Трескав блян

ТРЕТА ГЛАВА

Ню Олбани, Индиана, юни 1857

Гъстата мъгла се стелеше над реката, а въздухът бе влажен и студен. Тъкмо минаваше полунощ, когато Джошуа Йорк най-накрая пристигна от Сейнт Луис, за да срещне Абнър Марш в пустата корабостроителница на Ню Олбани. Марш чакаше от почти половин час, когато Йорк излезе от мъглата като някое привидение. Зад него, мълчаливи като сенки, се движеха още четирима души.

Марш се ухили до уши.

- Джошуа - каза той.

След това кимна на останалите. Беше ги срещнал за кратко през април в Сейнт Луис още преди да пристигне в Ню Олбани, за да наглежда как върви строителството на неговия блян. Бяха приятели на Йорк и негови спътници. Марш никога не бе срещал по-чудата пасмина. Двама от тях бяха на неопределена възраст и носеха чуждестранни имена, които не можеше нито да запомни, нито да произнесе. Казваше им Смит и Браун, което развеселяваше Йорк. Те вечно си дърдореха на някакъв непознат език. Третият беше мъж с изпити страни от източните щати, който се обличаше като собственик на погребално бюро. Казваше се Симж и никога не говореше. Наричаха жената Катрин - британка. Беше висока, но ходеше леко прегърбена. Имаше болнав и изнемощял вид. Марш я оприличаваше на голям бял лешояд. Тя обаче бе част от сподвижниците на Йорк, а той го бе предупредил, че другарите му ще изглеждат странно. По тази причина Абнър Марш си държеше езика зад зъбите.

- Добър вечер, Абнър - каза Йорк.

Той спря и огледа корабостроителницата. Сред гъстата сива мъгла надничаха многобройните скелети на полузавършени параходи.

- Нощта е студена за юни, нали?

- Така е. Отдалече ли пристигаш?

- Наел съм апартамент в „Галт Хаус“ в Луисвил. Стигнахме дотук с кораб - студените му сиви очи изучаваха близкия параход с интерес. - Този ли е нашият?

- Тоя малчуган? - изсумтя Марш. - По дяволите, не! Това е няк’ъв евтин колесар, който правят за Синсинати. Не смяташ, че ще тикна колело отзад и на нашия кораб, нали?

Йорк се усмихна.

- Прости ми невежеството. Къде е нашият параход?

- Ела, нататък - каза Марш и посочи с бастуна си. Преди да стигнат, прекосиха половината корабостроителница. - Ей там.

Мъглата сякаш се отдръпна заради тях и те се изправиха пред кораба - висок и царствен. Пред него всички останали наоколо изглеждаха като джуджета. Каютите и перилата, наскоро боядисани в снежнобяло, блестяха дори под сивкавия саван на мъглата. Високо горе, на тексаската палуба, която като че ли се издигаше сред звездите, лоцманската будка²⁹ сякаш сияеше. Приличаше на стъклен храм. Изящният му купол бе богато украсен с дърворезба, фина като ирландска дантела. Комините, два еднотипни черни стълба, се издигаха царствено и без никакъв наклон на цели сто фута височина тъкмо пред тексаската палуба. Върховете им приличаха на цветя от тъмен метал. Корпусът беше фин и сякаш нямаше край, понеже мъглата скриваше кърмата. Като при всички първокласни параходи, колелата и на този се намираха отстрани. По средата на кораба се издигаха огромните обли корпуси, загатващи за мощта на скритите зад тях загребващи колела. Те направо си плачеха за името, което скоро щеше да бъде изписано върху тях. Нощес и в мъглата, сред всички тези малки, простовати корабчета, този параход изглеждаше като привидение, бял фантом от съня на някой моряк. Когато застанаха пред него, Марш си помисли, че може да ти пресече дъха. Смит бърбореше на Браун, който му отвръщаше по същия начин, а Джошуа Йорк само наблюдаваше. Дълго време той остана мълчалив, но накрая кимна и заговори.

- Създали сме нещо красиво, Абнър - каза той и Марш се усмихна. - Не очаквах, че строителството ще е напреднало толкова.

