Трескав блян

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян

река Мисисипи, август 1857

Умът на Абнър Марш беше също като тялото му: обширен по обхват и капацитет, а той умееше да натъпква в него какво ли не. Паметта му беше силна. Когато той напипаше нещо с ръка, трудно го оставяше да се изплъзне, а щом си вкараше мисъл в главата, никога не я забравяше.

Беше силен мъж, със силен ум, но тялото и мозъкът му споделяха една обща черта: бяха тромави. Някой би казал - направо „бавни“. Марш не тичаше, не танцуваше, не го биваше в подскоците и плавните стъпки. Той вървеше с целеустремена, изпълнена с достойнство походка, която винаги го отвеждаше до целта. Абнър не бързаше с думите и мислите си, но далеч не беше глупав. Обмисляше всеки един проблем от всички страни, но го правеше със свое собствено темпо.

Когато „Трескав блян“ напусна Начес, той едва бе започнал да мисли за нещата, които му беше споделил Джошуа Йорк. Колкото повече го правеше, толкова повече се измъчваше. Стига да й вярваше, небивалата история на Джошуа за лов на вампири обясняваше почти всичко, което го безпокоеше, но съвсем не даваше сведения за всичко. В бавната, но упорита памет на Абнър Марш имаше спомени, които се носеха из главата му като гнили дънери по реката - напълно неизползваеми, но пък притеснителни.

Симж например, който яде комари.

Странното нощно зрение на Джошуа.

И преди всичко - гневът му, когато Марш го беше събудил. Освен това не дойде да види как се надпреварват с „Южняк“. Това силно притесни Марш. Добре, може би предпочиташе нощните часове заради тия негови вампири, но това пак не обясняваше защо се държа така онзи следобед. Повечето хора, които Абнър познаваше, се придържаха към деня, но това не означаваше, че няма да станат в три сутринта, ако се случваше нещо интересно.

Марш чувстваше силна необходимост да поговори за всичко с някого. Джонатоун Джефърс беше истински запален по книгите, а Карл Фрам вероятно знаеше всяка шантава история, която някога е била разказвана по проклетата, дяволска река. Все някой от тях сигурно знаеше каквото трябва за тия вампири. Но не можеше да им каже. Бе обещал на Джошуа. Чувстваше се признателен към него и не искаше да го предаде за втори път. Не и без да има някакво основание. Сега разполагаше единствено с половинчати съмнения.

С всеки ден, докато „Трескав блян“ пъплеше надолу по Мисисипи, тези съмнения сякаш ставаха все по-силни. Вече почти винаги се движеха през деня и акостираха след здрач, а след това потегляха отново на разсъмване. Плаваха по-бързо, отколкото преди да достигнат Начес, което зарадва Марш. Останалите новости обаче не му бяха толкова присърце.

Не се вреше край новите приятели на Джошуа. Бързо разбра, че са странни като останалите му сподвижници - нощни птици. За Марш Раймонд Ортега бе нервен тип, на когото не можеше да се разчита. Той не се придържаше към местата за пътниците и все изникваше там, където не му беше мястото. По някакъв свой горделив и вял начин беше учтив, но край него Абнър винаги го побиваха тръпки.

Валери излъчваше топлина, но го смущаваше не по-малко с тези нейни нежни слова, предизвикателни усмивки и погледи. Съвсем не се държеше като годеница на Раймонд Ортега. Още от самото началото показваше истинска привързаност към Джошуа. Твърде силна привързаност, поне по мнението на Марш Това щеше да причини проблеми. Една порядъчна жена би останала в частта за дамите, а Валери прекарваше нощите си с Джошуа в салона и понякога се разхождаше по палубата с него. Един човек дори каза, че са се качили в стаята му. Абнър опита да предупреди Йорк за тревожните слухове, които бяха започнали да се разнасят, но той просто вдигна рамене.

- Нека си търсят скандал, Абнър, щом им харесва - каза той. - Валери се вълнува от парахода ни, а за мен е истинско удоволствие да й го покажа. Между нас има единствено приятелство, довери ми се - докато казваше това, в очите му почти се четеше тъга. - Може би ми се иска да не беше така, но това е истината.

- По дяволите, по-добре внимавай какви ги мислиш - скастри го Марш безцеремонно. -Онзи Ортега може би има свое мнение по въпроса. Той е от Ню Орлиънс, вероятно някой от онези креоли. Те започват дуели за каквото се сетят, Джошуа.

Йорк се усмихна.

- Не се боя от Раймонд, но ти благодаря за предупреждението, Абнър. А сега, моля те, стига. Какво правим с Валери, си е наша работа.

Марш го послуша, но не остана спокоен. Беше убеден, че рано или късно Ортега ще предприеме нещо, особено след като Валери Марсж се превърна в постоянна спътница на Джошуа през последвалите нощи.

