Трескав блян

ДЕВЕТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян

река Мисисипи, август 1857

Докато „Трескав блян“ пълзеше надолу по Мисисипи, дните се нижеха, изпълнени със скука. Бърз параход можеше да измине разстоянието от Сейнт Луис до Ню Орлиънс и обратно за около двадесет и осем дни, дори ако си бе позволил да изгуби седмица в междинни спирки, товарене, разтоварване и престой заради лошо време. С тази скорост обаче на „Трескав блян“ щеше да му трябва месец само за да стигне до Ню Орлиънс за месец. На Абнър Марш му се струваше, че времето, реката и Джошуа Йорк правят всичко възможно, за да ги забавят. Два дни Мисисипи остана обвита в мъгла, гъста и сивкава като мръсен памук. Дан Олбрайт кара в нея около шест часа, като предпазливо направляваше кораба сред плътните и променливи стени, които чезнеха и пропускаха кораба нататък. Това изпъна нервите на Марш до краен предел. Ако той беше на кормилото, щеше да отбие веднага, щом мъглата ги беше обградила, вместо да рискува „Трескав блян“. По време на плаване обаче всичко това зависеше от решенията на кормчията, а не на капитана, и Олбрайт продължи нататък.

Накрая мъглата стана прекалено гъста дори за него. Загубиха ден и половина в някакво пристанище недалеч от Мемфис. Можеха само да наблюдават как водата връхлита и се отдръпва и да слушат далечните плисъци някъде из мъглата. Веднъж наблизо премина сал. На палубата му гореше огън. Екипажът му се развика, щом ги видя. Неясните слаби възгласи се понесоха над реката, преди мъглата да ги погълне заедно с всичко останало.

Когато времето се проясни достатъчно, Карл Фрам реши, че е безопасно да продължат. Само след около час обаче навлязоха в плитчините, когато лоцманът се опита да мине по несигурна отсечка, за да навакса малко време. Наложи се под надзора на Косматия Майк моряците, огнярите и докерите да се изсипят на брега, за да преведат кораба. Отне им цели три часа, след което продължиха бавно напред, водени от Олбрайт, който беше на малка лодка пред тях и измерваше дълбочината. Накрая се измъкнаха от скосения участък и навлязоха в добри води, но проблемите не секнаха. Три дни по-късно ги връхлетя гръмотевична буря, а „Трескав блян“ неведнъж бе принуден да заобикаля остри скали или плитчини в бързите течения. Продължаваше напред бавно, загребващите колела едва се въртяха, а в измервателната лодка се бяха събрали кормчията, който не беше на смяна, член на ръководния състав и отбран екипаж, за да хвърлят олово във водата и да оповестяват данните: „Две и четвърт“ или „Три без четвърт“ или „Три“. Нощите бяха тъмни и никаква светлина не проникваше до кораба, когато беше мъгливо. Ако параходът изобщо се движеше, това ставаше много внимателно, и то с една четвърт от скоростта му или дори по-малко. Забраниха пушенето в лоцманската будка, а всички прозорци на долните палуби бяха закрити с пердета и кепенци, за да не пречат отблясъците им във водата на видимостта. Бреговете бяха тъмни и пусти. Нямаше как да разбереш къде реката е дълбока, нито дори къде свършва и започва сушата. Реката се носеше черна като грях, без луна, беззвездна. През някои нощи беше трудно дори да се види нощната птица - устройството недалеч от флагщока, по което лоцманите правеха замервания.

Макар и твърде различни, Фрам и Олбрайт бяха много опитни кормчии и гледаха да печелят време винаги, когато беше възможно. Спираха само в моменти, когато абсолютно нищо не се движеше по реката, освен салове, трупи и шепа плоскодънни лодки.

Джошуа Йорк помагаше на кормчиите. Всяка нощ той се качваше в лоцманската будка, за да изкара смяната си като истински чирак.

- Казах му аз, че нощи като тая не са подходящи - оплака се Фрам на Марш веднъж, докато вечеряха. - Не мога да го уча на ориентири, когато аз самият не ги виждам, нали? Ама тоя човек има най-шантавите очи като за нощ. Някой път съм сигурен, че вижда всичко по водата, без значение колко е черна. Продължавам да го наглеждам и му казвам знаците, но поне девет от десет пъти ги вижда преди мен. Снощи, като се преполови вахтата, щях да спра кораба, ако не беше Джошуа.