- Това е Ню Олбани - отвърна събеседникът му - Затова дойдох тук, а не в някоя корабостроителница в Сейнт Луис. Тук правят параходи от детските ми години насам. Само миналата година са завършили двадесет и два. И тази година сигурно ще са поне толкова. Знаех, че ще ни свършат работа. Трябваше да го видиш сам. Дойдох с едно от ония малки ковчежета със злато и го изсипах върху бюрото на директора. Казах му: „Искам параход, и то възможно най-скоро. Искам да бъде най-бързият, най-красивият, най-добрият шибан кораб, който някога сте правили тук, ясно? Хайде ся доведи инженерите, най-умелите, с които разполагаш. Не ми пука дори да са в някой от бардаците в Луисвил, ще ги довлечеш тук още тая нощ, за да започнем. С тях докарай най-добрите си скапани дърводелци, художници, параджии и всички останали, щото ако не получа най-доброто, бая ще съжаляваш, човече“ -Марш се разсмя. - Трябваше да го видиш. Не знаеше дали да гледа златото, или да ме слуша. Уплаших го до смърт. Но направи всичко както си му е редът - той кимна към кораба. - Ама не е готов още. Корпусът трябва да се боядиса. Ше го направим в синьо и сребро, да се връзва със среброто, което поиска в салона. Още чакаме всички шантави мебели и огледала, дето поръча от Филаделфия. Почти готов е обаче, Джошуа, почти готов е. Ела да ти покажа.

Работниците бяха оставили един фенер върху купчина дъски край кърмата. Марш запали клечка на коляното си и светилникът засия. След това го подаде на Браун.

- Ето, носи го - каза рязко Марш.

С тези думи той тръгна по голямата дъска, водеща към главната палуба. Другите го последваха.

- Внимавайте къде пипате. Някъде боята още не е изсъхнала.

Най-ниската, наречена още основна, палуба беше пълна с машини. Фенерът хвърляше ярка светлина, но Браун все се движеше насам-натам и сенките на тежките съоръжения трептяха и се мърдаха злокобно, все едно са живи.

- Я задръж тук - нареди му Марш

Той се обърна към Йорк и вдигна бастуна си като голям хикоринов пръст, за да му посочи котлите - огромни метални цилиндри в две редици по протежение на палубата.

- Осемнадесет са - каза гордо Абнър. - С три повече от „Еклипс“. Тридесет и осем инча диаметър, двадесет и осем фута високи. Всички са така. - Отново махна с бастуна. - Пещите са направени с огнеупорни тухли и железни листа. Вдигнати са със скоби над палубата, за да се намали вероятността от пожар. - Той проследи с бастуна тръбите за парата, които излизаха от котлите и стигаха до машината, и всички се обърнаха към кърмата. - Цилиндрите са тридесет и шест инчови с високо налягане и ход от единадесет фута, също като „Еклипс“. Тоя параход ще изгълта цялата река, казвам ви.

Браун и Смит се засмяха, а Джошуа Йорк го погледна с усмивка.

- Елате горе - подкани ги Марш - Твоите хора май не се интересуват от машината, но със сигурност ще им хареса на другата палуба.

Стълбището от полиран дъб беше широко, с изящно резбовани перила и богато украсено. Започваше почти от носа на кораба и, поради размерите си, скриваше котлите и машината от погледа на пътниците, след това се разклоняваше и извиваше грациозно в две различни посоки, за да стигне до втората палуба, наречена още котелна. Тръгнаха по протежението на десния борд. Най-отпред крачеха Марш с бастуна си и Браун с фенера, за да показват пътя. Обувките им скърцаха по дървения под, докато се дивяха на готическите резби по колоните и парапета³⁰ . Дървото бе старателно обработено и украсено с цветя, орнаменти и жълъди. Вратите и прозорците на каютите се разполагаха едни след други от предната до задната част на кораба. Първите бяха изработени от тъмен орех, а стъклата на вторите бяха изрисувани.

- Каютите още не са обзаведени - каза Марш, отвори една от вратите и ги поведе вътре. -Но ще получим само най-доброто: пухени легла и възглавници, огледало и маслена лампа за всяка стая. Нашите каюти са по-големи от тези на останалите кораби. Няма как да вземем повече пътници от параходите с нашите размери, но пък ще имаме повече място за всеки -той се усмихна. - Освен това можем да ги обзаведем по-добре.