Това обаче беше само началото. След всяко спиране идваха нови непознати. Джошуа винаги им намираше каюта. При Баю Сара слезе от „Трескав блян“ заедно с Валери и се върнаха с блед, едър мъж на име Жан Ардж. Пропътуваха едва няколко минути и отбиха до един склад за дърва, където Ардж слезе, за да доведе някакво конте с изпито лице - Венсан. В Батън Руж качиха още четирима, в Доналдсвил - трима.

След това започнаха онези необичайни трапези. Джошуа Йорк поиска да поставят маса в салона на тексаската палуба. Там той вечеряше с другарите си винаги в полунощ. През останалото време се хранеха с всички останали в главната каюта, но тези събирания оставаха тайни. Обичаят започна в Баю Сара. Веднъж Абнър Марш спомена на Джошуа, че вечерите в полунощ са му присърце, но не получи покана. Джошуа само се усмихна. В същото време броят на гостите нарастваше с всяка нощ. Накрая любопитството надви у Марш и той успя да мине няколко пъти край салона на тексаската палуба и да погледне през прозореца. Нямаше кой знае какво за гледане. Всички се хранеха и разговаряха. Маслените лампи излъчваха мека, приглушена светлина, а завесите бяха дръпнати почти до края. Джошуа седеше на централното място, отдясно на него беше Симж, а отляво - Валери. Всички пиеха от еликсира на Йорк. Бяха отворили няколко бутилки от него. Когато Марш надникна за първи път, Джошуа говореше нещо оживено и останалите го слушаха. Валери се взираше в него с обожание.

Втория път Йорк слушаше Жан Ардж. Бе оставил ръката си небрежно на покривката. Абнър видя, че Валери поставя своята длан върху нея. Джошуа я погледна и се усмихна блажено. Тя му отвърна по същия начин. Марш хвърли един поглед на Раймонд Ортега, измърмори „проклета жена“ под носа си и тръгна намръщен.

Опита да премисли нещата: всички тези странни непознати, шантавите им привички, приказките на Джошуа Йорк за вампири. Нямаше да е лесно. Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше.

В библиотеката на „Трескав блян“ нямаше книги за вампири или други подобни, а не искаше да се промъква отново в каютата на приятеля си. Като стигнаха Батън Руж, слезе в града и пообиколи няколко подходящи кръчми с надеждата да открие нещо. При всяка възможност опитваше да спомене вампирите. Обикновено се обръщаше към пияния си събеседник с думите:

- Я кажи, чувал ли си нещо за вампири по тая река?

Беше открил, че така е по-безопасно, отколкото да повдига въпроса в парахода, където дори само споменаването на тази дума можеше да доведе до неприятни разговори. Няколко души се разсмяха и го изгледаха странно. Един свободен цветнокож, едър, черен като въглен мъж със счупен нос, когото Марш заговори в една задимена кръчма, побягна веднага, щом чу въпроса. Абнър опита да го настигне, но скоро остана без дъх. Останалите изглежда бяха добре запознати с вампирите, макар че историите им нямаха никаква проклета връзка с Мисисипи. Чу отново и отново всички ония неща, които му бе казал Джошуа: кръстове, чесън и ковчези с пръст.

Марш започна да наблюдава внимателно Йорк и сподвижниците му, докато вечеряха и след това - в главната каюта. Бяха му казали, че вампирите не се хранят и не пият. Джошуа и другите обаче се справяха със значителни количества вино, уиски, бренди, стига да не пиеха от специалното питие на съдружника му. Пък и всички оценяваха високо хубавото пилешко и свинските котлети.

Джошуа винаги носеше сребърния си пръстен със сапфир, голям като гълъбово око, и никой не изпитваше притеснение от среброто в каютата. Използваха сребърните прибори много по-сръчно от екипажа на „Трескав блян“.

Когато всички полилеи бяха запалени, огледалата в главната каюта искряха бляскаво. Те се изпълваха с добре облечени отражения на Йорк и спътниците му, които танцуваха, пиеха, играеха карти също като другите хора в салона. Нощ след нощ Абнър Марш се взираше в огледалата. Джошуа винаги се намираше, където трябва. Той се смееше или усмихваше. Образът му преминаваше от огледало в огледало, независимо дали говореше за политика с някого от пътниците, обсъждаше нещо със Симж или Жан Ардж, слушаше небивалиците на Фрам, или пък просто държеше Валери под ръка. Всяка нощ из покритата с килими палуба на „Трескав блян“ се разхождаха хиляди йорковци. Всеки - величествен и жив също колкото останалите. Приятелите му също имаха отражения. Това изглеждаше напълно достатъчно, но бавният, мнителен ум на Марш все още се безпокоеше. Едва в Доналдсвил стигна до план, който щеше да го успокои. Слезе в града с една манерка и я напълни със светена вода от католическата църква, намираща се недалеч от реката. След това дръпна настрана сервитьора, който обслужваше масата на компанията, и му даде петдесет цента.

