Трескав блян

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян река Охайо, юли 1857

Трескав блян напусна Ню Олбани по мръкнало. Беше гореща вечер в началото на юли. За всичките си години плаване по реката Абнър Марш никога не се бе чувствал по-жизнен. Той прекара сутринта в грижи за последните приготовления в Луисвил и Ню Олбани. Нае бръснар, обядва с хората от корабостроителницата и пусна цял куп писма. Следобед се настани в каютата си, обиколи за последно парахода, за да се убеди, че всичко е наред, и приветства някои от пътниците в първа класа, които бяха пристигнали. Вечеря набързо и след това слезе до основната палуба, за да провери машиниста и огнярите и да нагледа работата на боцмана и пренасянето на последните товари. Слънцето печеше безмилостно и въздухът беше душен, а докерите, пренасящи сандъци, бали и варели по тесните талпи, лъщяха от пот. Боцманът ги ругаеше през цялото време. Марш знаеше, че от другата страна на пристанището в Луисвил за отпътуване се подготвят и други параходи: големият и тромав „Джейкъб Стрейдър“ от Пощенската параходна линия на Синсинати, бързият „Южняк“ на Параходно дружество „Синсинати & Луисвил“ и още половин дузина по-малки съдове. Внимателно следеше дали някой от тях тръгва надолу по реката и се чувстваше ужасно добре въпреки жегата и рояците комари, които се надигнаха от водата, когато слънцето вече клонеше към заник.

Основната палуба беше претъпкана от предната част до кърмата с товари, които запълваха почти цялото място, незаето от котлите, пещите и машината. Корабът щеше да пренесе сто и петдесет тона бали с тютюневи листа, тридесет тона желязо, безброй каци със захар, брашно и бренди, сандъци, пълни с изискани мебели за някакъв богаташ от Сейнт Луис, два блока каменна сол, няколко топа коприна и памук, тридесет бурета, пълни с пирони, осемнадесет кутии с пушки, малко книги, хартия и други дреболии. И накрая, свинска мас. Една дузина големи бъчви, пълни с най-фина свинска мас. Тя обаче не беше част от товарите. Марш я беше купил собственоръчно, за да я приберат с товара. На основната палуба имаше и пътници: мъже, жени, деца, многобройни като речните комари и кръжащи на групи край товарите. Вътре бяха натъпкани почти триста души, платили по долар, за да стигнат до Сейнт Луис. Имаха билет само за пътя. Хранеха се с храната, която бяха донесли на борда, а късметлиите си намираха дори някое местенце да подремнат. Повечето бяха чужденци -ирландци, шведи, едри холандци, и всички бръщолевеха на собствените си езици, които Марш съвсем не разбираше. Пиеха, ругаеха, удряха по някой шамар на децата си. Долу имаше и трапери, както и общи работници, които бяха твърде бедни, за да си позволят нещо повече от пътя по ценоразписа на Марш.

Пътниците в първа класа бяха платили по десет долара или поне ония, които щяха да пропътуват целия път до Сейнт Луис. Дори при тази цена почти всички каюти бяха заети. Сметководителят каза на Марш, че имат сто седемдесет и седем пътници от първа класа на борда. Марш прецени, че число с толкова седмици трябва да е на късмет. Списъкът включваше дузина плантатори, директора на едно голямо дружество за кожени изделия в Сейнт Луис, двама банкери, богат британец с трите си дъщери и четири монахини, пътуващи за Айова. На борда имаше и проповедник, но това не беше проблем, защото не пренасяха нито една сива кобила. Всеки моряк от речния флот знаеше, че да имаш едновременно свещеник и сива кобила на кораба си, носи голямо нещастие.