Всяка каюта имаше по две врати. Едната водеше към палубата, а другата към вътрешността на кораба и салона - главната каюта³¹ на парахода.

- По главната каюта има още много работа - поясни Марш. - Елате да я видите.

Те влязоха и спряха вътре. Браун вдигна фенера високо над главата си, за да освети целия й простор. Салонът се ширеше от единия до другия край на котелната палуба. Пред погледа им нямаше нищо чак до отсрещната стена, с изключение на един пасаж по средата.

- Предната част е за господата, а задната - за дамите³² - поясни Марш - Разгледайте. Ней готово, но ще е за чудене и маене, като стане. Мраморният бар, ей там, е дълъг четиридесет фута. Зад него ще сложим поне толкова голямо огледало. Вече е поръчано. Ще има огледала и във всяка каюта. Предвидени са със сребърни рамки. И там също, огледало, високо дванадесет фута за дамите. - Той посочи напред с бастуна си. - Сега нищо не се вижда в тъмното, но таванският прозорец е със стъклопис и минава по цялото протежение на главната каюта. Долу ще сложим един от ония брюкселски килими³³ . Ще има килими и в другите каюти. Избрали сме и сребърна машина за вода със сребърни чаши, ще я турим върху една засукана дървена маса. Разполагаме с роял, съвсем нови кадифени кресла, покривки от чист лен. Още обаче нищо не е внесено.

Дори без килим, огледала и мебели, просторната главна каюта изглеждаше разкошно. Те продължиха да се разхождат мълчаливо из залата. На трепкащата светлина от фенера се откриваха фрагменти, които миг по-късно тъмнината поглъщаше отново. Извитите греди на сводестия таван бяха резбовани и изрисувани с всякакви детайли, фини като на скъпа дантела. От всяка страна на вратата, водеща към главната каюта, се разполагаше стройна редица тънки колони, украсени с изящни орнаменти. Черният мрамор на бара беше набразден от дебели жилки. Гланцирано тъмно дърво. Два реда полилеи, всеки с по четири големи кристални глобуса, висяха на тънка като паяжина кована желязна нишка. Нуждаеха се само от масло и пламък, за да залеят целия салон и огледалата със светлина.

- Каютите са твърде малки - каза неочаквано Катрин, - но тази зала е огромна.

- Каютите са големи, мадам - отвърна й Марш. - Осем на осем фута. Обикновено са по шест. Все пак сме на параход - той се извърна и вдигна бастуна, за да посочи нещо. -Сметководителят ще е ей там. Кухнята и умивалнята се намират до корпусите на колелата. Вече знам и кой ще е готвачът. Работеше на моята „Госпожица Лиз“.

Таванът на котелната палуба служеше за под на ветровитата³⁴. Тръгнаха нагоре по тясното стълбище и се озоваха пред високите черни комини. След това продължиха нагоре по друго стълбище и се качиха до тексаската палуба, която се простираше между корпусите за колелата.

- Каютите на екипажа - каза Марш, без да им отделя особено внимание.

Лоцманската будка се намираше върху тексаската палуба. Той ги поведе вътре. От там се виждаше цялата корабостроителница, всички по-малки кораби, гушещи се в мъглата, черните води на река Охайо отвъд тях и дори отдалечените светлини на Луисвил, мъждукащи призрачно сред валмата. Вътрешността на просторната лоцманска будка беше луксозна. Прозорците имаха кристалночисти стъкла, осигуряващи ясна видимост, и стъклопис около тях. На светлината от фенера тъмното дърво лъщеше, а полираното сребро хвърляше бледи студени отблясъци.

И точно тук беше кормилото. Виждаше се само горната му половина. Бе толкова голямо, че стигаше до челото на Марш. Долната му част минаваше през жлеб в пода. Беше изработено от черен тик, студен и гладък, а ръкохватките му имаха сребърен обков, приличаше на жартиери на танцьорка в кабаре. Кормилото сякаш плачеше за ръцете на лоцман.