- Вечерта ще напълниш чашата за вода на капитан Йорк с това, ясно? - каза му Марш -Искам да се пошегувам с него.

По време на вечерята момчето гледаше към Джошуа в очакване на смешната част и остана разочарован. Йорк изпи светената вода, без дори да забележи.

- О, по дяволите - каза си Марш. - Това вече трябва да е достатъчно.

Но не се оказа така и още същата нощ Абнър Марш се оттегли с извинения от главната каюта, защото нещо не му даваше мира. Остана съвсем сам на тексаската палуба няколко часа. Беше седнал на стола си с крака на перилата, когато чу откъм стълбите шум от нечия рокля. Валери приближи и се усмихна.

- Добър вечер, капитан Марш - поздрави го тя.

Столът хлопна с краката си върху палубата, когато Абнър свали ботушите си от парапета.

- Пътниците нямат място на тексаската палуба - каза той и опита да скрие раздразнението си.

- Долу беше много топло и помислих, че тук ще е по-хладно.

- Е, така си е - отвърна Марш колебливо.

Нямаше представа как да продължи разговора. Всъщност жените винаги го караха да се чувства неловко. Те нямаха място в живота на един моряк. Абнър никога не бе разбирал как да се отнася с тях. Красавиците го правеха дори по-неспокоен. По това Валери съвсем не се отличаваше от останалите прелестни дами на Ню Орлиънс. Тя обгръщаше една от резбованите колони с изящната си ръка и гледаше към реката и Доналдсвил отвъд нея.

- Утре ще стигнем Ню Орлиънс, нали? - попита тя.

Марш се изправи, понеже реши, че вероятно не е много възпитано да е на стол, докато Валери стои права.

- Да, госпожице - отвърна той. - Намираме се само на няколко часа нагоре по течението, пък и смятам да ускорим малко, така че няма да ни отнеме много време.

- Разбирам - каза тя и се извърна внезапно към него. Бледото й, красиво лице изглеждаше сериозно. Беше го приковала с големите си теменужени очи. - Джошуа каза, че вие сте безспорен господар на „Трескав блян“. Той ви уважава много по един свой начин. Би се вслушал във вас.

- Съдружници сме - отвърна Марш.

- Ако той е в опасност, ще му помогнете ли?

Абнър Марш се намръщи, замислен за историите с вампири, които Йорк му бе разказал, като съзнаваше напълно колко бледа и прекрасна е Валери, озарена от звездите, и колко бистри са очите й.

- Джошуа знае, че може да разчита на мен, ако се намира в опасност - каза Марш. - Мъж, който не би помогнал на другарите си, не е никакъв мъж.

- Празни думи! - отвърна му презрително Валерй и отметна назад гъстата си черна коса. Вятърът беше силен и непрестанно скриваше лицето й с нея. - Джошуа Йорк е велик мъж, силен мъж. Цар. Заслужава по-добър съдружник от вас, капитан Марш.

Абнър почувства кръвта в слепоочията си.

- Какви, по дяволите, ги говорите? - попита той.

- Влезли сте тайно в каютата му - отвърна тя с хитра усмивка.

- Казал ви е? - възкликна Марщ изпълнен от внезапна ярост. - Проклет да е, бяхме си изяснили всичко. Пък и не е ваша работа.

- Напротив. Джошуа е в голяма опасност. Той е смел, безразсъден. Нуждае се от подкрепа. Искам да му помогна, но той, капитан Марщ слуша единствено вас.

- Нямам шибана представа за какво говориш, жено - отвърна Абнър. - От какво се нуждае Джошуа? Предложих му помощ с проклетите вам... проблеми, които му са на главата, но той не ще и да чуе.

- Наистина ли бихте му помогнали? - попита Валерй.

Чертите на лицето й се бяха посмекчили.

- Той е проклетият ми съдружник.

- Тогава обърнете кораба, капитан Марш. Отведете ни от тук. Нека отидем в Начес, Сейнт Луис, няма значение къде. Само не в Ню Орлиънс. Не бива утре да сме в Ню Орлиънс.

Абнър Марш изсумтя.

- Защо, по дяволите? - Валерй не отвърна, а само погледна настрани и той продължи: -Това е параход, не някакъв си шибан кон, дето мога да си го яздя накъдето ми скимне. Имаме график, хора, които са се качили, за да пътуват, стоки за разтоварване. Трябва да отидем в Ню Орлиънс - той се намръщи. - А и какво ще каже Джошуа?

- На разсъмване той ще спи в каютата си - отвърна Валерй. - Когато се събуди, ще сме в

безопасност на север.

