Трескав блян

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян

Ню Орлиънс, август 1857

Сякаш половината параходи в Ню Орлиънс бяха решили да отплават този следобед, мислеше си Абнър Марш, докато стоеше на ветровитата палуба и наблюдаваше как потеглят. Обичайно корабите, поемащи срещу течението, тръгваха от пристана около пет. В три машинистите палеха пещите и започваха да подават пара. Хвърляха смола и бор в гладните гърла на параходите, наред с още дърва и въглища. Един след друг корабите започваха да изпускат черен дим, който се издигаше от стройните, украсени с цветя комини на високи стълбове - черни знамена за сбогом. Параходите заемаха плътно четири мили от пристана. Черните им колони се сливаха в огромен облак на няколкостотин фута над реката. Облак, наситен с пепел и гореща шлака, който вятърът разнасяше. Все по-шлям и по-шлям, той набъбваше от дима, който изхвърляха корабите, докато накрая похлупакът му закри слънцето и започна да пълзи над града.

От височината, на която се намираше Абнър Марш, изглеждаше сякаш целият Ню Орлиънс гори и параходите се готвят да избягат. Това го караше да се чувства неспокоен, все едно другите капитани знаеха нещо, което за него бе останало неизвестно. Като че ли „Трескав блян“ също трябваше вече да потегля. Марш се тревожеше. Въпреки цялото очарование и богатство, което предлагаше търговията в Ню Орлиънс, на него му липсваха местата, които познаваше: горното течение на Мисисипи с неговите отвесни скали и гъсти гори, буйната кална река, която поглъщаше потоците като никоя друга, тясната Илинойс и пълната с тиня и кораби Треска. Онова първо, девствено плаване на „Трескав блян“ по Охайо сега му се струваше блажено, спомен за едни по-простички и добри времена. Въпреки че беше едва преди два месеца, сега всичко това му изглеждаше безкрайно отдавна. Когато напуснаха

Сейнт Луис и тръгнаха надолу по течението, нещата се объркаха. На юг положението се влоши дори повече.

- Джошуа е прав - измърмори Марш на себе си, докато се взираше в Ню Орлиънс. - Има нещо гнило тук.

Беше твърде горещо, твърде влажно, наоколо летяха твърде много насекоми, достатъчно, за да реши човек, че над цялото дяволско място тегне някакво проклятие. И сигурно бе така заради робството, макар че Марш не беше убеден. Без съмнение обаче му се искаше да нареди на Уайти да запали котлите и да разходи Фрам или Олбрайт до лоцманската будка, за да излязат от пристанището и да потеглят срещу течението. Още сега. Преди здрач. Преди другите да пристигнат.

Абнър Марш толкова много искаше да изкрещи всички тези заповеди, че чувстваше горчивия вкус на думите в устата си. Чувстваше някакъв суеверен страх за довечера, макар многократно да се бе убеждавал, че не страда от подобни предразсъдъци. Но не беше и слепец... горещина и задух изпълваха въздуха, а на запад от тях назряваше буря, силна и жестока, същата онази хала, която Дан Олбрайт бе надушил преди няколко дни. В това време параходите заминаваха един по един. Докато Абнър Марш наблюдаваше как се понасят на север и изчезват от погледа му сред маранята, го връхлетя самота. Сякаш всеки кораб носеше в себе си частица от собственото му аз, капка смелост, парченце увереност, блян, малка люспица надежда. Много параходи напускаха Ню Орлиънс всекидневно, казваше си Марш, едва ли сега бе различно от останалите августовски дни по Мисисипи: горещина, дим, леност, всички се движеха бавно, чакаха може би да си поемат малко свеж въздух или дъждът да отмие пушека от небето.