Йорк обаче понякога бавеше парахода. По негово нареждане спряха непредвидено цели шест пъти: в Грийнвил, в два по-малки града, на частен пристан в Тенеси и край два склада за дърва. На два пъти отсъства цяла нощ. В Мемфис Йорк не слезе, но навсякъде другаде ги забавяше непоносимо. Когато спряха в Хелена, изчезна почти до сутринта, а в Наполеон ги задържа цели три дни, понеже заедно със Симж отидоха бог знае къде. Във Виксбьрг беше още по-лошо. Бездействаха цели три нощи, преди Джошуа най-накрая да се завърне на борда.

Когато напуснаха Мемфис, залезът беше прекрасен. Няколко виегци се къдрици мъгла засияха в оранжево, облаците на запад се обагриха в бляскаво и приказно червено. Сякаш самото небе пламтеше. Абнър Марш обаче стоеше на тексаската палуба и виждаше само реката. Наблизо нямаше други параходи. Водата беше спокойна. Някъде вятърът превръщаше повърхността й в килим от гребенчета, другаде потокът заливаше разкривените клони на паднало дърво. Когато слънцето се сниши, калните води се обагриха в толкова наситено алено, сякаш „Трескав блян“ се носеше по река от кръв. След това слънцето потъна зад дървета и облаци. Червеното бавно потъмня и премина в кафяво - като истинска кръв, когато засъхне. Накрая водата се превърна в чернилка, навяваща мисли за смърт и гроб. Марш видя как и последните вълни загубиха пурпура си. Тази нощ остана беззвездна. Капитанът се запъти към вечерята си с мисълта за кръв.

Бяха изминали много дни от престоя им в Ню Мадрид, а той бездействаше. Остана мълчалив. Продължаваше да размишлява усилено над всичко, което бе видял или пропуснал да забележи в каютата на Джошуа. Не можеше да е сигурен, че е било кръв. Освен това какво толкова, ако беше? Може би Джошуа се беше наранил в гората... макар че по-късно Марш не пропусна да огледа внимателно дланите му и не видя нито драскотина. Ами ако бе убил животно или разбойник? Имаше поне дузина възможности, но Джошуа мълчеше. Ако няма какво да крие, защо пази всичко в тайна? Колкото повече мислеше за това, толкова повече не му допадаше.

Съвсем не виждаше кръв за първи път: юмручни боеве, удари с тояги, дуели, престрелки. Реката се носеше надолу към робските земи, а там кръвта на ония, които имаха черна кожа, се лееше с лекота. В свободните щати положението им беше много по-добро. За кратко обаче Марш бе живял в проклетия Канзас. Там беше видял как се стреля по хора. На млади години служеше в илинойското опълчение и участва във Войната на Черния ястреб⁵⁶. Понякога още сънуваше Битката при Бед Екс⁵⁷, където избиха хората на вожда заедно с жените и децата, докато опитваха да прекосят Мисисипи, за да достигнат безопасния западен бряг на реката. Кървав ден, но необходим. Все пак вождът сам нахълта в Илинойс.

Кръвта, която може би обагряше ръцете на Йорк онази нощ обаче беше някак си различна. Тя притесняваше Марш, безпокоеше го.

Въпреки това той знаеше, че е сключил сделка, а дадената дума си е дадена дума. Един мъж трябва да спазва обещанията си, независимо дали е за добро или пък не и без значение кой стои от другата страна - светец, мошеник, самият дявол. Джошуа Йорк бе споменал, че има врагове, а как да се разправя с тях, той решаваше сам. Въпреки всичко той се отнасяше към Марш много почтено. По тази причина капитанът реши да остави всички лоши мисли настрана.

