Трескав блян

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян “,

река Мисисипи, август 1857

Силното, настойчиво чукане по вратата на каютата най-накрая изтръгна Абнър Марш от дълбокия, лишен от сънища, мрак. Той се раздвижи сънен и седна в леглото.

- Ей сега!

Приближи тромаво до легена си като голяма гола мечка, която тъкмо се е събудила от зимен сън и съжалява за това. Едва когато плисна малко вода в лицето си, започна да си спомня.

- Проклятие! Да върви по дяволите! - изруга той гневно, щом забеляза сивкавите сенки, които вече покриваха всяко кътче на каютата му. Небето бе мрачно и обляно в пурпур. -Проклятие! - повтори той и си извади чифт чисти панталони.

Обу се набързо и отвори вратата.

- Защо, по дяволите, ме оставихте да спя толкова дълго? - развика се Марш на Джефърс. -Казах на Косматия Майк, че трябва да съм буден час преди залез. Проклятие.

- Час преди залез е - отвърна сметководителят. - Облачно е, затова е така тъмно. Господин Олбрайт казва, че отново ще има буря - той прекрачи прага на каютата и затвори зад себе си. - Нося ви това - продължи той и подаде на Марш хикориновия му бастун. - Намерих го в салона, капитане.

Марш го взе вече спокоен.

- Снощи го изгубих - каза той. - Имах си по-важни мисли в главата.

Подпря бастуна на стената и погледна смръщен през прозореца. Отвъд реката целият западен хоризонт представляваше стена от буреносни облаци, носещи се към тях. Приличаха на мрачен колос, готов да се сгромоляса отгоре им. Залязващото слънце дори не се виждаше. Това съвсем не му хареса.

- Най-добре да отивам при Джошуа.

С тези думи той взе една от ризите си и започна да се облича.

Джефърс се подпря на бастуна със сабята.

- Да ви придружа ли? - попита той.

- Трябва да говоря лично с него - отвърна Марш, докато слагаше вратовръзката си пред огледалото. - Не ми е по вкуса де. Защо не дойдеш горе. Ще ме почакаш отпред. Може би ще те извика, за да обсъдим как трябва да постъпим - Марш не спомена другата причина, поради която искаше сметководителят да е край него - може би той щеше да го повика, ако Джошуа Йорк не приеме добре вестите за гибелта на Дамон Жулиж.

- Добре - каза Джефърс.

Марш облече капитанското си палто и взе бастуна.

- Тогава да тръгваме, господин Джефърс. И без това е доста тъмно.

„Трескав блян“ се носеше бързо по реката, знамената му се вееха и плющяха на силния вятър, от комините се виеше тъмен пушек. Под оскъдната светлина на необичайното теменужено небе водите на Мисисипи изглеждаха почти черни. Марш се намръщи и закрачи бързо към каютата на Джошуа Йорк с Джефърс до себе си. Този път не се поколеба, а веднага вдигна бастуна си и почука. След третия път извика:

- Джошуа, отвори. Трябва да поговорим.

Едва на петия удар вратата се отвори бавно, разкривайки гъста, притаена тъмнина.

- Изчакай ме - каза Марш на Джефърс, влезе в каютата и затвори след себе си.

- Не се ядосвай, Джошуа - каза той в мрака. Коремът му се беше свил на топка. - Не бих те притеснявал, но това е важно, пък и вече е почти нощ - никой не отвърна, въпреки че Марш дочу нечие дихание. - По дяволите, защо винаги трябва да говорим на тъмно, Джошуа? Така се чувствам неудобно - намръщи се капитанът. - Ще запалиш ли свещта?

- Не - гласът бе груб, нисък, мелодичен и не принадлежеше на Джошуа.

Абнър Марш отстъпи една крачка.

- О, Господи Исусе, не.

Нещо изшумя, той посегна към вратата с трепереща ръка и я отвори широко. Очите му вече бяха привикнали с мрака, а теменуженото сияние на буреносното небе се оказа достатъчно, за да придаде очертания на силуетите в капитанската каюта. Джошуа Йорк лежеше проснат на леглото си, блед и гол, със затворени очи. Едната му ръка висеше надолу и опираше в пода. На китката имаше ужасна почерняла рана или коричка съсирена кръв. От мрака излезе и Дамон Жулиж, усмихнат и бърз като смъртта.

- Убихме те! - изкрещя Марш.

Не можеше да повярва. Отстъпи назад и се озова извън стаята, препъна се и падна в краката на Джонатоун Джефърс. Жулиж се спря на прага. По бузата, която Марш бе наранил с удара си, минаваше тъмна линия, не по-дебела от котешка драскотина. Не личаха други следи от снощи. Беше свалил сакото и жилетката си. По ризата му нямаше нито петънце.