Някъде дълбоко в себе си обаче знаеше, че онова, което очакваха, нямаше да е свежо и чисто, нямаше да им донесе облекчение от жегата, влагата, насекомите и страха. Някъде долу Косматия Майк крещеше на работниците си и показваше заплашителни жестове с черната си желязна палка. Пристанищният шум и камбаните, и свирките на параходите обаче заглушаваха думите му. На пристана чакаше цяла планина от товари, почти хиляда тона -вместимостта на „Трескав блян“. Само четвърт от всичко беше пренесено по тънките талпи на основната палуба. Останалото щеше да отнеме часове. Дори да искаше, Марш не можеше да потегли, не и с всичкия този товар, който очакваше. Косматия Майк, Джефърс и останалите щяха да решат, че се е побъркал. Искаше му се да им беше казал. Възнамеряваше да го направи, за да планират всичко, но нямаше време. Всичко стана толкова бързо, а довечера онзи Дамон Жулиж щеше да дойде на вечеря на „Трескав блян“. Нямаше време да се разбере с Косматия Майк и Джонатоун Джефърс. Тази вечер Абнър Марш щеше да бъде сам, или почти сам, само той и Джошуа в една стая с всички тях, нощните хора. Марш не броеше Джошуа Йорк към останалите. Той беше някак различен. Пък и му бе казал, че всичко ще мине добре. Разполагаше с питието си, с многобройни красиви думи и блянове. Въпреки това Абнър имаше лошо предчувствие.

„Трескав блян“ беше притихнал, почти пуст. Повечето бяха отпратени на брега от Джошуа. Вечерята щеше да бъде във възможно най-тесен кръг. Това не се харесваше на Марщ но не можеше да спори с Джошуа. В главната каюта масата бе приготвена. Лампите още не светеха, а пушекът, парата и назряващата буря отвън сякаш се бяха наговорили да приглушат, да скрият и погубят небесната светлина. Все едно здрачът вече се спускаше над салона и парахода.

Килимите изглеждаха почти черни, а сенки изпълваха огледалата.

Зад дългия бар от черен мрамор един мъж бършеше чашите. Дори той изглеждаше неясно, чезнеше. Марш му кимна и влезе в кухнята, която се намираше до корпуса за колелото. Вътре имаше някой. Двама от помощниците на Тоби готвеха в големи медни котли, а в тигана цвърчеше пиле, докато сервитьорите безделничеха и се майтапеха един с друг. Капитанът долови мириса на пайовете в печките. Устата му се изпълни със слюнка, но той продължи нататък, без да се спира. Завари Тоби в камбуза⁸⁵ на десния борд, заобиколен от кафези с пилета, гълъби и тук-там - по някоя червеношийка или патица. Птиците вдигаха ужасна врява. Когато Марш влезе, готвачът вдигна глава. Колеше пилета. Три обезглавени животни лежаха на лакътя му, а четвърто беше на дръвника пред него и потрепваше в конвулсии. Тоби държеше сатъра в ръка.

- Хей, капитан Марш - каза той с усмивка и стовари острието с един премерен удар.

Кръвта се разля и обезглавеното пиле се замята диво, щом Тоби го пусна. Здравите му черни ръце бяха оцапани с кръв. Той се изтри в престилката си.

- К’о мо’а пра’я за вас?

- Идвам само да ти кажа, че искам тази нощ когато вечерята е готова, да слезеш от кораба - каза Марш. - Работиш честно и почтено, заслужил си го. И вземи всичките си кухненски помощници и сервитьори с теб. Ясно, нали? Чу ли всичко точно?

- Разбира се, капитане - отвърна Тоби с широка усмивка. - Разбира се. Тая вечер май малко ше се позабавля’ате?

- Да не ти пука - каза Марш - Просто гледай да слезеш на брега, когато свършиш с работата. - Той тръгна да си върви със строго изражение, но нещо го накара да се обърне отново. - Тоби?

- Да, гус’дине?

- Знаещ че никога не съм понасял особено робството, но и не съм казвал нищо против него. Сигурно щях, но тия проклети аболиционисти вдигат такава шумотевица. Само че си мисля, може би все пак са прави. Не може просто така... да ползваш разни други хора, сякаш съвсем не са хора. Нали разбираш? Рано или късно всичко това ще свърши. По-добре да стане мирно, но трябва да свърши, дори да е с кръв и пламъци, ней ли така? Може би за т’ва говорят непрестанно тия аболиционисти. Опитваш да си благоразумен, това е хубаво, разбира се, но ако не стане така, трябва да си готов. Някои неща просто не са правилни и трябва да приключат.