Надеждите му обаче кър вяха също като Мисисипи. Палубите на „Трескав блян“ бяха изпълнени с отегчение и мрак. Един от огнярите се изгори на парата поради невнимание. Наложи се да го оставят в Наполеон. При Виксбърг някакъв докер избяга - пълна лудост. Там имаше робство, а той беше свободен цветнокож. На основната палуба започнаха боеве. Според Джефърс скуката и душната августовска жега бяха причината за всичко това. „Тази измет откача, когато стане горещо“, пригласяше му Косматия Майк. Абнър Марш не беше убеден в това. Сякаш нещо ги тормозеше. Отминаха Мисури и Тенеси, а капитанът продължаваше да се терзае. Оставяха зад себе си градове и складове за дърва, дните се превръщаха в безкрайни седмици. Непрестанно губеха пътници и товари заради забежките на Йорк. Марш посети много салони и хотели, популярни сред моряците, ослушваше се и не хареса онова, което чуваше за кораба си. Според една от историите „Трескав блян“ бил твърде голям и тежък заради всичките си котли, което го правело тромав. Други разказваха за проблеми с машината. Котлите скоро щели да избухнат. Тези приказки не бяха приятни. Всички се страхуваха от проблеми с котлите. Един боцман от някакъв нюорлиънски параход каза на Марш във Виксбърг, че „Трескав блян“ изглежда прелестно, но разполага с некадърен капитан от горното течение на реката, който се страхува да потегли с пълна скорост Абнър едва се сдържа да не му разбие главата. Приказваше се и за Йорк, неговите странни сподвижници и навиците им. Параходът скоро щеше да си спечели слава, но не каквато Абнър Марш търсеше.

Когато най-после стигнаха Начес, Марш вече се беше наслушал на такива приказки.

Влязоха в града час преди мръкнало. Светлината тлееше в аленеещия следобед, сенките се издължаваха от запад. Като изключим жегата, денят беше приятен. Откакто напуснаха Кайро, не се бяха придвижвали толкова бързо. Реката се къпеше в златисто сияние, а слънцето се отразяваше в нея като лъскаво украшение от месинг, трептеше и танцуваше при всеки полъх над водата. Марш посрещна следобеда в леглото заради неприятното време, но когато чу писъка на свирката, излезе от каютата. Отговаряха на друг параход, който гордо се носеше по водата. Говореха си. Двата кораба решаваха кой да мине вляво и кой - вдясно. Случваше се поне дузина пъти дневно. В гласа на другия параход имаше нещо, което сякаш го привикваше, притегляше го да се надигне от меките чаршафи. Той излезе на тексаската палуба само за да го види как преминава. „Еклипс“ - бърз и горд. Позлатеното украшение между комините блестеше на слънцето. На палубите му имаше цели тълпи от пътници. Марш наблюдаваше как се изкачва по реката, докато пред очите му не остана само пушекът му. През цялото време стомахът му бе на кълбо, незнайно защо.

„Еклипс“ изчезна в далечината като сънен блян при изгрева. Марш се обърна и видя Начес пред тях. Чу камбаната, оповестяваща акостиране, и свирката запигця отново. Край пристанището се бяха струпали параходи, а отвъд тях два града очакваха „Трескав блян“. Горе на стръмните височини беше Начес-на-хълма - порядъчен град с широки улици, зеленина, цветя и масивни къщи. Всяка си имаше име: Монмут, Линдън, Оубърн, Равена, Конкорд, Белфаст, Уинди Хил, Бърн. Марш беше посещавал Начес поне шест пъти на млади години. Тогава още не беше собственик на кораб и по традиция се качваше горе, за да разгледа всички тези легендарни домове. Изглеждаха като истински проклети дворци и го караха да се чувства некомфортно. Старите семейства, които живееха в тях, се държаха като царски особи. Надменни и арогантни, те пиеха джулеп⁵⁸ и шери коблер⁵⁹, изстудяваха проклетото си вино, забавляваха се на състезания с расови коне, ловуваха мечки, дуелирха се с револвери и бауи⁶⁰ дори при най-дребната кавга. Марш беше чул, че ги наричат набоби⁶¹. Славна дружина - всички тия проклетници се мислеха поне за полковници. Понякога идваха на пристанището. Тогава трябваше да ги поканиш в парахода си на пури и питие, без значение как се държат. Странно защо, но сякаш бяха напълно слепи. От своите къщи, издигащи се върху скалите, набобите виждаха сияйно царствената река, но някак пропускаха всичко, което се намираше точно под тях.