- Джошуа ми е съдружник, а човек трябва да има доверие на съдружниците си. Може да съм претършувал веднъж каютата му, но няма да направя нещо подобно отново нито заради теб, нито заради някой друг. Няма да обърна „Трескав блян“, без да му кажа. Ако Джошуа дойде при мен и ми каже, че не иска да стигнем до Ню Орлиънс, по дяволите, ще го обсъдим, но иначе няма как да стане. Искаш ли да го питам?

- Не! - отвърна веднага Валери, изпълнена с притеснение.

- И без това е добра идея да го направя - каза Марш. - Трябва да знае, че кроите нещо зад гърба му.

Валери го улови за ръката.

- Моля ви, недейте - хватката й беше силна. - Погледнете ме, капитане.

Абнър Марш щеше да се отдръпне, но нещо в гласа й го убеди да я послуша. Той се взря в теменужените й очи и не отмести поглед.

- Не е толкова трудно да ме гледате - продължи тя с усмивка. - Знам, че сте поглеждали и друг път, капитане. Не можете да откъснете поглед от мен, нали?

Гърлото на Марш пресъхна.

-Аз...

Валерй отметна коса назад игриво и кокетно.

- Едва ли бленувате единствено за параходи, капитан Марш. Машината е студена дама, тя не умее да обича. Топлата плът е нещо повече от дървото и стоманата. - Марш никога не бе чувал жена да говори по този начин. Стоеше като ударен от гръм. - Приближете се - каза Валерй и го придърпа към себе си. Беше само на сантиметри от лицето й. - Погледнете ме -продължи тя. Топлината й го обгръщаше, очите й бяха като бездънни теменужени езера, хладни, копринени, приканващи. - Искате ме, капитане - прошепна тя.

- Не - каза Марш.

- Да, искате ме. Виждам желанието в очите ви.

- Не - възрази Марш. - Ти си... Джошуа...

Валерй се засмя - лек, звънлив смях като чувствена музика.

- Не се тревожете за Джошуа. Вземете каквото искате. Страхувате се, затова възразявате. Не се страхувайте.

Абнър Марш се разтрепери силно - някъде дълбоко в ума си той уплашен осъзна, че трепери от похот. През целия си живот никога не бе копнял толкова за жена. Въпреки това някак се съпротивляваше, бореше се, докато очите на Валерй го привличаха към себе си. Целият свят сякаш бе изпълнен с аромата й.

- Отведете ме в каютата си - прошепна тя. - Тази нощ съм ваша.

- Моя? - промълви Марш. Потта се стичаше от челото му и замъгляваше погледа му. - Не -промълви той. - Това е невъз...

- Възможно е - прекъсна го тя. - Трябва само да обещаеш нещо.

- Да обещая? - отвърна Абнър с дрезгав глас.

Пламенните й теменужени очи продължаваха да го приканват.

- Отведи ни далеч от Ню Орлиънс. Обещай и ще ме имаш. Толкова много го искаш. Чувствам го.

Абнър Марш вдигна ръце и ги постави на раменете й. Тресеше се. Устата му пресъхна.

Искаше да я притисне към себе си в меча прегръдка и да я хвърли на леглото си. Вместо това някак успя да събере сили и да я изблъска грубо. Тя извика, препъна се и падна на едно коляно. Свободен от клопката на очите й, Марш се развика.

- Махай се! - изкрещя той. - По дяволите, махай се от тексаската, що за проклетница си, върви по дяволите, ти си само една... махай се!

Валери погледна отново към него. Беше оголила зъби.

- Мога да те принудя...

-Не- каза Джошуа Йорк властно, но спокойно зад нея.

Появи се внезапно като сътворен от тъмнината. Валери го изгледа, в гърлото й се сподави някакъв тих звук и тя избяга надолу по стълбите. Марш чувстваше такова изтощение, че едва стоеше изправен.

- Проклятие - процеди той през зъби.

Извади кърпичка от джоба си и изтри потта от челото си. Когато привърши, видя, че Йорк го наблюдава внимателно.

- Не знам какво си видял, Джошуа, но не е каквото си мислиш.

- Наясно съм с всичко, Абнър - отвърна той. Почти не звучеше сърдит. - Бях тук през почти цялото време. Когато забелязах, че Валерй е излязла от салона, отидох да я потърся. Чух, че говориш, докато се качвах по стълбите.

- Не съм разбрал.

- Когато се налага, мога да съм много тих, Абнър - каза Джошуа с усмивка.

- Тая жена - започна Марш - Тя е... тя предложи... по дяволите, тя е една проклета... -Думите му секнаха. - Тя не е дама - промълви накрая. - Отпрати я, Джошуа, нея и Ортега.

-Не.

- Защо? - изръмжа Марш - Чу я!