Тоби го гледаше странно, докато продължаваше разсеяно да бърше ръце в престилката си напред-назад, напред-назад.

- Капитане - промълви той, - гхворите кат’ аболиционист. В тоя щат тука има робство, капитане. За таквиз думи може да ви убият.

- Може би е така, Тоби, но каквото е правилно, е правилно. Това казвам.

- Вие напрайхге добро на стария Тоби, капитан Марш. Дадохте ми свобода и всичко, за да ви готвя. Туй напрайхге.

Абнър кимна.

- Тоби, защо не ми донесеш един нож от кухнята? Но не казвай на никого, ясно? Само ми донеси един хубав остър нож. Такъв, че да влезе в ботуша ми. Става ли?

- Да, гус’дин капитан Марш - отвърна готвачът. Очите на старото му черно лице леко се присвиха. - Да, гус’дине - повтори и изтича, за да изпълни заръката.

През следващите няколко часа Абнър Марш ходеше неестествено заради дългия кухненски нож, втъкнат в единия от високите му кожени ботуши. До мръкнало обаче свикна и се чувстваше толкова дяволски удобно, че дори забрави за острието.

Бурята се разрази малко преди здрач. Дотогава повечето параходи от пристанището отдавна бяха отплавали, но други заемаха местата им на пристана. Халата започна с могъщ рев като взрив на параходен котел, светкавиците заблестяха и дъждът започна да се лее шумно, напоително, подобно на поток през пролетта.

Марш стоеше под навеса на котелната палуба и се разхождаше, слушаше барабанящите върху корпуса капки и наблюдаваше как хората на пристана търчат и търсят заслон. Остана там дълго, облегнат на парапета, и размишляваше. Изведнъж Йорк се появи до него.

- Вали, Джошуа - каза Марш и посочи навън с бастуна си. - Може би тоя Жулиж няма да дойде. Едва ли ще иска да се намокри.

Джошуа Йорк придоби необичайно, строго изражение.

- Ще дойде - отвърна той.

Това бе всичко. Просто „ще дойде“.

И накрая... той наистина пристигна.

Дотогава бурята бе утихнала. Дъждът вече се лееше гальовно и нежно почти като мъгла. Абнър Марш още стоеше на котелната палуба, когато ги видя. Прекосяваха пустото, мокро пристанище. Въпреки разстоянието знаеше, че са те. Имаше нещо в походките им, грациозно и хищно, изпълнено със зловеща красота. Само един от тях се движеше различно, наперено и с престорена елегантност. Опитваше да прилича на останалите, но не можеше. Когато се приближиха, капитанът забеляза, че това е Киселия Били Типтън. Носеше нещо непохватно в ръце.

Абнър Марш се запъти към салона. Другите вече бяха на масата: Симж, Катрин, Смит, Браун, Раймонд, Жан, Валери и останалите, които Джошуа бе събрал при пътешествието им. Всички прекъснаха спокойния си разговор, когато Марш влезе.

- Идват - каза той.

Джошуа Йорк стана от централното място на масата и тръгна да ги посрещне. Абнър Марш отиде на бара и си наля уиски. Изпи го на един дъх, набързо се справи с още едно и след това седна на масата.

Джошуа бе настоял той да заеме мястото от лявата му страна. Столът отдясно беше подготвен за Дамон Жулиж. Марш се тръсна тежко на мястото си и погледна с намръщени вежди към празния стол от другата страна на масата. Точно тогава те влязоха.