Някъде надолу от именията, между реката и склоновете, се издигаше още един град: Начес-под-хьлма. Там нямаше мраморни колони, нито пък особено много цветя. Улиците бяха покрити с кал и прахоляк. Пристанището бе обградено от бардаци. Край него минаваше улица „Силвър“ или каквото беше останало от нея. Голяма част от нея се свлече в реката преди двадесет години, а отсечките, които още бяха достъпни, се намираха наполовина под водата. По тях се движеха предимно жени с безвкусно пищно облекло и опасни на вид, студени и суетни млади мъже. По главната улица имаше само салони, билярдни и игрални зали. Всяка вечер този град под града сякаш кипеше. Крамоли, кръв, нечестни игри на покер, курви, готови да направят всичко, мъже, които ти се хилят, вземат парите ти и след това ти виждат сметката. Това беше Начес-под-хьлма. Уиски, плът и карти, червени фенери, мръсни песни, разреден джин - така беше край реката. Моряците обожаваха и ненавиждаха това място и населението му, състоящо се от евтини жени, главорези, комарджии, свободни чернилки, мулати. Старците дори се кълняха, че днес градът под възвишенията не достига и частица от лудостта, обгръщала го преди четиридесет години и преди торнадото, което Бог изпратил, за да поразчисти наоколо през 1840 година. За Марш обаче и сега всичко тук беше достатъчно безумно. Преди години прекара няколко запомнящи се нощи в града. Този път обаче нямаше добри предчувствия. За миг поиска да го подминат. Можеше да се качи в лоцманската будка и да каже на Олбрайт да продължи, но имаха пътници за Начес и стоки, които трябваше да се натоварят. Пък и екипажът нямаше търпение да прекара една нощ в прочутия град. „Трескав блян“ се понесе към пристанището, за да прекара там вечерта. Спряха парахода, снишиха парата, оставиха огъня в търбуха на кораба да изгасне. Тогава екипажът се изля, сякаш беше кръвта от вените му. Някои спряха на пристанището, за да си купят сладолед или плодове от черните продавачи, които обикаляха наоколо с колички, но повечето продължиха към улица „Силвър“ и парещите й ярки светлини. Абнър Марш остана на тексаската палуба, докато звездите не започнаха да изгряват. Над реката се понесоха песни, идващи от прозорците на публичните домове, но това не оправи настроението му.

Най-накрая Джошуа Йорк излезе от каютата си и пристъпи напред.

- Ще слизаш ли, Джошуа? - попита го Марш.

- Да, Абнър - отвърна той с хладна усмивка.

- Колко време ще отсъстваш този път?

Йорк елегантно сви рамене.

- Не зная. Ще се върна при първа възможност. Чакай ме.

- По-добре да дойда с теб, Джошуа. Това е Начес. Начес-под-хьлма. Градът е опасен. Можем да си чакаме тук цял месец, докато ти лежиш в някоя канавка с прерязано гърло. Нека те разведа наоколо. Аз съм моряк, ти - не.

- Не - настоя Йорк. - Имам работа долу, Абнър.

- Нали сме съдружници? Твоите дела са и мои, стига „Трескав блян“ да е намесен.

- Грижите ми не са само за парахода, приятелю. За някои неща няма как да ми помогнеш Трябва да ги свърша сам.

- Но Симж идва с теб.

- Понякога. Различно е, Абнър. Със Симж споделяме... някои интереси, които липсват между теб и мен.

- Веднъж спомена нещо за врагове, Джошуа. Ако става дума за това и смяташ да се погрижиш за тези, които са ти навредили, можеш да ми кажеш Ще помогна.

Йорк поклати глава.

- Не, Абнър. Моите врагове може би не са и твои.

- Нека сам реша това. Винаги си бил честен с мен. Довери ми се и нека ти отвърна със същото.

- Не мога - отвърна Йорк с тъга. - Абнър, имаме сделка. Не задавай въпроси. Моля те. Сега, ако обичащ ме пусни да вървя.

Абнър Марш кимна и се отдръпна. Джошуа Йорк мина покрай него и тръгна надолу по стълбите.

- Джошуа - извика Марш, когато Йорк почти беше слязъл. - Внимавай, Джошуа. Понякога Начес е... кървав.

Йорк се загледа продължително в него. Сивотата на погледа му бе непроницаема като дим.

- Добре - отвърна накрая. - Ще внимавам.

С тези думи той се обърна и замина.

Абнър Марш го изпроводи с поглед чак докато изчезна в Начес-под-хьлма - слабата му фигура хвърляше сенки под пламтящите фенери, а сетне, когато Джошуа Йорк се скри напълно, Марш продължи към капитанската каюта. Вратата бе затворена, както очакваше. Марш бръкна в дълбокия си джоб и извади ключ.

