Тайната на жълтата стая

XXI ГлаваВ засада

Този жест, който ме порази, сякаш не направи особено впечатление на Рултабий. Събрахме се пак в неговата стая и без да ми говори за сцената, на която преди малко станахме свидетели, той ми даде последните си инструкции за през нощта. Първо, щяхме да вечеряме. След вечеря аз трябваше да вляза в тъмната стаичка и там да чакам колкото е необходимо, за да видя нещо.

— Ако вие видите преди мен — обясни моят приятел, — ще трябва да ме предупредите. Вие преди мен ще видите дали човекът идва в дясната галерия по някакъв друг път, а не през извитата галерия, защото виждате цялата дясна галерия, а аз мога да видя само извитата. За да ме предупредите, ще трябва да развържете завесата на прозореца в дясната галерия, който е най-близо до тъмната стаичка. Завесата сама ще се спусне, ще закрие прозореца и веднага ще се очертае квадратната сянка там, където е имало светъл квадрат, тъй като галерията е осветена. За да го направите, трябва само да протегнете ръка от тъмната стаичка. В извитата галерия, която сключва прав ъгъл с дясната галерия, аз забелязвам през прозорците на извитата галерия всички светли петна от прозорците на дясната галерия. Когато въпросното светло петно стане тъмно, аз ще зная какво значи това.

— И тогава?

— Тогава ще ме видите да се появявам в ъгъла на извитата галерия.

— И какво ще направя?

— Ще тръгнете веднага към мен, зад човека, но аз ще съм вече върху него и ще съм видял дали лицето му влиза в моя кръг…

— Този, дето е очертан с острието на ума ви ли? — довърших аз с усмивка.

— Напразно се смеете!… В същност повеселете се през тия няколко минути, дето ви остават, защото, кълна ви се, след малко вече няма да имате тази възможност.

— А ако човекът избяга?

— Още по-добре! — рече флегматично Рултабий. — Не държа да го хвана; той ще може да се измъкне през стълбата и през големия вестибюл в партера… и то преди вие да стигнете площадката, защото сте в дъното на галерията. Аз ще го оставя да замине, след като му видя лицето. Само това ми трябва: да видя лицето му. След това няма да ми е трудно да направя така, че той да бъде мъртъв за госпожица Станжерсон, дори да остане жив. Ако го хвана жив, госпожица Станжерсон и господин Дарзак може би никога няма да ми го простят! А аз държа на тяхното уважение; това са много свестни хора. След като виждам, че госпожица Станжерсон налива приспивателно в чашата на баща си, за да не се събуди от разговора, който тя е принудена да проведе тази вечер с похитителя си, трябва да ви е ясно, че няма много да ми се зарадва, ако отведа пред баща й човека от Жълтата стая и „тайнствената галерия“ с вързани ръце и незапушена уста. Може би е цяло щастие, че през нощта на „тайнствената галерия“ човекът изчезна като в магия! Разбрах го през онази нощ по това как изведнъж лицето на госпожица Станжерсон просветна, като разбра, че е избягал. Аз пък разбрах за себе си, че за да спася тази клетница, не е толкова необходимо да хвана човека, а по-скоро да го накарам да мълчи, независимо по какъв начин. Но да убия човек! Да убия човек! Това не е малка работа. И после това не ме засяга… освен ако той не ми даде основание. От друга страна, ла го накарам да мълчи, без госпожицата да направи признания… това е да отгатна всичко — с нищо!… За щастие, приятелю, аз отгатнах или по-скоро не, разсъдих… и от този човек не искам друго освен да ми покаже „вещественото“ си лице, което трябва да влезе…

— В кръга…

— Точно така, и лицето му няма да ме смае!…

— Но аз мислех, че вече сте виждали лицето му, вечерта, когато скочихте в стаята…

— Да, но лошо… свещта беше на земята… и после тази брада…

— А тази вечер няма ли да има брада?

— Мисля, че ще има… Но галерията е светла и сега аз вече зная… или по-скоро умът ми знае… а очите ми ще видят…

— Ако става въпрос само да го видим и да го оставим да се измъкне, защо ни беше оръжието тогава?