Появиха се само нощните птици. Киселия Били бе останал някъде отвън и това се хареса доста на Марш. Имаше две жени, грамаден мъж с бледо лице и строго мрачно изражение, който започна да изтупва капките от палтото си, и накрая самият той. Марш веднага го разпозна. Лицето му бе гладко и неподвластно на времето, обрамчено с черни къдрици. В костюма си с цвят на тъмно бургундско вино и ризата със свободна яка изглеждаше като лорд. На един от пръстите му искреше златен пръстен със сапфир, голям колкото бучка захар, а върху черната му жилетка проблясваше шлифован черен диамант, поставен във фина мрежа от злато. Той прекоси стаята, заобиколи масата, спря се за миг и застана до мястото на Джошуа, зад стола на централното място. Постави бледите си ръце върху облегалката и изгледа останалите един по един. Всички се изправиха: тримата, които бяха дошли с него, след това Раймонд Ортега, после Кара и останалите, които ставаха сами или по двойки. Валери остана последна. Всички в стаята стояха на крака. Всички, с изключение на Абнър Марш. Дамон Жулиж се усмихна чаровно и топло.

- Радвам се, че всички отново сме заедно - каза той и изгледа внимателно Катрин. -Скъпа, колко години изминаха? Колко много години наистина!

Широката усмивка, която грейна на хищното й изражение, имаше зловещ вид. Марш реши да поеме нещата в свои ръце.

- Сядайте - изрева той на Дамон Жулиж и го дръпна за ръкава. - Гладен съм, достатъчно отложихме вечерята.

- Да - каза Джошуа.

Това сякаш развали магията и всички заеха местата си отново. Жулиж обаче седна на стола на Йорк - онзи в централната част на масата. Джошуа се приближи и застана до него.

- Седнали сте на мястото ми - каза той с равен, но напрегнат тон. - Това е вашето, господине, ако обичате.

Йорк придружи думите си с жест, вперил поглед в Дамон Жулиж. Марш погледна към лицето на приятеля си и почувства цялата мощ в него, студения плам, решителността. Жулиж се усмихна.

- Ах - възкликна той тихо и вдигна леко рамене. - Простете.

Без да погледне към Джошуа дори за миг, Дамон стана и се премести на другия стол. Йорк седна, изпънат на стола, и направи нетърпелив жест с ръка. Един келнер се появи веднага от сенките и постави бутилка пред него.

- Можете да напуснете залата - каза Джошуа на младежа.

Бутилката нямаше етикет. Под полилеите, заобиколена от искрящ кристал и сребро, тя изглеждаше мрачна и заплашителна. Беше отворена.

- Знаете какво е това - каза уверено Йорк, обръщайки се към Жулиж.

-Да.

Джошуа взе винената му чаша, напълни я до ръба и я постави директно пред госта си.

- Пийте - нареди Йорк.

Очите му гледаха към Дамон, който се взираше в чашата. По устните му танцуваше усмивка. Сякаш знаеше нещо смешно, за което другите не подозираха. В салона цареше тишина. Някъде в далечината Марш долавяше тихия вой на параход, проправящ си път през дъжда. Мигът сякаш продължи цяла вечност.

Дамон Жулиж взе чашата и пи. Пресуши я на един дъх и сякаш погълна цялото напрежение в залата заедно с течността. Джошуа се усмихна, Абнър Марш прочисти гърлото си, а в другия край на масата останалите хвърляха предпазливи, объркани погледи. Йорк напълни още три чаши за сподвижниците на Жулиж. Всички пиха. Разговорът започна с шепот.

Дамон погледна към Абнър Марш с усмивка.

- Имате забележителен параход, капитан Марш - каза той сърдечно. - Надявам се, че храната ще е чудесна.

- Храната - отвърна Марш - е още по-забележителна.

Вече се чувстваше почти както обикновено. Извика и келнерите започнаха да носят ястията, приготвени от Тоби. Храниха се повече от час. Хората на нощта притежаваха изискани обноски, но и моряшки апетит Нахвърлиха се върху гозбите като пасмина докери, които тъкмо бяха чули как боцманът вика: „Кльопачка!“. Всички, освен Дамон Жулиж. Той се хранеше бавно, почти изтънчено и често спираше, за да отпие от виното си, усмихваше се непрестанно без видима причина. Когато Марш привърши с третата си порция, неговата чиния още бе наполовина пълна. Разговорът протичаше спокойно и неангажиращо. Всички в другия край на масата приказваха тихо, но оживено, а Абнър не можеше да различи думите им. В близост до него Йорк и Жулиж размениха поредица от коментари за бурята, жегата, реката, „Трескав блян“. С изключение на последното, капитанът не се интересуваше особено от разговора им и се съсредоточи в чинията си.