Поколеба се, преди да го пъхне в ключалката. Имаше копие в касата на парахода - не беше предателство, а проста предвидливост. В заключените каюти умираха хора. Винаги бе по-добре да имаш ключ, отколкото да разбиваш врата. Случаят обаче беше по-различен. Все пак беше сключил сделка с Йорк. Но, от друга страна, съдружниците си дължат доверие. След като Джошуа не му вярваше, как можеше да очаква той да му има доверие? Взел решението си, Марш отключи и влезе в каютата. Вътре запали една от маслените лампи и затвори зад себе си. За миг остана на място. Огледа се, без да знае какво търси. Стаята на приятеля му изглеждаше просто като по-шляма каюта. Беше го разбрал от другите си посещения. Трябваше да има нещо, което да му подскаже повече за Йорк, някакво обяснение за странностите на съдружника му. Марш пристъпи към писалището. Нямаше по-добро място, от което да започне. Седна внимателно върху стола на Джошуа и започна да разглежда вестниците. Докосваше ги внимателно и запомняше къде са били поставени, преди да ги разлисти. Така щеше да ги подреди на точните им места, преди да си тръгне. Вестниците бяха... Просто вестници. На бюрото имаше поне петдесет броя. Някои стари, други - нови: нюйоркските „Херълд“ и „Трибюн“, няколко заглавия от Чикаго, всички от Сейнт Луис и Ню Орлиънс, други издания от Наполеон, Батън Руж, Мемфис, Грийнвил, Виксбьрг, Баю Сара, седмичници от дузина речни градчета. Повечето не бяха докосвани. От няколко липсваха изрязани статии. Под купчината с вестници Марш намери две подвързани с кожа книги. Взе ги внимателно, като опитваше да не обръща внимание на свития си от нерви стомах. Вероятно това беше някакъв дневник, помисли си Марш. Може би щеше да разбере откъде идва Йорк и накъде се е запътил. Отвори първата книга и остана разочарован. Нямаше записки. Само статии, внимателно изрязани и залепени. Всички бяха надписани с дата и място с разлатия почерк на Джошуа. Марш прочете първата история. Беше от някакъв виксбьргски вестник. Разказваше за тяло, намерено на речния бряг. Датата сочеше ден отпреди шест месеца. На другата страница имаше още две изрезки, отново от Виксбьрг: семейство, намерено мъртво в схлупена колиба на двадесет мили от града, и млада негърка -вероятно избягала робиня, - открита посиняла в гората, загубила живота си при неизяснени обстоятелства. Марш разгърна напред, прочете и отново разгърна. След време затвори книгата и отвори другата. Никаква разлика. Страница след страница - трупове, тайнствени убийства, намерени тела, и всички подредени по градове. Абнър остави томовете на местата им и опита да помисли. Вестниците бяха пълни с писания за смърт и убийства, които Йорк бе изрязал. Защо? Разлисти няколко вестника и ги прегледа, докато не доби представа. Марш смръщи лице. Изглежда Джошуа не се интересуваше от престрелки и ножове, от удавници и моряци, загинали при взривове в котелните и пожари, от комарджии и разбойници, обесени в името на закона. Неговите истории бяха различни. Неизяснена смърт. Хора с разкъсани гърла, осакатени и разчленени тела или пък толкова изгнили, че няма как да се установи случилото се. Трупове, без никакви следи по тях, на хора, които сякаш са починали безпричинно, с рани, твърде дребни, за да бъдат забелязани първоначално, открити непокътнати, ала обезкървени. В двете книги вероятно имаше между петдесет и шестдесет такива истории - деветмесечна хроника на смъртта по долното течение на Мисисипи.