Колкото до екипажа, Марш беше доста доволен от него. Двамата кормчии не бяха нищо особено, но ги държеше само временно, докато стигнат Сейнт Луис, понеже те познаваха добре река Охайо, а „Трескав блян“ щеше да обслужва стокооборота в Ню Орлиънс. Вече беше пратил писма до Сейнт Луис и Ню Орлиънс и двама лоцмани, познаващи долното течение на Мисисипи като петте си пръста, щяха да ги очакват в „Домът на плантатора“. Останалите моряци бяха поне толкова добри, колкото екипажите на всеки друг параход по всяка една река. Марш не се съмняваше в това. Машинистът се казваше Уайти Блейк -сприхаво ниско човече, чиито дълги бели бакенбарди бяха вечно оцапани с грес. Той беше работил с Абнър Марш на „Илай Рейнолдс“, а по-късно - на „Елизабет А.“ и „Милата Треска“. Никой не познаваше парните машини по-добре от него.

Джонатоун Джефърс, сметководителят, имаше златни рамки на очилата, сресана назад кафява коса и изтънчени гети с копчета на глезените, но се славеше като истински факир на сметките и търговията, пък и никога не забравяше. Беше майстор на сделките и още по-голям майстор в игрите на шах със залози. Джефърс работеше в главната канцелария на параходната линия, докато Марш не му писа да дойде на „Трескав блян“. Направи го на минутата. Въпреки че приличаше на конте, Джефърс беше моряк до дъното на сметководната си душица. Със себе си беше взел и бастуна си със златна ръкохватка, в който бе скрита сабя.

Готвачът беше освободен цветнокож на име Тоби Лейнярд. Той работеше с Марш вече четиринадесет години. Това се случи, след като веднъж в Начес капитанът опита гозбите му. Купи го от тогавашния му собственик на мига и след това му подари свободата.

Боцманът се казваше Майкъл Тиъдър Дън. Всички му викаха Косматия Майк освен докерите, които се обръщаха към него с „господин Дън“. Той беше един от най-едрите, сурови и твърдоглави хора в речния флот. На височина достигаше над шест фута, имаше зелени очи, черни бакенбарди и гъсти, черни, къдрави косми по ръцете, краката и гърдите си. Беше цапнат в устата, с труден характер и никога не се разделяше със своята черна желязна палка, дълга цели три фута. Абнър Марш го беше виждал да удря някого с нея само един-два пъти, но той винаги я стискаше в ръка. Сред докерите се носеше слух, че веднъж разбил главата на един работник, който изтървал буре с бренди в реката. Беше корав, справедлив боцман и всички внимаваха да не изпуснат нещо, докато е наблизо. Всички в бранша уважаваха адски много Косматия Майк Дън.

Страшен екипаж имаше „Трескав блян“. Още от първия ден всички започнаха да вършат работата си и преди звездите да изгреят над Ню Олбани, товарът и пътниците вече се намираха на борда и в регистрите. Парата се беше вдигнала и пещите ревяха, изпълнени с яркочервена светлина и достатъчно жар, че да разгорещят основната палуба повече от Начес-под-хълма³⁸ по време на забава. В същото това време месото се приготвяше в кухнята. Абнър Марш провери всичко и когато се увери, че нещата са наред, отиде горе до лоцманската будка, издигаща се величествено сияйна над целия хаос, царящ долу

- Дай назад - каза капитанът на кормчията.

Той подаде пара и двете огромни колела се завъртяха на заден ход. Абнър Марш стоеше достолепно край него, а „Трескав блян“ се понесе полека по черните, облени от звездна светлина води на Охайо.

Щом излязоха от пристанището, кормчията смени посоката на колелата и тръгна надолу по течението. Огромният параход потрепна леко и потегли в основния канал. Колелата пееха чунка-чанка, чунка-чанка, докато загребваха и пенеха водата. Благодарение на течението и парната машина, корабът постепенно увеличаваше скоростта си. Носеше се бързо като блян на моряк, като грях, като самия „Еклипс“. Високо над тях двата комина изпускаха черен дим и цял облак от искрици се носеще сред небесата само за да се стопи и разнесе като рояк от червени и оранжеви светулки. За Абнър Марш пушекът, парата и искрите бяха много по-красиви и внушителни от всички фойерверки, които пускаха в Луисвил на Четвърти. Кормчията се протегна и наду парната свирка. Протяжният й остър писък проеча оглушително. Беше невероятна. Звукът й бе пронизителен и вероятно се чуваше на цели мили разстояние.