Накрая сервираха кафе и коняк и келнерите изчезнаха. В главната каюта останаха само Абнър Марш и хората на нощта. Капитанът отпи от питието си и се чу как изсърба, когато осъзна, че никой не говори.

- Най-накрая всички сме заедно - каза спокойно Джошуа. - За нас, хората на нощта, това е ново начало. Онези, които живеят през деня, биха го нарекли нова зора - той се усмихна. - За нас по-подходящо би прозвучало нов здрач. Слушайте, нека ви разкрия плановете си.

Джошуа стана и заговори с вдъхновение.

Абнър Марш не беше сигурен колко е продължила речта му, но той я познаваше от по-рано: свобода от алената жажда, край на страха, доверие между деня и нощта, постиженията, следващи задружните усилия, велика нова епоха. Джошуа продължаваше нататък с красноречие и пламенност, словата му бяха изпълнени с кратки откъси от стихотворения и върволица от трудни за произнасяне думи. Марш отдели повече внимание на останалите -редиците от бледи лица по протежението на масата. Всички гледаха към Джошуа и слушаха мълчаливо, но не възприемаха замисъла му еднакво. Симж изглеждаше малко неспокоен и непрестанно местеше поглед от Йорк към Жулиж и обратно. Жан Ардж наблюдаваше в захлас и с обожание, но някои от другите лица изглеждаха празни, студени, лишени от емоция. Раймонд Ортега се усмихваше дяволито, онзи големият, Кюрт, се мръщеше, Валери имаше нервен вид, а Катрин... в продълговатото й изпито лице се четеше толкова силна ненавист, че Марш потръпна.

След това Абнър погледна от другата страна на масата, където стоеше Дамон Жулиж, и видя, че той се взира в него. Очите му бяха черни, пронизващи и пламтяха като въглени. В тях имаше бездни, две бездънни гърла, пропаст, която заплашваше да погълне всички. Марш отмести очи. Нямаше желание да го принуждава да отмести поглед пръв, както някога лековерно бе опитал да направи с Йорк в „Домът на плантатора“. Жулиж се усмихна, хвърли един поглед към Джошуа, отпи от студеното си кафе и се заслуша. Абнър не хареса нито тази усмивка, нито дълбините на погледа му. Изведнъж бе почувствал страх. Накрая Джошуа привърши и седна.

- Параходът е превъзходна идея - каза Жулиж ласкаво. Мекият му глас се понесе из салона. - От питието ви може да има някаква полза. От време на време. Останалото... е, по-добре го забравете, любезни Джошуа - тонът му беше обаятелен, усмивката - спокойна и бляскава.

Някой въздъхна рязко, но всички запазиха мълчание. Абнър Марш стоеше изпънат като струна.

Джошуа смръщи вежди.

- Извинете?

Жулиж махна вяло с ръка, за да покаже, че въпросът е приключен.

- Историята ви ме натъжава, любезни Джошуа - каза той. - Отгледан сред добитъка, сте се научили да мислите като него. Разбира се, грешката не е ваша. С времето ще се научите да цените собствената си природа. Покварили са ви. Животинките, сред които сте живели, са влели у вас своите дребнави нрави, мекушава религия, скучновати блянове.

- За какво говорите? - попита гневно Джошуа.

Жулиж не отвърна. Вместо това се обърна към Абнър.

- Капитан Марш - каза той, - печеното, на което се насладихте толкова много, някога е било част от живо същество. Смятате ли, че ако този скот е можел да говори, е щял да изрази съгласието си да бъде изяден?

-Аз... по дяволите, не... но...

- Но го изядохте и без това, нали? - Жулиж се засмя. - Разбира се, че го направихте, капитане, не се срамувайте.

- Не се срамувам - каза прямо Марш. - Това е просто някакво говедо.