— Защото драги мой, ако човекът от Жълтата стая и от „тайнствената галерия“ знае туй, което аз знам, той е способен на всичко! Яка ни душа тогава!

— Сигурен ли сте, че ще дойде тази вечер!…

— Тъй както, че ви виждам сега!… В десет и половина тази сутрин госпожица Станжерсон много ловко се отърва от болногледачките за тази нощ, даде им отпуск за двадесет и четири часа под най-благовиден предлог и не пожела, докато те отсъствуват, при нея да има някой друг освен скъпия й баща, който ще спи в будоара на дъщеря си и който приема новата си длъжност с благодарствена радост. Съвпадението между заминаването на господин Дарзак (след това, което той ми каза) и изключителните предпазни мерки на госпожица Станжерсон да осигури спокойствие около себе си, не оставя никакво съмнение. Идването на убиеца, от което господин Дарзак се опасява, госпожица Станжерсон старателно подготвя!

— Това е ужасно!

— Да.

— И с това приспивателно, което я видяхме ла излива в чашата на баща си, тя ще го упои?

— Да.

— Значи тая нощ сме само двама?

— Четирима — портиерът и жена му са будни за всеки случай… Отначало няма да имаме нужда от тях… Но портиерът ще ми бъде нужен после, ако се наложи да убиваме!

— Значи вие мислите, че ще убиваме?

— Да, ако той поиска!

— Защо да не предупредим дядо Жак? Не ви ли трябва днес?

— Не — рязко ми отвърна Рултабий.

Замълчах за малко; после, в желанието си да узная какво точно мислеше Рултабий, аз внезапно попитах:

— Защо не предупредим Артър Ранс? Той би могъл да ни помогне много.

— О! — рече Рултабий недоволно. — Вие искате на всички да раздрънкаме тайната на госпожица Станжерсон. Хайде да вечеряме… време е… Тази вечер ще хапнем у Фредерик Ларсан… освен ако той не дебне още господин Робер Дарзак… Една стъпка не го оставя ла направи. Но какво пък! Ако сега не е тук, сигурен съм, че през нощта ще бъде!… Ето кого аз хубавичко ще преметна!

В този момент се чу шум в съседната стая.

— Трябва да е той — каза Рултабий.

— Забравих да ви попитам — рекох аз, — пред полицая нито дума за операцията тази нощ, нали?

— Естествено! Действуваме сами, за наша собствена сметка.

— И „всичката слава за нас“, така ли?

Рултабий добави присмехулно:

— Ти го каза, горделивецо!

Вечеряхме с Фредерик Ларсан в неговата стая. Заварихме го там. Каза ни, че току-що се е върнал и ни покани на масата. Вечерята премина в най-прекрасното настроение на света и не ми беше трудно да разбера, че се дължеше на това, дето всеки от тях бе почти сигурен, че най-после се е добрал до истината. Рултабий довери на Големия Фред, че сам съм дошъл при него и че той ме е задържал, за да му помогна за един голям материал, който трябвало да предаде още тази нощ в „Епок“. Трябвало да си тръгна — говореше той — с влака в единайсет и да занеса ръкописа, нещо като роман с подлистник, в който младият репортер възпроизвеждал главните епизоди на тайната в Гландие. Ларсан се усмихна на това обяснение като човек, комуто такива не минават, но който от учтивост се въздържа да говори за неща, които не го засягат. Като внимаваха много какво казват, та чак и с какъв тон го казват, Ларсан и Рултабий си говориха доста дълго за присъствието на господин Артър У. Ранс в замъка, за неговото минало в Америка, което те биха желали да опознаят повече, поне що се отнася до връзките му със семейство Станжерсон. В един момент Ларсан, който, стори ми се, изведнъж се почувствува зле, каза с усилие:

— Вярвам, господин Рултабий, че вече нямаме кой знае каква работа в Гландие и че не са много нощите, които ще прекараме тук.

— И аз така мисля, господин Фред.

— Значи вие смятате, приятелю, че аферата е приключена?

— Наистина смятам, че всичко е приключено и че няма какво повече да научаваме — отвърна Рултабий.

— Открихте ли виновника? — попита Ларсан.