- Влезте, капитане - каза тихо Жулиж. - Не бягайте, нека поговорим.

- Ти си мъртъв. Майк ти направи главата на пихтия - развика се Марш, изумен от собствените си думи.

Не поглеждаше Жулиж в очите. Още беше ден, вън нямаше опасност, намираше се далеч от лапите на Дамон поне докато слънцето не залезеше. Не биваше да гледа в очите му, нито да влиза в каютата.

- Мъртъв? - каза Жулиж с усмивка. - Ах, другата кабина! Клетият Жан. Толкова много искаше да повярва на Джошуа, а вижте какво му сторихте. Направили сте главата му на пихтия значи, така ли?

Абнър Марш се изправи.

- Разменил си каютите - прозря той. - Проклет дявол. Накарал си го да спи в твоето легло.

- С Джошуа имахме много за обсъждане - отвърна Жулиж и махна към него. - Елате сега, капитане, омръзна ми да чакам. Елате, нека пийнем заедно.

- Гори в ада! - каза Марш. - Тази сутрин сме сбъркали, но не си в безопасност. Господин Джефърс, тичайте долу и повикайте Косматия Майк и момчетата му. Десетина ще са достатъчни.

- Не - каза Дамон Жулиж. - Няма да го направиш.

Марш вдигна заплашително бастуна си.

- Напротив, ще го направя. Какво, ще ме спреш ли?

Жулиж погледна към небето. Беше тъмнолилаво с черни жилки, подобно на голяма синина, скриваща залеза.

- Да - каза той и пристъпи към светлината.

Абнър Марш почувства как студените, лепкави ръце на страха се вкопчват в сърцето му. Той вдигна бастуна си.

- Не приближавай! - гласът му беше изтънял.

Отстъпи назад. Дамон Жулиж се усмихна и приближи. Не беше достатъчно светло, помисли си Марш с отчаяние.

В същия миг се чу шум от метал, плъзгащ се в дърво, и Джонатоун Джефърс застана спокойно пред него с гола рапира. Стоманеното острие описа заплашителен кръг.

- Вървете за помощ, капитане - промълви Джефърс и намести очилата си с другата ръка. - Аз ще задържа господин Жулиж.

С лекотата на фехговач Джефърс посегна смело напред с оръжието си - двуостро и с добре наточен връх. Дамон Жулиж едва успя да отстъпи. Усмивката му изчезна веднага щом сметководителят замахна само на няколко инча от лицето му.

- Отдръпни се - каза мрачно Жулиж.

Джонатоун Джефърс не отвърна. Беше заел бойна стойка и напредваше бавно. Стъпваше леко и принуждаваше противника си да отстъпва назад към вратата на каютата. Внезапно опита да го промуши, но Жулиж се оказа твърде бърз. Джефърс изцъка нетърпеливо с език. Дамон отстъпи с един крак зад прага и отвърна със смях, който приличаше повече на ръмжене. Той вдигна ръце и ги разтвори като за прегръдка. Сметководителят нападна отново и тогава Жулиж се хвърли към него. Абнър Марш видя как Джефърс пронизва кръвопиеца - Дамон дори не направи опит да избегне удара. Рапирата се вряза точно над слабините му. Бледото му лице се сгърчи и той изсумтя от болка, но въпреки това продължи напред. Острието влизаше по-навътре в тялото му и още преди сметководителят да го издърпа обратно, Жулиж го стисна за гърлото. Джефърс нададе сподавен вик, очите му изпъкнаха. Опита да се отскубне и очилата му със златни рамки паднаха на палубата. Марш се нахвърли върху Жулиж с бастуна си. Ударите валяха един след друг върху главата и раменете на кръвопиеца. Пронизан от рапирата, той сякаш не усети нито един от тях. Извърна се свирепо и тогава се чу звук като от прекършване на дърво - Джефърс се бе отпуснал в хватката му.

Абнър Марш замахна още веднъж с бастуна си. Използва цялата си сила и стовари дръжката му върху челото на Жулиж. Дамон залитна, отпусна захвата си и Джефърс се строполи на земята като парцалена кукла. Главата му бе гротескно извита настрани, почти наопаки. Марш бързо отстъпи. Жулиж опипа веждата си, сякаш за да разбере какво е причинило удара. Нямаше кръв, забеляза Абнър с отчаяние. Макар и силен, той не можеше да се мери с Косматия Майк Дън, а и хикориновото дърво не беше като желязната палка на боцмана.

