вратата на донжона.

Добре се бе прицелил. Сянката се строполи. Но тъй като вече бе стигнала края на дясното крило, тя остана от другата страна на ъгъла, сиреч видяхме я как пада, но рухна окончателно на земята едва зад ъгъла, който ние не можехме да видим. Берние, Артър Ранс и аз пристигнахме там след двайсет секунди. Сянката лежеше мъртва в краката ни.

Прекъснал летаргичния си сън от виковете и стрелбата, Ларсан тъкмо отваряше прозореца на своята стая и крещеше към нас, както Артър Ранс бе крещял: „Какво има?… Какво има?…“

А ние, ние се бяхме навели над сянката, над тайнствената мъртва сянка на убиеца. Съвсем разбуден вече. Рултабий се присъедини към нас в един момент и аз му изкрещях: „Той е мъртъв! Той е мъртъв!…“

— Толкова по-добре — рече моят приятел. — Занесете го в замъка…

Но той се поправи:

— Не! Не! Да го оставим в стаята на пазача!…

Рултабий почука в стаята на пазача. Никой не се обади, отвътре… което естествено ни най-малко не ме учуди.

— Явно не е там — рече репортерът, — иначе щеше да е вече излязъл!… Тогава да отнесем тялото в замъка.

Откакто бяхме дотичали до мъртвата сянка, беше станало толкова тъмно заради големия облак, който закриваше луната, че можехме само да пипнем тази сянка, без да успеем да различим чертите й. И все пак очите ни изгаряха от нетърпение да узнаят! Дядо Жак ни помогна да пренесем трупа в замъка. Положихме го на първото стъпало на вътрешното стълбище. Докато го носехме, бях усетил по ръцете си топлата кръв, която изтичаше от раните му…

Дядо Жак прибяга до кухненското помещение и се върна с фенер. Наведе се над лицето на мъртвата сянка и всички познахме пазача, този, когото собственикът на странноприемницата „Донжон“ наричаше Зеления и когото само час преди това бях видял да излиза от стаята на Артър Ранс с някакъв вързоп в ръка. Но това което видях, можех да споделя единствено с Рултабий, както между впрочем и направих само минута по-късно.

Не мога да отмина с мълчание огромната почуда — ще кажа дори — жестокото разочарование, което изпитаха Жозеф Рултабий и Фредерик Ларсан, който се бе присъедини към нас. Те опипваха трупа… гледаха това мъртво лице, зеления костюм на пазача… и се убеждаваха един друг:

— Невъзможно!… Това е невъзможно!

Рултабий дори избухна:

— Да полудее човек!

Дядо Жак не преставаше да се вайка. Беше много измъчен. Твърдеше, че е станала грешка, че пазачът не е могъл да бъде убиец на своята господарка. Наложи се да го накараме да млъкне. Сина му да бяха убили, нямаше така да вие и аз си обяснявах тези прекалени добри чувства със страха, който навярно го е пипнал, да не би някой да помисли, че се радва на тази трагична смърт; всеки знаеше в същност, че дядо Жак ненавиждаше пазача. Аз забелязах, че от всички нас, които бяхме доста раздърпани — едни боси, други по чорапи, само дядо Жак беше напълно облечен.

Но Рултабий не беше изоставил трупа; на колене върху плочките на преддверието в замъка, осветен от фенера на дядо Жак, той събличаше пазача!… Оголи гърдите му. Бяха в кръв.

И изведнъж, като грабна фенера от ръцете на дядо Жак, той освети съвсем отблизо зеещата рана. Тогава стана и с невероятен тон, пълен с дива ирония, заяви:

— Този човек, когото вие смятате за убит от револвер и ловни сачми, е умрял от удар с нож в сърцето!

Отново помислих, че Рултабий е полудял и аз на свой ред се надвесих над трупа. Тогава можах да се убедя, че в тялото на пазача нямаше никаква рана от огнестрелно оръжие — остър нож жестоко бе насякъл гръдта до сърцето.