- Точно така. Добитъкът е просто добитък - заяви Дамон и се извърна към Джошуа Йорк. - Но именно този добитък може би няма да сметне това за вярно. Капитанът, разбира се, няма защо да се притеснява. Той е по-висше същество от говедото. Убийството и гладът са част от природата му, а животното трябва да срещне смъртта си и да бъде изядено. Виждате ли, Джошуа, животът е твърде елементарен. Грешката ви идва поради обстоятелството, че сте отгледан от говеда, които са ви научили да не се храните с тях. Говорите за зло. Откъде чухте това виждане за нещата. От добитъка, разбира се, че от него. Добро, зло... това са думи на добитъка. Те са празни, измислени единствено за да съхранят безсмисления живот на скотовете. Раждат се и мрат в смъртен страх от нас - естествените им повелители. Обитаваме дори сънищата им, затова търсят утеха в лъжи, измислят богове, които имат власт над нас, иска им се да вярват, че кръстовете и светената вода ни вредят.

Разберете, любезни Джошуа, няма добро и зло, а само сила и слабост, господари и роби. Нравите им, вината, срамът са проникнали у вас като треска. Глупаво е. Тези думи са техни, не наши. Изнасяте проповеди за новото начало, но какво ще започнем? Ще бъдем като добитъка? Да горим под слънцето им? Да работим, когато можем просто да вземаме, да коленичим пред говеждите богове? Не. Те са животни, нашите естествени подчинени, мношбройна, прелестна плячка. Така стоят нещата.

-Не - възрази Джошуа Йорк. Той се отмести назад със стола си и стана. Издигаше се над масата като блед и строен шлиат. - Те мислят, бленуват, построили са цял свят, Жулиж. Грешиш. Ние сме братовчеди, двете страни на една монета. Не са плячка. Погледнете всичко, което са създали! Носят красота на земята. Какво сме създали ние? Нищо. Алената жажда винаги е била наше проклятие.

Дамон въздъхна.

- Ех, клети Джошуа - каза той и отпи от коняка си. - Нека добитъкът твори - живот, красота, каквото реши. Ние ще вземаме от създаденото, ще го използваме или унищожаваме. Такъв е естественият ред на нещата. Ние сме господари. Властниците не се трудят. Нека правят дрехи. Ние ще ги носим. Нека строят параходи. Ние ще плаваме с тях. Нека бленуват за вечен живот. Ние ще го живеем. Ще пием животите им, ще душим кръвта. Ние сме господари на тази земя, това е призванието ни. Съдбата ни, ако така ти звучи по-добре, любезни Джошуа. Прегърни това, което си, Джошуа, не опитвай да го промениш. Добитъкът, който знае какво сме, ни завижда. Всеки от тях би станал като нас, ако можеше - Жулиж се усмихна злостно. - Някога размишлявал ли си защо този техен Исус Христос заклева последователите си да пият от кръвта му, за да живеят вечно? - Той се засмя. - Горят от желание да бъдат като нас също както чернилките бленуват да бъдат бели. Виждаш колко далеч стигат. Играят си на господари, дори поробват кръвнородствени.

- Също като вас, Жулиж - каза язвително Джошуа Йорк. - Как наричате властта, която имате над други от собствения си вид? Правите ги роби на болното си създание - дори ония, които наричате господари.

- Даже при нас има силни и слаби, любезни Джошуа - отвърна Дамон Жулиж. -Нормално е силните да водят. - Той остави чашата си и погледна към другия край на масата. - Кюрт, повикай Били.

- Да, Дамон - каза гигантът и стана.

- Къде отивате? - попита Джошуа, докато Кюрт прекосяваше залата. Образът му се носеше решително по десетките огледала.

- Вече достатъчно дълго игра на добитък, Джошуа - отвърна му Жулиж. - Ще те науча какво означава да бъдеш господар.

Абнър Марш почувства студ и уплаха. Очите на всички бяха като стъклени топчета, вперени в драмата, разиграваща се край масата. Изправен, Джошуа Йорк се издигаше над Дамон Жулиж, но по някаква причина не го превъзхождаше. Очите на Джошуа притежаваха цялата мощ и сила, която можеше да има един човек. Ала Жулиж съвсем не беше такъв и Марш го знаеше.