- Това не променя нищо - отвърна спокойно Джошуа. - Всъщност онова, което чух, ме кара да я ценя много повече. Правеше го заради мен, Абнър. Загрижена е за мен повече, отколкото съм се надявал.

- Ник’ъв проклет смисъл няма в това, дето говориш - изруга гневно Марш

- Вероятно е така - усмихна се Джошуа. - Това не е твоя работа, Абнър. Остави Валерй на мен. Повече няма да ти създава проблеми. Просто беше уплашена.

- Уплашена от Ню Орлиънс - каза му Марш. - От вампирите. Тя знае.

-Да.

- Сигурен ли си, че можеш да се справиш с онова, към което приближаваме? Ако искаш да не акостираме там, просто кажи, по дяволите! Според Валерй...

- А как е според теб, Абнър? - прекъсна го Йорк.

Марш го гледа мълчаливо дълго, дълго време.

- Според мен продължаваме към Ню Орлиънс.

Двамата се засмяха.

На следващата сутрин „Трескав блян“ пристигна в Ню Орлиънс с пъргавия Дан Олбрайт на кормилото. Абнър Марш беше застанал гордо на капитанския мостик с палтото и новата си шапка. Слънцето грееше ярко на синьото небе. Дори най-дребните клончета по реката се къпеха в злато. Навигацията беше лесна и корабът напредваше бързо. Параходи и всякакви платноходи изпълваха цялото пристанище. Реката се оживяваше от песента на свирките и камбаните им. Марш се подпираше на бастуна си, наблюдаваше градския пейзаж и слушаше как „Трескав блян“ призовава другите кораби да внимават с камбаната и протяжните писъци на свирката си. Беше посещавал много пъти Ню Орлиънс, но не по този начин - на капитанския мостик на своя собствен параход, на най-шлемия, луксозен и бърз съд в пристанището. Чувстваше се като божество.

Веднага щом привързаха кораба, се захванаха за работа. Стоките трябваше да се разтоварят, да се открият нови пратки за обратния курс към Сейнт Луис, а обявленията още не бяха публикувани по вестниците. Марш реши, че дружеството трябва да открие канцелария в града, затова се захвана да оглежда подходящи помещения, уговори банковата сметка и наемането на представител. Същата нощ вечеря в хотел „Сейнт Чарлс“ заедно с Джонатоун Джефърс и Карл Фрам, но умът му витаеше далеч от храната, зает с опасностите, от които се страхуваше Валери. Чудеше се какво ли е намислил Джошуа.

Когато Марш се върна на парахода, Йорк разговаряше със сподвижниците си в салона на тексаската палуба. Нямаше нищо необичайно, освен Валери, която беше седнала до него. Тя изглеждаше мрачна и засрамена. Марш реши да си ляга, забрави за всичко и през следващите дни дори не помисли за нейните страхове.

„Трескав блян“ го държеше зает през дните, а нощем вечеряше в града, възхваляваше кораба си на питие в пристанищната кръчма, разхождаше се из „Вьо Кар“, възхищаваше се на прелестните креолски дами, на всички вътрешни дворове, фонтани, балкони. Отначало реши, че Ню Орлиънс беше точно толкова красив, колкото го помнеше. Постепенно обаче започна да се безпокои. Някакво смътно чувство за нередност го караше да гледа на познатото по друг начин. Времето бе чудовищно. Денем се ширеше душна жега, влажният въздух натежаваше, щом се отдалечиш от хладния речен бриз. През цялото време над отворените шахти се издигаше пара, изпълнена с резлива миризма на гнилоч, носеща се над застоялата вода като някакъв отвратителен парфюм. Нищо чудно, че жълтата треска често вилнееше из Ню Орлиънс. Градът беше пълен със свободни чернокожи и прекрасни млади квартеронки, октарунки и грифки⁶⁴, които се обличаха не по-зле от белите жени. Имаше и много роби. Бяха навсякъде. Тичаха по задачи, седяха или обикаляха из колибите на улиците „Моро“ и „Комън“, влачеха се навързани на синджири между борсите, чистеха каналите. Робството бе оставило отпечатък дори в пристанището. Огромните параходи със странични колела, обслужващи търговския поток на Ню Орлиънс, винаги отвеждаха и се връщаха с чернокожи. Марш виждаше непрестанно как едни отплават, а други пристигат. Понякога бяха оковани, а друг път - не, но през цялото време бяха седнали между товарите на групи или се потяха край пещите.

- Съвсем не ми харесва - оплака се Марш на Джонатоун Джефърс. - Нечисто е. Казвам ти, не искам такива неща на „Трескав блян“. Никой няма да пълни парахода ми с тях, ясно?

Сметководителят го изгледа с огорчение.

- Ама, капитане, ако не пренасяме роби, ще загубим цял куп пари. Звучите като аболиционист.