Джошуа Йорк се приближи до него и прокара бледата си длан по черното дърво и среброто. След това го хвана, сякаш сам беше кормчия. Остана така за миг. Сивите му очи помръкнаха, докато се взираха в необичайната за юни мъгла. Другите не продумаха. За секунда Абнър Марш сякаш почувства, че параходът се понася по черните води и въображението му го поведе към едно невероятно и безкрайно пътешествие. Джошуа Йорк се обърна към него и наруши мълчанието.

- Абнър - каза той, - искам да се науча как да кормувам. Ще ми покажеш ли как го правят лоцманите?

- Лоцманите? - отвърна Марш изненадан.

Лесно можеше да си представи как Йорк влиза в ролята на собственик и капитан, но управлението беше нещо по-различно. Някак обаче въпросът го предразположи към съдружника му Марш го разбираше напълно, понеже познаваше копнежа да бъдеш кормчия.

- Е, Джошуа - каза той. - Аз съм заставал на кормилото и това е най-върховното чувство на света. Да си капитан, ней нищо в сравнение с това. Ней обаче нещо, дето можеш да направиш просто ей така, ако ме разбираш.

- Кормилото изглежда просто за усвояване - отвърна Йорк.

Марш се засмя.

- По дяволите, така е. Не бива обаче да изучиш кормилото, а реката, Йорк, реката. Старата Мисисипи. Самата нея. Осем години съм бил лоцман, преди да си купя свой кораб. Имах разрешително за горното течение на Мисисипи и Илинойс. Не и за Охайо и долното течение. Въпреки всичко, дето знаех за параходите, нямаше как да кормувам и да оцелея по тия реки. Не ги познавах. Трябваха ми години да изуча другите, а ученето никога не свърши. От толкова време не съм бил на кормилото, че ще трябва да започна отначало. Реките се променят, Джошуа, така си е. Дори на втория път вече не са същите. Трябва да познаваш всеки инч.

Марш пристъпи към кормилото и също постави ръка върху него грижовно.

- Сега обаче мисля да застана тук поне веднъж. Толкова отдавна бленувам за този кораб, че не бих пропуснал. Като се изправим срещу „Еклипс“, ще отида за малко в лоцманската будка. Мда. Но тоя параход е твърде величествен за нещо, различно от стокооборота на Ню Орлиънс, а това означава - долното течение на реката. Ще трябва да изуча всеки проклет фут. Отнема време и доста труд. - Марш погледна към Йорк. - Сега, като знаеш всичко това, още ли искаш да си кормчия?

- Можем да се учим заедно, Абнър - отвърна Йорк.

Другарите на Джошуа вече ставаха неспокойни. Поглеждаха ту през един прозорец, ту през друг. Браун непрестанно прехвърляше фенера от дясната си ръка в лявата, а Симж изглеждаше мрачен като труп. Смит каза на Йорк нещо на техния си чужд език и последният кимна.

- Трябва да се връщаме - каза той.

Марш хвърли още един поглед на всичко. Дори в този миг не му се тръгваше, но накрая ги изведе от лоцманската будка. Когато почти бяха преминали по част от пътя през корабостроителница, Йорк се обърна, за да види отново парахода, положен върху неговия степел³⁵ . В тъмата корабът изглеждаше съвсем блед. Останалите също спряха и зачакаха мълчаливи.

- Познат ли ти е Байрон? - попита Йорк.

Марш се замисли за миг.

- Познавам един Блекджек Пит. Беше кормчия на „Великият турчин“. Май фамилията му беше Брайън.

Йорк се усмихна.

- Не Брайън, а Байрон. Лорд Байрон, английски поет.

- А - възкликна Марш. - Тоя. Съвсем не съм по поезията. Сякаш съм го чувал обаче. Беше куц, нали? И си падал доста по жените.

- Същият, Абнър. Забележителен човек. Веднъж имах щастието да го срещна. Параходът ме накара да си спомня за едно от неговите стихотворения.

Той започна да рецитира:

- Байрон пише за някоя дама, разбира се, но стихът подхожда и на нашия кораб, нали? Виж го, Абнър! Какво мислиш?