Едва когато светлините на Луисвил и Ню Олбани изчезнаха зад тях и „Трескав блян“ продължи да плава между тъмните и пусти брегове, Абнър Марш разбра, че Джошуа Йорк се бе качил в лоцманската будка и стоеше до него.

Той беше безупречно облечен в чисто бели панталони и фрак, тъмносиня жилетка, бяла риза с многобройни дипли и орнаменти и синя копринена вратовръзка. Верижката на джобния му часовник, увиснала от жилетката, беше сребърна, а на един от белите му пръсти имаше голям пръстен от същия метал, украсен с бляскав син камък. Бяло, синьо и сребро. Такива бяха цветовете на „Трескав блян“ и Йорк изглеждаше като част от него. В лоцманската будка висяха завеси в яркосиньо и сребърно. Голямата кушетка и линолеумът също бяха сини.

- Ама че добре си се пременил, Джошуа - каза му Марш.

Йорк се усмихна.

- Благодаря ти - отвърна той. - Стори ми се подходящо. И ти изглеждаш чудесно.

Марш си беше поръчал ново капитанско палто с лъскави месингови копчета и шапка, на която със сребърна нишка беше избродирано името на кораба.

- Да - отвърна Абнър. Никога нямаше настроение за комплименти. Възприемаше по-лесно ругатните. - Беше ли станал, като тръгнахме?

Йорк бе проспал по-голямата част от деня в капитанската каюта, намираща се на тексаската палуба. В това време, с пот и притеснения, Марш изпълняваше всички първостепенни капитански задължения. С времето той беше свикнал с начина на живот, демонстриран от Йорк и сподвижниците му: те будуваха през нощта и спяха денем. Не познаваше други, които го правят, а веднъж, когато попита Йорк за това, той му отвърна отново с последния ред на онзи стих: „що раят на деня не подари“.

- Бях на ветровитата палуба, точно пред комините, и наблюдавах всичко. Там доста захладня, когато потеглихме.

- Бързите параходи сами си правят вятъра - отвърна Марш. - Горещината в пещта е без значение. Там горе винаги е хладно. Понякога ми става бая мъчно за тия долу, на основната палуба, но, по дяволите, плащат само по долар.

- Разбира се - съгласи се Джошуа Йорк.

В същия миг се чу шум като от сблъсък и корабът се разтресе.

- Какво беше това? - попита Йорк.

- Вероятно минахме над дънер от някое паднало дърво - отвърна Марш. - Нали така? -попита той кормчията.

- Закачихме го - отвърна той. - Да ни ва е яд, капитане. Няма повреди.

Абнър Марш кимна и се обърна отново към Йорк.

- Е, да слезем ли в главната каюта? Пътниците ще щъкат нагоре-надолу. Това е първа вечер на кораба. Можем да се видим с някои от тях, да поговорим, за да сме наясно, че всичко е наред.

- С удоволствие - отвърна Йорк. - Първо обаче, ще дойдеш ли в каютата ми за едно питие? Трябва да отбележим отплаването, нали?

Марш сви рамене.

- Питие? Че защо не. - Той отдаде чест на кормчията. - Лека вечер, господин Дейли. Ще им кажа да ви донесат кафе, в случай че ви се допие.

Двамата съдружници излязоха от лоцманската будка и се запътиха към капитанската каюта. Спряха само за миг, докато Йорк отваряше вратата. Беше настоял неговата стая, а и всички останали каюти на кораба да имат здрави ключалки. Марш смяташе, че това е странно, но нямаше причина да не се съгласи. Все пак Йорк не беше привикнал към живота на параход, а и повечето му други желания бяха разумни като всичкото сребро и огледалата, които правеха толкова пищен салона.

