Трескав блян

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

На парахода „ Озпмандий

река Мисисипи, октомври 1857

Абнър очакваше да срещне само мрак, но когато Киселия Били го избута през вратата на капитанската каюта, цялата стая бе окъпана в нежната светлина на маслена лампа. Беше по-прашна, но иначе не се различаваше отпреди. Типтън затвори вратата и Марш остана сам с Дамон Жулиж. Капитанът стисна здраво хикориновия си бастун и смръщи вежди - Били беше хвърлил пушката в реката, но позволи на Абнър да задържи бастуна.

- Ако ще ме убиващ давай, опитай - каза той. - Писна ми от игрички.

- Да ви убия? - възкликна с усмивка Жулиж. - Но, капитане, мислех да ви поканя на вечеря!

На масичката между двете големи кожени кресла стоеше сребърен поднос. Дамон вдигна похлупака и разкри чиния с пържено пиле и зеленчуци, друга с репички и лук и парче ябълков пай, полят със сирене.

- Има и вино. Моля ви да седнете, капитане.

Марш изгледа храната и я подуши.

- Тоби е жив? - попита той, уверен в преценката си.

- Разбира се - отвърна Жулиж. - Ще седнете ли?

Капитанът пристъпи нервно. Не разбираше какво е намислил Дамон, но само след миг реши, че не му пука. Може би в храната имаше отрова, но в това липсваше логика. Разполагаха и с по-лесни начини да го погубят. Седна и си взе от пилешките гърди. Още бяха топли. Захапа ги лакомо и едва сега си спомни от колко време не е случвал на добра храна. Може би всеки момент щеше да умре, но поне нямаше да го направи на празен стомах. Дамон Жулиж, сияещ в кафявия си костюм и златната си жилетка, наблюдаваше как Марш се храни, с усмивка на бледото си лице.

- Вино, капитане? - попита той, напълни две чаши и отпи с елегантен жест от своята. Когато Абнър Марш омете и пая, отпусна се на стола, оригна се и намръщи лице като стафида.

- Хубава вечеря - каза той неохотно. - А сега - защо съм тук, Жулиж?

- Онази нощ си тръгнахте твърде ненадейно, капитане. Опитах да ви кажа, че само искам да поговорим, но вие не ми повярвахте.

- По дяволите, точно така, не вярвах - призна Марш. - И сега не вярвам. Ама нямам какво толкова да кажа за този случай, така че говори.

- Вие сте смел, капитан Марш. Силен сте. Възхищавам ви се.

- Едва ли съм ти от голяма полза.

Жулиж се засмя. Смехът му бе истинска музика. Тъмните му очи сияеха.

- Забавно - каза той. - Какво празнословие.

- Не знам защо опитваш да ми се мазниш, но това няма да ти направи услуга. Дори с всичкото пържено пиле на света няма как да забравя какво направи с проклетото бебе и с господин Джефърс.

- Изглежда забравяте, че Джефърс тъкмо ме бе пронизал с рапира - каза Жулиж. - Рядко някой би приел това с добро настроение.

- Онова бебе нямаше рапира.

- Робче - отбеляза спокойно Жулиж. - Вещ според правото на вашия народ. Скот, както биха казали кръвнородствените ви. Спестих му живота във вериги, капитане.

- Върви по дяволите - каза Марш. - Беше просто проклето бебе. Отряза му ръката като пилешка глава, а след това му смаза главата. Нищо не ти беше направило.

- Да - призна Жулиж. - Жан Ардж също не бе сторил нищо на твоя вид, но заедно с боцмана му строшихте главата, докато спеше.

- Мислехме, че си ти.

- Ах! - възкликна Жулиж с усмивка. - Грешка значи. Независимо обаче дали сте го направили, без да искате, убихте невинен човек. Не мисля, че чувствате особена вина за това.

- Той не беше човек. Беше като теб. Вампир.

Жулиж се намръщи.

- Моля ви, също като Джошуа, и аз не харесвам това нарицателно.

Марш сви рамене.

- Противоречите си, капитан Марш - каза Дамон. - Смятате, че съм зъл заради нещо, което сам извършихте без никакви угризения - отнемате животите на тези, които са различни от вас. Няма значение. Защитавате своя вид. Дори числите към него по-тъмните раси. Затова ви се възхищавам. Знаете какво сте, разбирате мястото и природата си. Така трябва да бъде. По това си приличаме.

- Съвсем не съм като теб - отвърна Марш.

- Напротив! Приемаме се каквито сме, вие и аз, ние не искаме да се превърнем в нещо друго, в нещо чуждо на природата си. Аз презирам слабите, глупаците, които толкова се ненавиждат, че се представят за нещо различно от това, което са. Вие също сте такъв.