Абнър Марш не знаеше какво да каже. Моряците по параходите обикновено не редяха стихове и той нямаше представа какво да отговори на първия, когото бе чул да го прави.

- Много интересно, Джошуа - продума той.

- Как ще се казва? - попита Йорк. Още се взираше в кораба с лека усмивка. -Стихотворението не ти ли подсказва нещо?

Марш се намръщи и отвърна раздразнено:

- Няма да го кръстим на някакъв куц англичанин, ако това си намислил.

- Не - отвърна Йорк. - Нямах това предвид. Мислех за нещо като „Смуглата лейди“³⁷ или...

- Мен пък друго ми дойде на акъла - каза Марш. - Ний сме Параходно дружество „Река Треска“, а тоя параход е всичко, за което някога съм бленувал - той вдигна хикориновия си бастун и посочи корпуса на колелото от тяхната страна. - Там ще го напишем с големи букви в синьо и сребърно, бая красиво ще е: „Трескав блян“ - той се усмихна. - „Трескав блян“ срещу „Еклипс“. Ще говорят за това съперничество поне докато сме живи.

Само за миг нещо необичайно блесна в сивите очи на Джошуа Йорк, но изчезна също толкова бързо, колкото се беше появило.

- „Трескав блян“ - каза той. - Не мислиш ли, че е малко... зловещо? Звучи ми като болест, треска, смърт, кошмари. Като сънища, които не бива да бъдат сънувани, Абнър.

Марш се намръщи.

- Не знам за т’ва. Мен ми харесва.

- Дали хората ще се качат на кораб с такова име? Някои казват, че на параходите се хваща тиф и жълта треска. Няма ли да им напомним за това?

- Качваха се на моя „Милата Треска“ - отвърна Марш. - Качваха се и на „Бойният орел“, и на „Призрак“, дори на кораби с имена на червенокожи индианци. Ше се кач’ат.

Слабоватият, блед Симж каза нещо. Гласът му стържеше като ръждив пирон. Езикът, на който заговори, звучеше необичайно, не беше онзи, на който мърмореха Смит и Браун. Щом чу думите му, Йорк придоби замислено изражение, макар че все още изглеждаше притеснен.

- „Трескав блян“ - повтори той. - Мислех си за някое... по-здравословно име, но Симж ми отвори очите. Така да е, Абнър. Нека е „Трескав блян“.

- Добре - отвърна Марш.

Йорк кимна разсеяно.

- Нека утре се срещнем на вечеря в „Галт Хаус“ в осем. Ще планираме пътуването до Сейнт Луис, ще обсъдим екипажа и продоволствията. Стига да си съгласен, разбира се.

Марш изрази готовността си със сумтене, а Йорк и сподвижниците му тръгнаха към кораба, с който бяха пристигнали, и потънаха в мъглата. Дълго след като си отидоха, Марш продължаваше да стои в корабостроителницата. Взираше се в притихналия параход.

- „Трескав блян“ - каза силно той само за да вкуси от думите.

Странно, но за пръв път името не му прозвуча както трябва. Беше изпълнено с допълнително значение, което не харесваше. Потръпна само за миг, почувствал мраз, изсумтя и тръгна да си ляга.

29 Лоцманска будка - кабина, предназначена за кормчията, от която се управлява корабът.

30 При речните параходи втората палуба е опасана от коридор, открит откъм външната страна на кораба, като вместо стена има колони и парапет.

31 Главна каюта - общо помещение на кораба, кьдето екипажът и пътниците се събират заедно.

32 В параходите през XIX в. тази сегрегация по полов признак е била нещо обичайно.

33 Брюкселски килим - цветен килим с геометрични форми, съставени от многобройни части, които били особено популярни през първата половина на XIX в.

34 Ветровита палуба - най-високата палуба на парахода (в случай че не разполага с тексаска палуба). Името й идва от непрестанния вятър, който се носи над нея.

35 Степел - съоръжение за строителство и поправка на кораби.

36 Цитат от стихотворението на Джордж Байрон ,Тя ходи в красота като нощта" (превод Николай Тодоров).

37 Смуглата лейди - лирическа героиня в около двадесет Шекспирови сонета, на която те са посветени.