Каютата на Йорк беше три пъти по-голяма от останалите на дължина и два пъти - на ширина. Спрямо обичайното за параходите бе огромна. Абнър Марш влизаше за пръв път, след като Йорк се бе настанил в нея, и я огледа с любопитство. Двете маслени лампи изпълваха стаята с уютна светлина. Продълговатите прозорци, украсени със стъклописи, бяха скрити зад кепенци и черни кадифени завеси, наситени и меки на вид, така както бяха осветени от лампата в каютата. В ъгъла стоеше висок шкаф с чекмеджета и леген с вода върху него. На стената висеше огледало със сребърна рамка. Имаше тясно, но удобно на вид пухено легло, два кожени фотьойла и голямо писалище от палисандър³⁹ с много чекмеджета, места за книги и шкафчета, което стоеше до стената. Над него бе закачена стара карта на река Мисисипи. Счетоводни книги с кожена подвързия и купища вестници покриваха бюрото - още една от странностите на Джошуа Йорк. Той четеше извънредно голямо количество вестници откъде ли не: от Англия, както и такива на чужди езици, и, разбира се,

„Трибюн“ на господин Грийли⁴⁰, и „Хералд“⁴¹ от нюйоркските, всички вестници от Сейнт Луис и Ню Орлиънс, всякакви седмичници от крайречните градове. Всеки ден му носеха цели пакети с вестници, а също и книги. В каютата му имаше висока претъпкана секция. Още томове бяха наредени върху масичката до леглото, заедно с полуразтопена свещ за четене до тях.

Абнър Марш не си губеше времето да разглежда книгите. До секцията имаше дървена стойка за вино с двадесет-тридесет бутилки, облегнати настрани. Той се насочи право натам и взе една от тях. Нямаше етикет, а течността беше наситено червена, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. Тапата беше запечатана с лъскав черен восък.

- Имаш ли нож? - попита той и се извърна към Йорк с бутилката в ръка.

- Едва ли държиш толкова на тази реколта, Абнър - каза Йорк, който държеше табла с два сребърни бокала и кристална гарафа. - Разполагам с отлично шери. Защо не опитаме него?

Марш се поколеба. Шерито на Йорк винаги беше добро и съвсем не смяташе да го отминава, но, доколкото познаваше Джошуа, реши, че виното, което държи в личната си каюта, трябва да е върховно. Пък и беше любопитен. Той прехвърли бутилката от едната си ръка в другата. Течността вътре се движеше полека, по гъстота напомняше на сладък ликьор.

- Но какво е? - попита Марш намръщен.

- Домашно питие - отвърна Йорк. - Донякъде вино, донякъде бренди, донякъде ликьор, но на вкус не прилича на нито едно от тях. Рядко срещана напитка, Абнър. С моите спътници сме привързани към него, но повечето хора не го харесват. Сигурен съм, че предпочиташ шери.

- Ами - каза Марш и вдигна бутилката, - сигурен съм, че това, дето го пиеш, ще хареса и на мен, Джошуа. Признавам, шерито ти е добро. - Той придоби ведро изражение. - Да кажем, че не бързаме за никъде, пък аз съм бая жаден. Защо не опитаме и двете?

Джошуа Йорк се засмя сърдечно и мелодично.

- Абнър, ти си уникат. Ненадминат! Харесваш ми. Няма обаче да харесаш моето питие. Щом настояваш, нека опитаме и двете.

Йорк постави таблата на масичката и с Марш седнаха на двете кожени кресла. Абнър подаде виното, или каквото там беше. Приятелят му извади отнякъде ножче с дълго сребърно острие и дръжка от слонова кост. След това отряза восъка и с едно ловко движение заби острието в тапата и я изкара с пукот. Питието се стичаше бавно в сребърните бокали като червеникаво-черен мед, непрозрачен и изпълнен със ситни, тъмни на цвят, частици. Сигурно беше силно. Марш го поднесе към лицето си и помириса. От алкохола очите му се насълзиха.

- Да вдигнем тост - каза Йорк и направи жест с бокала си.

- За всички пари, които ще направим - пошегува се Марш.

- Не - отвърна строго Йорк.

Абнър реши, че сивите му демонични очи бяха изпълнени с дълбока печал. Надяваше се, че няма отново да рецитира поезия.