Дамон Жулиж изрита тялото на Джефърс, което още стискаше дръжката на рапирата. Треперещ вампирът извади несръчно кървавото острие от корема си. Ризата и панталоните му бяха подгизнали от кръв. Той захвърли острието почти небрежно и то подскочи няколко пъти, падна в реката и изчезна в тъмните води.

Жулиж отново залитна. Зад себе си оставяше кървави дири по палубата, но продължаваше да напредва към Марш Капитанът отстъпваше. Нямаше как да го убият, помисли си той обезумял от паника. Нищо не можеше да се направи. Бляновете на Джошуа, желязната палка на Косматия Майк, господин Джефърс и рапирата му, нищо не можеше да спре Дамон Жулиж. Марш се спусна надолу по тясното стълбище към ветровитата палуба. Задъхан се насочи към вътрешния трап⁸⁶, който водеше от ветровитата палуба към откритото пространство по протежението на бакборда. Надяваше се, че ще срещне някого там. Беше почти нощ. Направи три стъпки надолу, след това стисна здраво парапета и опита да се вземе в ръце.

Киселия Били и четирима от тях се качваха към него.

Абнър Марш се обърна и тръгна обратно нагоре. Трябваше да удари камбаната, за да повика помощ... но Жулиж вече бе слязъл от тексаската палуба и стоеше на пътя му. За миг Абнър се вцепени, замрял от отчаяние. Не можеше да избяга, беше в капан. Не разполагаше с никакво оръжие, освен с безполезния си проклет бастун, а и без това нищо не можеше да ги нарани. Нямаше смисъл да се съпротивлява, можеше просто да се предаде. Върху лицето на Жулиж се изписа тънка злостна усмивка. В съзнанието на Марш изплува бледото му лице, озъбено и с очи, искрящи от треска, от жажда, алена, древна, неутолима. Ако можеше да заплаче, сигурно щеше да го направи. Не помръдваше, краката му бяха като камък, дори бастунът му изведнъж се оказа твърде тежък.

Тогава далече нагоре по реката, откъм завоя, се появи друг параход. Марш нямаше как да го забележи, но лоцманът го видя. Свирката на „Трескав блян“ изпищя, за да съобщи на другия съд, че той ще премине отляво, когато се срещнат Пронизителният сигнал изтръгна Абнър от вцепенението. Той погледна напред и видя светлините на приближаващия кораб, огъня, изпускан от комините му, и почти черното небе, надвиснало над него. Някъде отвъд него просветваха мълнии, които озаряваха облаците и реката - безкрайната, черна река, реката, която бе негов дом, поминък, скъпа другарка, но и най-шлям враг, невярна, жестока, любяща съпруга. Носеше се, както винаги се е носила. Съвсем не се вълнуваше нито от Дамон Жулиж, нито от другите като него. Тя бяха нищо в сравнение с нея. Щяха да измрат и да бъдат забравени, а реката пак щеше да се пени, да прорязва нови канали, да наводнява градове и посеви, да разбива параходи с челюстите си и да плюе отломките.

Абнър Марш тръгна към колелата, издигащи се над палубата. Жулиж го последва.

- Капитане - извика той. Гласът му бе изпълнен с яд, но и с очарование.

Марш не му обърна внимание. Той се качи върху корпуса на едно от колелата. Неволята му даваше неподозирана сила, мощ, която дори не предполагаше, че притежава. Огромното колело се въртеше под краката му. Чувстваше го някъде под дървото, чуваше неговото чунка-чанка. Продължи напред внимателно. Не искаше да падне на погрешно място, където колелото щеше да го повлече и смели. Погледна надолу. Светлината почти беше изчезнала. Сега водата се носеше съвсем черна, но край дирята на „Трескав блян“ се пенеше. Сиянието на пещите я обагряше в червено. Приличаше на кипнала кръв. Абнър Марш се взря надолу и замръзна. Още кръв, помисли си той, още проклета кръв, не можеше да се измъкне от нея по никакъв начин. Мотовилката на колелото гърмеше като буреносен облак. Киселия Били Типтън се покатери и тръгна предпазливо към него.

- Господин Жулиж те вика, дебелако - каза той. - Слизай, вече няма къде да отидеш.

Типтън извади ножа и се усмихна плашещо.

- Не е кръв - извика Марш, - само проклетата река е.

Той стисна здраво бастуна, пое си дълбоко дъх и скочи от парахода. Когато падна във водата, в ушите му звънтяха ругатните на Киселия Били.

86 Вътрешен трап - стълба, водеща от палубата до каютите или долните палуби, често предназначена за ползване от екипажа.