— А вие?

— Аз да.

— И аз — каза Рултабий.

— Дали е един и същ?

— Не вярвам, освен ако не сте променили мнението си — каза младият репортер.

И натърти:

— Господин Дарзак е честен човек!

— Сигурен ли сте? — попита Ларсан. — Защото аз съм сигурен в противното… Значи ще се бием?

— Да, ще се бием. И аз ще ви победя, господин Фредерик Ларсан.

— Младостта не се съмнява в нищо — засмя се в заключение Големия Фред, като ми стискаше ръката.

Рултабий отвърна като ехо:

— В нищо!

Но изведнъж Ларсан, който се бе изправил, за да ни пожелае лека нощ, се хвана с две ръце за гърдите и се олюля. Трябваше да се опре на Рултабий, за да не падне. Беше ужасно пребледнял.

— О! О! Какво ми става? Да не съм отровен?

И той ни гледаше с обезумял поглед… Напразно му задавахме въпроси, той не ни отговаряше… Беше седнал в един фотьойл. Не можахме да изтръгнем нито думичка от него. Бяхме много разтревожени и за него и за себе си, защото бяхме хапнали от всички ястия, до които се бе докосвал Фредерик Ларсан. Засуетихме се наоколо му. Сега сякаш вече не му беше тъй зле, но едрата му глава бе клюмнала на рамото, а натежалите му клепачи скриваха погледа му от нас. Рултабий се наведе и прослуша сърцето му.

Когато се вдигна, лицето на моя приятел беше съвсем спокойно. Нямаше и сянка от предишната уплаха. Каза ми:

— Той спи!

И ме поведе към стаята си, след като затвори вратата на Ларсан.

— Приспивателно? — попитах аз. — Значи госпожица Станжерсон иска всички да приспи тази вечер?

— Може би — отвърна Рултабий, но вече мислеше за друго.

— Ами ние!… Ние! — възкликнах аз. — Откъде да знаем, че и ние не сме поели приспивателно?

— Лошо ли ви е? — попита ме Рултабий хладнокръвно.

— Не! Съвсем не!

— Спи ли ви се?

— Никак…

— Е, приятелю, изпушете тази прекрасна пура.

И ми подаде първокачествена хаванска пура, която, господин Дарзак му бе подарил, а той запали своята вечна лула, своето лулище.

Останахме така в стаята му до десет часа, без да продумаме дума. Излегнат в един фотьойл, Рултабий продължаваше да пуши със загрижено чело и отсъствуващ поглед. В десет часа той се събу и ми направи знак — и аз да си сваля обувките. Когато останахме по чорапи, Рултабий каза, но тъй тихо, че аз по-скоро отгатнах думата, отколкото я чух:

— Револвер!

Извадих моя револвер от джоба на сакото си.

— Заредете!

Заредих.

Тогава той се отправи към вратата на своята стая, отвори я безкрайно предпазливо — не изскърца. Бяхме в извитата галерия. Рултабий отново ми направи знак. Разбрах, че трябва да заема мястото си в тъмната стаичка. Вече се отдалечавах от него, когато Рултабий се приближи до мен и ме целуна, а после видях, че пак тъй предпазливо се върна в стаята си. Озадачен от тази — целувка и малко разтревожен, аз пристигнах в дясната галерия, по която минах безпрепятствено; прекосих площадката и продължих в лявото крило до тъмната стаичка. Преди да вляза в нея, разгледах отблизо шнура на прозоречната завеса. Наистина трябваше само да го бутна, тежката завеса да се спусне и да закрие светлото квадратно петно — условен знак за Рултабий. Някакъв шум от стъпки ме накара да спра пред вратата на Артър Ранс. Значи още не си бе легнал! Но как така е още в замъка, след като не беше вечерял с господин Станжерсон и дъщеря му! Поне аз не го бях видял на масата в момента, когато издебнахме онова движение на госпожица Станжерсон.

Оттеглих се в моята тъмна стаичка. Чувствувах се отлично. Виждах цялата галерия — беше светло като сред бял ден. Наистина оттук нищо не можеше да ми убегне. Но какво щеше да бъде то? Може би нещо много важно. Пак се сетих за Рултабий, който ме разтревожи с тази целувка. Тъй се целуват приятели само в тържествени случаи или когато ги грози опасност! Значи мен ме грозеше опасност?