- Абнър - подхвана отново Йорк. - Знам какво означава „Трескав блян“ за теб. Искам да разбереш какво означава и за мен. От днес започвам един съвършено различен живот. Ти и аз, ние заедно, направихме този параход такъв, какъвто е, но след време ще го превърнем в легенда. Винаги съм се възхищавал на красотата, Абнър, но за първи път през дългия си живот аз съм неин създател, или поне съм помогнал в сътворението й. Чувството да покажеш на бял свят нещо толкова прекрасно е удивително. Особено за мен. Благодарен съм ти за всичко - и той вдигна бокала си. - Да пием за „Трескав блян“ и всичко, което той въплъщава, приятелю - красотата, свободата, надеждата. За нашия кораб и за един по-добър свят!

- За най-бързия параход по реката! - отвърна Марш и отпиха заедно.

Абнър се задави. Специалното питие на Йорк прогори гърлото му като жарава и разпростря горещината си по цялото му тяло. Сладостта му бе почти горчива, а мирисът-толкова неприятен, че дори парливостта и наситеният вкус не можеха да го прикрият. Сякаш нещо беше загнило в бутилката.

Джошуа Йорк изпи съдържанието на бокала си на един дъх с изпъната назад глава. След това го остави настрани, изгледа Марш и се разсмя.

- Виж си изражението, Абнър, каква забележителна гротеска! Няма нужда да бъдеш учтив. Предупредих те. Искаш ли от шерито?

- Мисля, че да - отвърна Марш. - Мисля, че да.

По-късно, когато две пълни чаши шери отмиха вкуса от питието на Йорк, двамата започнаха да разговарят.

- Какво правим, след като стигнем Сейнт Луис, Абнър?

- Ще търгуваме в Ню Орлиънс. Няма нищо по-подходящо за толкова голям параход.

Йорк поклати нетърпеливо глава.

- Зная, Абнър. Чудех се как възнамеряваш да осъществиш бляна си да победиш „Еклипс“. Ще го потърсиш за състезание? Аз съм съгласен, стига да не ни забави прекалено много или да ни отклони от пътя.

- Де да беше толкова лесно, ама не е. По дяволите, Джошуа, по реката има хиляди параходи и всички биха искали да сразят „Еклипс“. Той обаче също си има работа като нас самите: пътници, стоки. Не може да се състезава през цялото време. Пък и капитанът му трябва да е доста глупав да се съгласи на нашето предизвикателство. Че кои сме ние? Някакъв нов кораб, тъкмо излязъл от Ню Олбани, дето никой не го е чувал. „Еклипс“ може само да загуби от състезание с нас. - Той довърши още една чаша шери и я подаде на Йорк, за да бъде напълнена отново. - Първо трябва да си въртим търговията и да градим репутация. Да опознаем горното и долното течение на реката. Хората скоро ще заговорят колко сме бързи и ще се зачудят дали „Трескав блян“ може да бие „Еклипс“. Може би ще го засечем няколко пъти и ще го подминем. Ще запалим интереса, а хората ще се обзалагат. Можем да минем по някоя от отсечките, които взема „Еклипс“, и да бием времето му. Бързите параходи обират товарите, нал’ тъй? Плантаторите, спедиторите⁴² и подобните искат стоките им да стигнат пазара възможно най-бързо. Пътниците пък им харесва да са на известни кораби, стига да имат пари. Така че, както виждаш, след време хората ще решат, че сме по-бързи по долното течение и търговията ще се завърти към нас. Това па ще удари „Еклипс“ по кесията. И само гледай колко лесно ще си уредим състезание тогава, та да докажем пред всички кой е по-бърз.

- Разбирам - каза Йорк. - Пътуването ни до Сейнт Луис част от тази репутация ли е?

- Ми, тука не се опитвам да правя рекорди. Параходът е нов и трябва да се поочупи. Даже не сме взели постоянните кормчии. Още не го познаваме добре, пък и трябва да оставим достатъчно време на Уайти да се справи с всички дреболии по машината и добре да обучи огнярите - Марш остави на масата празната си чаша. - Това не значи, че няма да опитаме нещо друго обаче - каза той и се усмихна. - Имам си нещо наум покрай всичко това. Ще видиш.

- Добре - отвърна Джошуа Йорк. - Още шери?

- Не. Трябва да слезем в салона. Ще те черпя питие на бара. Гарантирам, че ще е по-добро от тая твоя проклетия.