- Не съм проклет аболиционист - сопна се Марш, - но думите ми са сериозни. Ако някой джентълмен реши да се качи с един-двама роби, слуги и така нататък, добре. Ще ги кача в каюта или на палубата, не ме вълнува. Ама няма да ги вземем така, навързани от някой проклет търговец.

На седмата нощ, откакто бяха пристигнали в Ню Орлиънс, Марш почувства, че градът му опротивява и го тревожи. Същата вечер Джошуа Йорк слезе на вечеря с няколко карти на реката. Абнър почти не беше виждал съдружника си след пристигането им.

- Харесва ли ти Ню Орлиънс? - попита Марщ когато седнаха.

- Градът е прекрасен - отвърна Йорк с необичайно тревожен глас, който накара приятеля му да вдигне поглед от франзелата, която мажеше с масло. - Мога само да се възхищавам на „Вьо Кар“. Твърде различен е от повечето градове край реката. Изглежда почти европейски. Някои от къщите в американската част също са превъзходни. Въпреки това не ми харесва.

- Но защо? - смръщи вежди Марш.

- Имам лошо предчувствие, Абнър. Този град... жегата, ярките цветове, ароматите, робите... Ню Орлиънс е жив, но отвътре е прогнил. Всичко е толкова красиво и пищно: кухнята, обноските, сградите, но отвъд това... - той поклати глава. - Гледаш всички тези прекрасни вътрешни дворове, всеки от тях се кипри с изискан кладенец, а след това виждащ че каруцарите продават вода от реката и разбиращ че течността в кладенеца не става за пиене. Опитваш прекрасния вкус и мирис на храната, но после научаващ че целта на подправките е да прикрият вкуса на развалящото се месо. Разхождаш се из „Сейнт Луис“, погледът ти се плъзга по всичкия мрамор и величествения купол, откъдето светлината облива ротондата, ала скоро научаващ че това е известен пазар за роби, където хора се продават като добитък. Тук дори гробищата са красиви. Няма нито една плоча или дървен кръст, а само пищни мраморни мавзолеи, всеки - по-царствен от предишния. Имат статуи и красиви стихове, гравирани на камъка. Вътре обаче - все гниещи тела, пълни с личинки и червеи. Трябва да ги положат върху камък, понеже земята не става дори за погребения -гробовете се пълнят с вода. Болестите обгръщат града като покров. Не, Абнър - заяви Джошуа с необичайно отнесен поглед. - Обичам красотата, но понякога онова, което изглежда достойно за преклонението ни, крие безчестие и злост. Колкото по-скоро отплаваме, толкова по-добре.

- По дяволите - отвърна Марш - Гръм да ме удари, не зная защо, но се чувствам по същия начин. Не се измъчвай. Можем да се отървем доста скоро.

Джошуа се намръщи.

- Добре - каза той. - Първо обаче имам да свърша нещо - той отмести чинията си и разгъна картата, която беше донесъл. - Искам утре по здрач да откараш „Трескав блян“ надолу по течението.

- Надолу по течението? - повтори поразен Марш. - По дяволите, нищо не’а надолу по течението. Няк’ви плантации, много кейджуни⁶⁵, блата, тресавища и после Залива.

- Виж - каза Йорк. Пръстът му проследи пътя надолу по Мисисипи. - Продължаваме натам, завиваме в този ръкав и след това плаваме около шест мили в тази посока. Няма да ни отнеме много време. Утре вечер можем да се върнем, за да вземем пътниците за Сейнт Луис. Искам да спрем за малко тук - натърти той и почука с пръст.

Пържолата на Марш пристигна, но той не й обърна внимание, а се приведе, за да види какво му показва Джошуа.

- Сайпръс Ландинг - прочете той на картата. - Не го знам.

Абнър се огледа в почти празния салон. Карл Фрам, Уайти Блейк и Джак Или се хранеха на далечния край на масата.

- Господин Фрам - викна Марш, - елате при нас за минутка - лоцманът дойде и Абнър показа пътя, за който говореше Джошуа. - Можете ли да ни прекарате надолу и нагоре по този ръкав, или стигаме твърде далеч?

Фрам вдигна рамене.

- Някои ръкави са много широки и дълбоки, но други създават проблеми за малки лодки, камо ли за параходи. Но вероятно ще стане. Има пристанище и плантации, значи другите кораби ги достигат. Повечето обаче едва ли са големи като нас. Без съмнение, ще сме много бавни. Трябва да се измерва през цялото време и да се внимава за дънери и наноси. Ще се наложи и да поизрежем клоните наоколо, за да не удрят комините ни - той се наведе над картата, за да разгледа отблизо. - Къде отиваме? Бил съм толкова надолу по течението само един-два пъти.

- Сайпръс Ландинг - каза Марш.

Фрам присви замислено устни.