За миг една мисъл сви сърцето на Абнър Марш, мисълта, че Джошуа пази сведения за собствените си злодеяния. Веднага обаче се досети, че това е невъзможно. За някои случаи -може би, но другите не отговаряха по дата. Джошуа беше с него в Сейнт Луис, в Ню Олбани или на „Трескав блян“, когато повечето от тези хора бяха срещнали злокобния си край. Нямаше как да е отговорен. Въпреки това Марш забеляза, че има някаква връзка с престоите на кораба и тайнствените му нощни разходки. Посещаваше местопроизшествията едно по едно. Какво търсеше? Какво... или кого? Враговете си? Враговете, които вършеха всичко това, придвижвайки се нагоре и надолу по реката? Ако е така, значи Джошуа защитаваше правдата. Но защо криеше всичко, ако целите му бяха справедливи? Вероятно враговете бяха повече от един. Едва ли само един човек можеше да бъде отговорен за всички убийства в книгите. Пък и Йорк беше казал „врагове“ и се върна от Ню Мадрид с кръв по ръцете, но това не сложи край на странстванията му. Нямаше логика.

Марш започна да тършува в чекмеджетата и шкафовете на писалището: хартия, луксозни канцеларски принадлежности с рисунки на „Трескав блян“ и името на параходната линия, пликове, мастило, един куп моливи, преса за попиване, карта на реката и притоците й с ориентири, лустро за обувки, восък за писма... с две думи: нищо полезно. В едно от чекмеджетата намери писма и се обнадежди, но и те не му помогнаха да научи нещо повече. Две бяха кредитни, останалите - просто делова кореспонденция с представители в Лондон, Ню Йорк, Сейнт Луис и други градове. Натъкна се на едно от банкер в Сейнт Луис относно Параходно дружество „Река Треска“:

Писмото продължаваше, но не помагаше с нищо ново. Абнър Марш върна писмата на местата им, стана и се разходи из каютата. Оглеждаше за нещо, което да му подскаже още. Не откри нищо: дрехи в шкафовете, отвратителното питие на Йорк по рафтовете за вино, костюми, закачени в гардероба, много книги. Погледна томовете, оставени край леглото на Йорк: стихосбирка от Шели и някаква медицинска книга, от която не можеше да разбере и ред. Във високата библиотека имаше подобни заглавия: много художествена проза и поезия, немалко история, книги за медицина, философия, естествени науки, един стар том по алхимия, цял рафт с текстове на чужди езици. Няколко тома нямаха заглавия. Бяха ръчно подвързани с прекрасно обработена кожа и позлатени страници. Марш взе една с надеждата, че ще се окаже дневник или очерк, който може да отговори на въпросите му. Дори и да беше така обаче, нямаше как да разбере. Всички думи бяха записани с някакъв причудлив, вретеновиден код. Почеркът със сигурност не беше широк като този на Джошуа, а нечетлив и ситен. Марш огледа каютата за последно, за да е сигурен, че не пропуска нещо, и най-накрая реши да си върви, без да е научил нещо съществено. Той постави ключа, превъртя го внимателно, загаси лампата, излезе навън и заключи отново. Вън беше захладняло. Абнър бе плувнал в пот. Той прибра ключа обратно в джоба си и понечи да си върви, но спря. Няколко ярда по-нататък бледата възрастна Катрин стоеше и го наблюдаваше със студен и злостен поглед. Марш реши да се държи все едно нищо не се е случило.

- Добър вечер, госпожо - каза той и вдигна шапка за поздрав.

Устните на Квтрин бавно се разтеглиха в усмивка, която разкриви лисичата й физиономия в изражение на зловещ триумф.

- Добър вечер, капитане - отвърна тя.

Марш забеляза, че зъбите й са жълтеникави и много дълги.

56 Войната на Черния ястреб (май-август 1832) - кратък военен конфликт, започнат от индианския вожд Черен ястреб, опитал се да откъсне територии от щата Илинойс - някогашна племенна земя на народа му, в нарушение на няколко международни договора.

57 Битката при Бед Екс (още Клането при Бед Екс) - финалното кръвопролитие във Войната на Черния ястреб, състояло се в нощта на първи срещу втори август 1832 г. След поражението при Уисконсинските височини индианците опитват да избягат, като прекосят река Бед Екс, кьдето са застигнати от американската войска и опълчение. Загиват стотици мъже, жени и деца, някои убити от своите, за да избегнат американски плен.

58 Джулеп - коктейл от бърбън, захар, мента и лед.

59 Шери коблер - коктейл от вино шери, захарен сироп и сок от портокал.

60 Бауи - нож с дължина 24 см и около 4 см широчина. По-долу е разказана историята на неговия пръв притежател.

61 Набоб - дума с испански произход. Означава богаташ, натрупал парите си в чужбина.