Кюрт се върна след миг. Киселия Били вероятно беше стоял тъкмо отпред, подобно на роб, очакващ повелята на господаря. Гигантът седна отново, а Типтън пристъпи към централното място. Той носеше нещо и в ледените му очи се четеше някакво особено задоволство.

Дамон Жулиж отмести чинията и разчисти мястото на масата пред себе си. Киселия Били развърза товара си и постави на покривката пред Джошуа Йорк малко кафеникаво бебенце.

- К’во, по дяволите! - изкрещя Марш.

Той се отдръпна от масата гневно и понечи да стане.

- Стой долу и мирувай, момче - каза спокойно и с безразличие Киселия Били. Марш вдигна очи, за да го погледне, и в същия миг почувства нещо студено и много остро, което нежно притисна гърлото му. - Отвориш ли уста, ще трябва да ти пусна кръв - каза Типтън. -Само си представи какво ще направят, като видят всичката тази хубава, топла кръв!

Треперещ от гняв и ужас, Абнър Марш седна отново. Върхът на острието се притисна малко по-силно и Марш почувства как нещо влажно и топло се стича по врата му.

- Хубаво - прошепна Били. - Много добре.

Йорк погледна за миг към Марш и Киселия Били. След това отново се обърна към Дамон Жулиж.

- Твърде противно - каза студено Джошуа. - Жулиж, не зная защо сте донесли това дете тук, но не ми харесва, че сте го направили. Кажете на вашия човек да махне ножа от гърлото на капитана.

- Ех - въздъхна Дамон, - ами ако не го направя?

- Ще го направите - каза Джошуа. - Аз съм кръвник.

- Наистина? - попита с ирония Жулиж.

- Да. Не би ми харесало да използвам вашите способи за принуда, но ако се наложи, ще го сторя.

- Ех - Жулиж се усмихна, стана, протегна се лениво като някоя голяма черна котка, която тъкмо се будеше от дрямка, и изпъна длан към Типтън. - Били, дай ми ножа - каза той.

- Ами... ами той?

- Капитан Марш вече ще се държи на ниво - каза Жулиж. - Ножът.

Били го подаде с дръжката напред.

- Добре - заяви Джошуа.

Той не каза нищо повече. Бебето - малко, недохранено, с тъмнокафява кожа и шличко -изгука нещо и се разшава едва-едва. Тогава Дамон Жулиж направи най-ужасното нещо, което Абнър Марш бе виждал през живота си. Приведе се бързо и грациозно над масата, посегна надолу с ножа на Киселия Били и отряза дясната китка на бебето с един рязък замах.

Детето се разпигця. На масата плисна кръв. Тя изпръска кристалните чаши и сребърната посуда и се просмука във фината ленена покривка. Крайниците на бебето потръпваха в алената локвичка на масата. Жулиж заби отрязаната ръчичка, малка едва колкото палеца на Марш, на върха на ножа и я поднесе окървавена към Джошуа Йорк.

- Пий! - цялата ласкавост в гласа му се бе изпарила.

Йорк изби ножа от ръката му и той падна заедно със забитата ръчичка върху килима на около шест фута от тях. Джошуа изглеждаше страшен като самата смърт. Той посегна надолу, обви ръчичката на детето със силните си пръсти и натисна. Кръвта спря.

- Дайте ми въже - нареди той.

Никой не помръдна. Бебето продължаваше да плаче.

- Има по-лесен начин да го умирим - каза Жулиж.

Бледата му длан покри устата на детето и обгърна изцяло смуглата му главица. Писъците секнаха напълно. Дамон започна да свива хватката си.

- Пусни го\ - викна Йорк.

- Погледни ме - каза Жулиж. - Погледни ме, кръвнико.

Очите им се срещнаха там, над масата, всеки сграбчил малкото кафеникаво същество пред тях.