- Едва ли ще е толкова зле. Това е плантацията на стария Гару. Параходите я посещаваха често. Товареха сладки картофи и захарна тръстика за Ню Орлиънс. Гару умря заедно с цялото си семейство и от тогава никой не отива към Сайпръс Ландинг. Дори се сещам, че разказват някои забавни истории за мястото напоследък. Защо отиваме там?

- Личен въпрос - каза Джошуа Йорк. - Просто ни отведете там, господин Фрам. Тръгваме утре по залез.

- Вие сте капитанът - отвърна кормчията и се върна към вечерята си.

- Къде, по дяволите, е млякото ми - оплака се Марш и се огледа. Сервитьорът, слабоват млад негър, се мотаеше край кухненската врата. - Носи ми вечерята - изрева му Марш и момчето подскочи стреснато. След това Абнър отново се обърна към Джошуа. - Това отклонение... - каза той. - Свързано ли е с онова, което ми разказа?

- Да - отвърна Йорк рязко.

- Опасно ли е?

Джошуа сви рамене.

- Не ми харесват - каза Марш - Тия, вампирските работи.

Той сниши гласа си до шепот, преди да произнесе вампирските.

- Скоро ще приключи, Абнър. Ще посетя плантацията, за да свърша малко работа и да доведа някои приятели с мен и така всичко ще свърши.

- Нека дойда с теб за тая работа - каза Марш. - Нямам предвид, че не ти вярвам, но ще ми е доста по-лесно, ако видя някого от онези, знаеш кои, със собствените си очи.

Джошуа го изгледа. Марш погледна за миг в очите му, но нещо в тях сякаш се протегна към него и опита да го докосне. Внезапно той извърна поглед и сгъна речната карта.

- Не мисля, че ще бъде разумно - отвърна той, - но ще помисля. Извини ме. Трябва да се погрижа за нещо.

Той стана и тръгна. Марш продължи да го гледа, без да знае какво точно се бе случило помежду им.

- Проклет да е - измърмори накрая и се обърна към пържолата си.

Часове по-късно Абнър Марш имаше посетители.

Беше в каютата си и опитваше да заспи. Тихото почукване на вратата го събуди, сякаш бе гръмотевичен тътен. Сърцето му заблъска. По някаква причина почувства страх. В стаята бе съвсем тъмно.

- Кой е? - викна той. - Проклет да си!

- Тоби, капитане - отвърна едва чуто глас откъм вратата.

Притесненията на Марш изведнъж се стопиха и придобиха глуповат вид. Едва ли някога на парахода се бе качвала по-мила и кротка душа от стария Тоби Лейнярд.

- Идвам - викна Марш, запали нощната си лампа и отиде да отвори вратата.

Отпред стояха двама мъже. Единият беше Тоби - около шестдесетгодишен, с плешиво черно теме, около което растеше стоманеносива коса. Лицето му изглеждаше изнемощяло, сбръчкано и черно като чифт стари удобни обувки. До него стоеше млад чернокож - нисък, но як негър в скъп костюм. На мъжделивата светлина Марш едва разпозна Джебедая Фрийман - бръснаря, когото бе наел в Луисвил.

- Капитане - каза Тоби, - искаме да поговорим с вас, насаме, ако мо’е.

Марш им махна да влязат.

- Какво има, Тоби? - попита той и затвори вратата.

- Ний сме нещо като другари по приказка - каза готвачът. - Познавате ме от бая време, капитане, знайте, че нема ви излъжа.

- Разбира се - отвърна Марш

- И нема да избягам също. Дадохте ми свобода и всичко, само да ви готвя. Ама некои от другите негри, огнярите и таки’а, не слушат съвсем Джеб и мене за туй, че сте добър човек. Уплашени са и щат да бягат. Момчето на вечеря чуло да говорите с капитан Йорк да сте ходили към Сайпръс и ся всички негри говорят.

- Какво? - възкликна Марш. - Никога не сте били там, никой от вас. Какво толкова има в Сайпръс Ландинг?

- Хептен нишо - отвърна Джеб, - ама някои от другите негри са го чували. Вървят истории за Ева място, капитане. Лоши истории. ’Сички негри бягат от туй място, зарад’ Ева, дето се случва там. Ужасни неща, капитане, ама ужасни са.

- Молим ви да не отиваме там, капитане - каза Тоби. - Знайти, че не съм ва молил за нищо преди.

- Не може един готвач и един бръснар да ми казват къде ще плава параходът ми - отвърна строго Абнър Марщ но щом видя лицето на Тоби, смекчи тона си. - Нищо не’а се случи -обеща им той. - Ако искате обаче, може да изчакате в Ню Орлиънс. Разрешавам ви. Няма да ни трябва готвене и бръснене на такова кратко пътешествие.

Тоби изглеждаше признателен, но веднага заговори:

- Ама огнярите...