- Не съм.

- Не сте? Защо мразите толкова Киселия Били?

- Той е нищожество.

- Разбира се! - Жулиж изглеждаше изключително щастлив. - Бедният Били е слаб, жаден е за власт. Би направил всичко, за да бъде част от моя народ. Всичко. Познавал съм и други като него, много други. Те са полезни, често забавни, но никога не заслужават възхищение. Презирате Били, понеже подражава на моя народ и вижда плячка в собствения си, капитан Марш. Нашият любезен Джошуа чувства същото, само че плахо съзира в Били собственото си отражение.

- Джошуа и Били Типтън нямат нищо общо - заяви убедено Марш. - Били е проклета невестулка. Джошуа е вършил злини, но опитва да ги поправи. Щеше да помогне на всички ви.

- Щеше да ни направи като вас. Капитан Марш, собственият ви народ е силно разединен по въпроса с робството, робство, основано на раса. Представете си, че можете да прекратите това. Да кажем, че има начин да направите всички бели хора черни като катран за една нощ Щяхте ли да го сторите?

Абнър се намръщи. Не харесваше идеята да почернее като катран, но видя накъде бие Жулиж, а не му се щеше и той да забива натам. Дамон отпи от виното си с усмивка.

- Ах - въздъхна той. - Знаете, дори вашите аболиционисти смятат, че по-тъмните раси са низши. Едва ли ще търпят да гледат как роб се прави на бял. Ще се отвратят, ако видят как някой пие отвара, за да почернее. Не нараних онова робско дете от злост, капитан Марш. Аз не съм зъл. Направих го, за да си проправя път до Джошуа, любезния Джошуа. Той е красив, но ме отвращава. Вие сте различен. Наистина ли се страхувахте, че ще ви сторя нещо през онази августовска вечер? Ах, може би гцях да го направя заради болката и гнева ми, но не и преди това. Мен ме привлича красотата, капитан Марщ а вие нямате и прашинка от нея. -Той се засмя. - Не мисля, че някога съм виждал по-грозен човек. Вие сте тлъст, пълен с мас, покрит с четинеста брада и брадавици, миришете на пот, носът ви е сплескан, имате очи като на свиня, кривите ви зъби са пожълтели. Възбуждате у мен жаждата по-малко дори и от Били. Въпреки това сте силен, разполагате със страшна смелост, знаете си мястото. Възхищавам се на това. Можете да управлявате и параход. Не бива да сме врагове, капитане. Елате с мен. Управлявайте „Трескав блян“ за мен. - Дамон се усмихна. - Или както там се казва това нещо сега. Били реши, че трябва да сменим името, а Джошуа намери новото отнякъде. Ако искате, може да върнем старото.

- Той - прекъсна го Марш и Жулиж смръщи вежди. - Параходът ми е той, не това нещо.

- Ах - въздъхна Дамон.

- Били Типтън ли управлява кораба?

Жулиж сви рамене.

- Били е надзирател, не моряк. Мога да го отстраня. Искате ли, капитане? Ако останете при мен, ще получите това веднага. Гибелта на Били. Ще го убия за вас или ще ви оставя тази отговорност. Както знаете, той погуби вашия боцман.

- Косматия Майк? - промълви Марш и потръпна от студ.

- Да - отвърна Жулиж. - Също и машиниста. Стана няколко седмици по-късно. Хванал го да разхлабва котлите, за да избухнат. Искате ли да отмъстите за другарите си? Това е във ваша власт. - Дамон се приведе напред, а тъмните му очи искряха от възбуда. - Може да получите и друго. Богатство. На мен нищо не ми трябва. Можете да разполагате с всичките ми пари.

- Всичко, което си откраднал от Джошуа.

- Кръвникът получава много дарове - каза Жулиж с усмивка. - Мога да ви предложа и жени. Живял съм сред вида ви много години. Познавам страстта ви, вашата жажда. Кога за последно бяхте с жена, капитане? Ще ви хареса ли с Валери? Може да бъде ваша. По-красива е от всяка жена от вашата раса и няма да остарее и погрознее, не и до края на живота ви. Поискайте и ще я получите. Както и другите. Няма да ви наранят. Какво друго желаете? Храна? Тоби е жив. Може да ви готви по шест-седем пъти на ден, ако решите. Вие сте практичен човек, капитане. Не споделяте религиозните заблуждения на своя народ. Обмислете предложението. Ще можете да накажете враговете си, да предпазите приятелите, ще имате пълен стомах, пари, жени. Всичко това, ако правите онова, което отчаяно желаете -да управлявате парахода, вашия „Трескав блян“.