- Удоволствието е изцяло мое - каза Йорк с усмивка.

За Абнър Марш тази нощ бе необикновена. Приличаше на вълшебство, на блян. Сякаш продължи четиридесет-петдесет часа, всеки от тях - безценен. Двамата с Йорк останаха будни до разсъмване. Пиха много, разговаряха дълго и славеха парахода си. На другия ден Марш се събуди с такова главоболие, че едва помнеше какво се е случило. Не всичко обаче беше изличено. Сети се как влиза в главната каюта, а тя бе по-луксозна и от най-изпипания хотел на света. Полилеите искряха, лампите сияеха, призмите блестяха. Огледалата караха каютата да изглежда два пъти по-широка, отколкото беше в действителност. Около бара имаше цяла тълпа. Говореше се за политика и други подобни. Марш се присъедини към тях и послуша оплакванията им от аболиционизма и споровете дали Стивън А. Дъглас⁴³ заслужава да бъде президент. В това време Йорк поздрави Смит и Браун, които играеха карти на една от масите с няколко плантатори и един прочут комарджия. Някой свиреше на рояла, а вратите на каютите непрестанно се отваряха и затваряха. Цялата зала беше изпълнена със смях и светлини.

По-късно слязоха в един съвсем различен свят - основната палуба. Навсякъде бяха наредени товари, докери и палубни работници спяха върху въжени намотки и чували със захар, някакво семейство се бе събрало около огъня, който си бяха запалили, и готвеха или правеха нещо друго, а зад стълбището дремеше пияница. Машинното се къпеше в червена светлина като преизподнята, а Уайти беше в стихията си, с риза, подгизнала от пот, и изцапана с грес брада. Той непрестанно крещеше на подчинените си, за да го чуят въпреки писъка на парата и непрестанното чунка-чанка на колелата. Исполинските мотовилки⁴⁴ се движеха нагоре-надолу с мощни тласъци. Марш и Йорк ги погледаха за известно време, докато горещината и миризмата на машинно масло не им дойдоха в повече.

Не след дълго се качиха на ветровитата палуба. Подаваха си бутилка, разхождаха се и разговаряха, брулени от студения вятър. Звездите блестяха като елмазената огърлица на някоя дама. Знамето на „Трескав блян“ се ветрееше на флагщоковете⁴⁵ в предната и задната част на кораба, а водите на реката бяха по-черни от най-черния роб, който Марш беше виждал.

Пътуваха цяла нощ. Дейли изкара продължителна вахта в лоцманската будка и поддържаше добра скорост - макар и нищо особено, в сравнение с възможностите им - по тъмната река Охайо. Пътуването премина приятно, без дънери или наноси, които да ги затруднят. Само на два пъти се наложи да изпращат измервателната лодка. Оловото показа, че е достатъчно дълбоко и „Трескав блян“ продължи нататък. Минаха покрай няколко къщи на брега, повечето със спуснати кепенци, но прозорците на една светеха. Марш се зачуди кой ли стои буден в нея и какво ли си е помислил, когато е преминал корабът. Сигурно е бил хубава гледка, със залетите от светлина палуби, музиката и смеха, искрите и пушека на комините, името, изписано с големи, красиви, сини букви със сребърен контур. Почти му се прииска да се намира на брега само за да го види.

След като се нагледа на всичко това, Марш хвана Йорк под лакътя и го поведе към лоцманската будка. Там беше претъпкано. Дейли стоеше на кормилото и пиеше кафе, а други двама лоцмани бяха седнали на кушетката заедно с трима пътници. Нито един от тези кормчии не беше нает от Марш, но според закона на реката професията им позволяваше да се возят безплатно. Обикновено се събираха в лоцманската будка да поговорят с рулевия на вахта и да следят пътя. Абнър не им обърна внимание.

- Господин Дейли - каза той, - пред вас има параход.

- Виждам, капитан Марш - отвърна кормчията с плаха усмивка.

- Кой е? Знаеш ли го, Дейли?

Корабът не беше нищо особено - малък параход с колело на кърмата и лоцманска будка, квадратна като кутия от бисквити.

- Никаква идея - отвърна лоцманът.