Стиснах пистолета и зачаках. Не съм герой, ала не съм и страхливец.

Чаках така около час; през този час не забелязах нищо подозрително. Навън дъждът, който заплющя към девет часа, бе спрял.

Моят приятел ми беше казал, че може би нищо няма да се случи преди полунощ или преди един часа сутринта. Въпреки това не беше повече от единадесет и половина, когато вратата на Артър Ранс се отвори. Чух леко да изскърцват пантите й, сякаш отвътре я отваряха с най-голяма предпазливост. Вратата остана отворена само един миг, който ми се стори предълъг. Тъй като тази врата се отваряше към галерията, не можах да видя какво ставаше нито в стаята, нито зад вратата. Тъкмо тогава вече за трети път чух някакъв странен шум. Идеше откъм парка и бях му обърнал толкова внимание, колкото сме свикнали да отдаваме на котешкото мяукане нощем по водосточните тръби. Но третия път мяукането беше тъй ясно и тъй особено, че аз си спомних какво приказваха за крясъка на Божията животинка. Този крясък бе придружавал досега всички трагедии в Гландие — изтръпнах! Веднага след това видях един човек да се появява откъм вратата. Затвори я. Не можах отначало да го позная, защото беше с гръб към мен, наведен над някакъв обемист вързоп. После се обърна към тъмната стаичка и тогава видях кой е. Този, който излизаше в този час от стаята на Артър Ранс, беше пазачът. Зеления. Със същия костюм, с който го видях на пътя срещу странноприемницата „Донжон“ още първия ден в Гландие. Носеше го и сутринта, когато на излизане от замъка ние с Рултабий го бяхме срещнали. Никакво съмнение. Това беше пазачът. Видях го много ясно. Лицето му изразяваше, така поне ми се стори, някаква тревога. Тъй като крясъкът на Божията животинка кънтеше отвън вече четвърти път, той остави вързопа в галерията и се приближи към втория прозорец, ако броим прозорците откъм тъмната стаичка. Не смеех да помръдна, защото се страхувах да не се издам.

Когато стигна до прозореца, той залепи чело на стъклото и погледна към тъмния парк. Остана така половин минута. Нощта се проясняваше от време на време, осветена от кръглата луна, която току изчезваше под някой голям облак. Зеления вдигна на два пъти ръка и направи някакви знаци, които не разбрах, после, — като се отдалечи от прозореца, взе вързопа и през галерията тръгна към площадката.

Рултабий ми бе казал: „Щом видите нещо, бутнете шнура!“ Виждах нещо. Това ли чакаше Рултабий? Не беше моя работа да мисля, трябваше само да изпълня заповедта. Бутнах шнура. Сърцето ми щеше да се пръсне. Човекът стигна площадката, но за моя огромна почуда, защото очаквах да тръгне към галерията в лявото крило, аз забелязах, че слиза по стълбата към изхода.

Какво да правя? Гледах глупаво тежката спусната завеса. Сигналът бе даден, а аз не виждах Рултабий да се появява откъм извитата галерия. Нищо не дойде, никой не се появи. Бях объркан. Измина половин час — стори ми се цял век. А сега какво щях да правя, ако видех нещо друго? Веднъж вече дадох знак, втори път не можех… От друга страна, ако хукнех в галерията в този момент, можех да объркам всички планове на Рултабий. В края на краищата няма в какво да се упрекна и ако се е случило нещо, което моят приятел ни най-малко не е очаквал, той можеше да се сърди само на себе си. След като вече не можех да му окажа каквато и да е реална помощ, реших да заложа всичко на една карта: излязох от тъмната стаичка и все тъй по чорапи се отправих към извитата галерия, като стъпвах внимателно и се ослушвах в тишината.

Никой в извитата галерия. Отидох до вратата на Рултабий. Ослушах се. Нищо. Почуках лекичко. Нищо. Завъртях месинговата топка, вратата се отвори. Вече бях в стаята. Рултабий лежеше, проснат на паркета.