Абнър Марш стоеше на стола си като покосен от гръм. Гадеше му се и чувстваше гняв. Искаше да направи нещо, но по някаква причина не можеше да помръдне. Като всички останали, той гледаше Йорк и Жулиж, вкопчени в странно мълчаливо съревнование на волите. Джошуа трепереше. Беше присвил устни от ярост, вените на шията му изпъкваха, а сивите му очи носеха мраз и мощ като леден запор. Изглеждаше като обладан от зъл дух, като разгневен блед бог в бяло, синьо и сребро. Марш си каза, че е невъзможно някой да издържи на този потоп от воля и могъщество. Невъзможно. Тогава погледна към Дамон Жулиж.

Очите властваха над цялото му лице: студени, черни, изпълнени със злоба и неумолимост. Абнър Марш погледна в тях за миг и главата му се замая. Чу викове на хора някъде в далечината, в устата си усети топлина и вкус на кръв. Видя всички онези лица, наричани Дамон Жулиж, Жил Ламон, Жилбер д’Аквин, Филип Кен, Сергей Алексов и още хиляди. Зад всеки стоеше още един, по-стар, по-страшен, пласт след пласт по-чудовищен от предния. Нещото накрая не притежаваше чар, нито усмивка, нито изтънчени слова, нито богати одежди или бижута, в него нямаше нищо човешко, то не беше човек. Носеше у себе си единствено жаждата, треската, алена, древна, ненаситна. Беше първично, нечовешко, могъщо. Живееше заради страха, вдишваше и пиеше от него, бе старо, много старо, по-старо от човека и всичките му творения, по-старо от горите и реките, по-старо от бляновете.

Абнър Марш премигна и видя пред себе си животно. Високо, красиво животно, облечено в бургундско червено. В него нямаше нищо човешко, чертите на лицето му бяха онези на страха, а очите... очите му бяха червени, а не черни, напълно червени, пламтящи, червени, огнени, жадни, червени.

Джошуа Йорк пусна ръчичката на бебето. Насъбралата се кръв бликна полека върху масата. Миг по-късно в целия салон проехтя ужасно влажно хрущене.

Все още замаян, Абнър Марш извади дългия кухненски нож от ботуша си, надигна се с вик от мястото си, бълнуващ и безразсъден. Киселия Били опита да го сграбчи, но капитанът беше твърде силен, твърде обезумял. Той изблъска Били настрани и се хвърли през масата към Дамон. Тъкмо навреме Жулиж се отскубна от погледа на Джошуа и отстъпи назад. Острието мина на косъм от едното му око и отвори дълъг, дълбок прорез от дясната страна на лицето му. От раната изби кръв, а Жулиж нададе дрезгав вой, подобен на ръмжене.

В същия миг някой сграбчи Марш зад гърба, свали го от масата и го хвърли назад през салона, вдигна и хвърли всички онези триста негови паун да, все едно беше пеленаче. Изпита ужасна болка, когато падна, но някак успя да се превърти и изправи на крака.

Джошуа го беше хвърлил. Джошуа, който стоеше най-близо до него. Джошуа, чиито ръце трепереха, чиито сиви очи бяха пълни със страх.

- Бягай, Абнър - каза той. - Слизай от парахода и бягай\

Зад него всички други вече бяха станали от масата. Бледи лица, широко отворени очи, които не мигаха, бели ръце, силни и алчни. Катрин се усмихваше. Правеше го по същия начин, като в онази нощ когато го бе хванала да излиза от каютата на Йорк. Старият Симж трепереше. Дори Смит и Браун се приближаваха към него, бавно, неотклонно. Очите им не бяха приятелски, а устните им блестяха от влага. Всички се движеха, всички. Дамон Жулиж заобиколи масата почти безшумно. Кръвта се стичаше от брадичката му, прорезът се свиваше пред очите на Марш Капитанът сведе поглед към ръцете си и видя, че ножът му го няма. Отстъпи назад крачка по крачка, докато гърбът му не опря огледалната врата на главната каюта.

- Бягай, Абнър! - повтори Джошуа Йорк.

Марш се обърна, отвори и отстъпи в каютата, която беше зад вратата. Видя, че Джошуа поглежда на другата страна, изправен пред останалите - Жулиж, Катрин и всички други, хората на нощта, вампирите. Това бе последното, което видя, преди да побегне.

85 Камбуз - помещение за приготвяне и складиране на храна и кухненски прибори на кораб.