Абнър Марш се обърна към Джошуа Йорк.

- Джошуа, ти си истинският капитан и не ща да ти казвам какво да правиш, ама много ми се ще да разбера кой е параходът пред нас. Що не наредиш на Дейли да го настигне, та да си поотдъхна от тая работа.

- Разбира се - каза Йорк с усмивка. - Господин Дейли, чухте капитан Марш. Смятате ли, че „Трескав блян“ може да настигне кораба пред нас?

- Всичко може да настигне - отвърна кормчията.

Той поиска още пара от машиниста и наду свирката отново. Призрачният й писък проеча над реката като предупреждение за другия съд, че „Трескав блян“ идва за него. Екът беше достатъчен, за да накара всички пътници да напуснат главната каюта и да излязат на палубата. Дори накара пасажерите от основната палуба да оставят чувалите си с брашно. Двамина дори опитаха да влязат в лоцманската будка, но Марш ги изгони заедно с тримата, които вече бяха вътре. Както обикновено правят пътниците, всички се втурнаха към предната част на кораба, а след това - към бакборда⁴⁶, когато стана ясно, че от тази страна ще минат покрай другия параход.

- Проклетите пътници - измърмори Марш. - Винаги се тъпчат от едната страна. Един ден, като се скупчат всички, ще обърнат някой нещастен параход, сигурен съм.

Въпреки оплакването си Марш се радваше. Там долу Уайти нареди да хвърлят повече дърва, пещите ревяха, а големите колела се движеха все по-бързо. Всичко свърши почти мигновено. „Трескав блян“ поглъщаше милите между двата съда и когато подмина опонента си, от палубите долу се надигна вълна от весели възгласи - истинска музика за ушите на Марш. Докато минаваха покрай малкия колесар, Йорк прочете името му, написано върху лоцманската будка.

- Мисля, че е „Мери Кей“ - каза той.

- Бре, гръм да ме удари! - възкликна Марш.

- Известен кораб ли е? - попита Йорк.

- Не, разбира се. Никога не съм го чувал. К’во ще кажеш за това, а?

Той се разсмя гръмогласно и потупа Йорк по гърба. Не след дълго всички в лоцманската будка се смееха.

Преди да се съмне, „Трескав блян“ подмина още половин дузина параходи, включително един със странични колела, който беше не по-малък от самия него. Нищо обаче не ги развълнува, колкото надпреварата с „Мери Кей“.

- Искаше да знаеш как ще започнем работата - каза Марш на Йорк, когато излязоха от лоцманската будка. - Е, Джошуа, започнахме я.

- Да - каза Йорк и погледна назад. Светлините на „Мери Кей“ искряха в далечината. -Така е.

38 Град Начес, намиращ се по поречието на р. Мисисипи, се дели на две. Горна част, която била построена върху хълм, и долна, която служела като пристанище за корабите, плаващи по реката. Посещенията в долната част на града били известни с пошлостта си, тъй като там се намирали множество барове, публични домове, игрални зали и др. Тази част от града, по думите на един пътешественик от първата половина на XIX в., била ..най-безнравственото място по цялото поречие на Мисисипи".

39 Палисандър - дърво с тъмнокафяв цвят, срещащо се в джунглите на р. Амазонка.

40 Един от най-известните вестници в САЩ от този период, издаван в Ню Йорк. Негов главен редактор е Хорас Грийли (1811-1872). Тиражът му надминавал 200 хиляди. Излиза от 1841 до 1966 г.

41 „Хералд" - друг нюйоркски вестник, излизал между 1835 и 1924 г

42 Спедитор - страна по спедиционен договор, която се задължава да сключи договор за превоз на товари от свое име, но за сметка на другата страна по съглашението.

43 Стивън Арнолд Дъглас (1813-1861) - бележит американски политик от Демократическата партия, който е кандидат за президент на изборите през 1860 г, но е победен от републиканеца Ейбрахам Линкьлн.

44 Мотовилка - машинен елемент, свързващ буталото с коляновия вал.

45 Флагщок - корабен пилон за знаме.

46 Бакборд - лявата страна на кораба, гледан от кърмата.