Абнър Марш изсумтя.

- Вече не е мой. Ти го оскверни.

- Огледайте се. Нима положението е толкова лошо? Често плаваме от Начес до Ню Орлиънс. Корабът е в изправност. Стотици пътници се качиха на борда и слязоха, без дори да забележат нещо странно. Няколко изчезнаха, най-вече на брега, в градовете, които посетихме. Били казва, че така е по-безопасно. На парахода ви загинаха само шепа хора, чиято красота и младост бяха твърде необикновени. В Ню Орлиънс умират повече роби всеки ден, но въпреки това не се борите против робството. Светът е пълен със зло, Абнър. Не те моля за прошка или да участваш в делата ми. Просто управлявай парахода си, грижи се за собствената си работа. Трябват ни уменията ти. Били отблъсква пътниците, с всяко плаване губим средства. Дори парите на Джошуа някой ден ще свършат. Хайде, Абнър, подай ми ръка. Съгласи се. Искаш го. Виждам го в очите ти. Искаш си парахода обратно. В теб има жажда, страст. Вземи го тогава. Доброто и злото са просто лъжа, абсурд, който единствено трови честните и чувствителните. Знам кой си, Абнър, и мога да ти дам всичко, което желаеш Остани с мен и ми служи. Стисни ръката ми и заедно ще победим „Еклипс“.

Тъмните му очи искряха и горяха, безкрайни бездни, проникващи дълбоко в Марш. Обгръщаха го и достигаха до най-съкровените кътчета на душата му, бяха нечисти, но въпреки това съблазнителни, приканващи, приканващи. Той подаде ръка и Абнър Марш понечи да я стисне. Жулиж се усмихваше любезно, а и думите му бяха изпълнени със смисъл. Не принуждаваше Марш да върши нещо лошо, а само да управлява парахода, да пази него и приятелите му. Вече беше защитавал Джошуа, а Джошуа също бе вампир, нали? Може би щеше да има убийства понякога, но бе видял как задушават човек на „Милата Треска“ през петдесет и четвърта, а когато управляваше „Ник Перж“, застреляха двама комарджии на борда. Тогава не бе виновен за това. Грижеше се за своята си работа по параходите. Не беше убил никого. Човек трябва да защитава близките си, но не и целия свят. Щеше да се погрижи Киселия Били да си получи заслуженото. Звучеше добре, дяволски изгодна сделка. Очите на Жулиж бяха мрачни и жадни, кожата му излъчваше хлад, десницата му бе силна като онази на Джошуа, като онази на Джошуа в онази нощ на пристана...

...Абнър Марш отдръпна ръката си.

- Джошуа - кресна той. - Това е. Не си го пречупил още, нали? Измъчвал си го, но още е жив и не си го накарал да пие кръв. Не си го променил. Това е. - Капитанът почувства, че почервенява от гняв. - Не ти пука колко проклети пари вадиш от парахода. По дяволите, ако утре потъне, хептен няма те интересува, ще отидеш нейде другаде. А Киселия Били, може и да искаш да се отървеш от него и да използваш мен, но по друга причина. Джошуа е. Ако тръгна с теб, той ще се пречупи напълно. Това ще докаже, че си прав. Джошуа ми вярваше, а ти ме искащ щото знаеш какво ще му причиниш така - ръката на Жулиж все още беше протегната напред, на дългите му бледи пръсти нежно проблясваха пръстените. - Проклет да си! - изрева Марщ взе бастуна си, замахна и отблъсна със силен удар встрани ръката пред себе си. - ПРОКЛЕТ ДА СИ!

Усмивката на Дамон Жулиж изчезна. В лицето му се появи нещо нечовешко, а очите загубиха всичко освен тъмнината, вечността, искрящия огън, в който тлееше древно зло.

Жулиж се изправи пред Абнър Марш. Капитанът замахна към лицето му, но той сграбчи бастуна и го прекърши с голи ръце като кибритена клечка. Захвърли парчетата, те отскочиха от стената и паднаха на килима.

- Можеха да ви запомнят като човека, победил „Еклипс“ - каза Дамон студено и злонамерено. - Вместо това ще умрете. Ще продължи дълго, капитан Марш. Твърде грозен сте за мен. Ще ви поверя на Били, за да познае вкуса на кръвта. Може би нашият любезен Джошуа също трябва да си пийне чашка. Ще му се отрази добре - той се усмихна. - А за парахода, капитан Марш, не се тревожете. Добре ще се погрижа за него, след като си отидете. Всички по реката ще помнят „Трескав блян“. Завинаги.