- Те ми трябват.

- Не’а останат, капитане, сигурен съм.

- Тогава смятам, че Косматия Майк ще трябва да си поговори това-онова с тях.

Джеб поклати глава.

- Тия негри са плашат от Косматия Майк, ама са страхуват повече от туй място, дето ни засилвате към него. Ше избягат, па ги гледай.

- Проклети глупаци - изруга Марш. - Не можем да подаваме пара без огняри. Джошуа иска това отклонение, не аз. Дайте ми малко време да се облека, момчета, и ще намерим капитан Йорк, за да му кажем всичко.

Двамата чернокожи се спогледаха, но замълчаха.

Йорк не беше сам. Когато Марш застана пред вратата на капитанската каюта, чу, че гласът на съдружника му извира отвътре силен и ритмичен. Абнър се поколеба, но след като разбра, че Джошуа чете поезия, въздъхна... и то доста силно. Почука с бастуна и Йорк прекъсна заниманието си, за да ги покани да влязат.

Приятелят му седеше спокойно с книга в скута си, отбелязал страницата, до която беше стигнал, с дългия си блед пръст. На нощното шкафче до него имаше чаша с вино. На другото кресло седеше Валери. Тя погледна към Абнър и бързо извърна поглед. След случката на тексаската палуба го избягваше, а за Марш се оказа твърде лесно да не й обръща внимание.

- Кажи му, Тоби - нареди той.

Готвачът изглежда имаше много по-шлеми трудности да събере думите си, отколкото по-рано, когато беше пред Марш, но накрая успя да каже всичко. Когато привърши, сведе поглед, като през цялото време не спря да мачка износената си шапка с ръце.

Лицето на Йорк помръкна.

- От какво се страхуват? - попита той с учтив, но студен тон.

- Да отидат там, гус’дине.

- Дай им думата ми, че ще ги пазя.

Тоби поклати глава.

- Капитан Йорк, ше ма извините, ама тия ми ти негри са страху’ат и от вас, особено сега, като искате да отидем там.

- Мислят, че сте един от тях - прибави Джеб. - Че вие и вашите другари ни водите при останалите. Според историите тия хора не излизат денем, а вий прайте същото, капитане, същото. Ний с Тоби знаем добре работите, ама не и другите.

- Кажете им, че ще удвоим надниците за времето в ръкава - каза Марш.

Тоби не вдигна поглед. Вместо това само поклати глава отново.

- Не ги вълнуват парите. Ше избягат.

Абнър Марш изруга.

- Джошуа, щом нито парите, нито Косматия Майк ще ги накарат, значи нищо не може. Ще трябва да ги отпратим и да наемем нови огняри, докери и всички други, а това ще отнеме време.

Валери се приведе напред и положи длан върху ръката на Йорк.

- Моля те, Джошуа - промълви тя. - Послушай ги. Това е знак. Не е било писано. Нека се върнем в Сейнт Луис. Обеща да ми покажеш града.

- Ще го направя, но първо ще свърша необходимото - той изгледа строго Тоби и Джеб. -Мога да стигна Сайпръс Ландинг по суша безпроблемно. Така ще е най-бързо и лесно, за да направя каквото е необходимо, но това не ми стига, господа. Това или е моят параход, или не е. Или съм негов капитан, или не. Не искам екипажът да ми няма доверие, нито да се страхува от мен - възмутен, той хвърли книгата, която тупна силно на масата. - Наранил ли съм те по някакъв начин, Тоби? Отнесъл ли съм се лошо към някого от твоите хора? Направил ли съм нещо, с което да заслужа тези подозрения?

- Не, гус’дине - промълви готвачът.

- Не, а въпреки това искат да ме оставят.

- Да, гус’дин капитан, боя се, че е тей.

Джошуа Йорк придоби строго и решително изражение.

- Ами ако бях доказал, че не съм онова, за което ме вземат? - погледът му премина от Тоби към Джеб и обратно. - Ако ме бяха виждали на дневна светлина, щяха ли да ми вярват?

-Не- каза Валери ужасена. - Джошуа, не можеш...

- Мога - прекъсна я той - и ще го направя. Е, Тоби?

Готвачът вдигна очи, погледна Йорк и кимна бавно.

- Ми, мо’е би... ако ви бяха видели...

Джошуа дълго се взира в двамата чернокожи.

- Добре - каза той накрая. - Тогава утре ще дойда на трапезата следобед. Пригответе ми място.

- Гръм да ме удари - каза Абнър Марш.

64 Гриф - човек с три четвърти афроамериканска кръв и една четвърт европейска или индианска.

65 Кейджуни - потомците на французите, изселени насилствено от Аркадия (територия в Канада) от англичаните по време на британско-френските конфликти преди Седемгодишната война (1755-1764).