Трескав блян

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

По река Мисисипи, октомври 1857

Абнър Марш не беше гребал в измервателна лодка от двадесет години. Да го правят само двамата с Тоби, съвсем не бе лесно, въпреки че се движеха по течението. След половин час ръцете и гърбът му вече едва издържаха. Капитанът изсумтя, но продължи да гребе. „Трескав блян“ не се виждаше на хоризонта. Слънцето пълзеше нагоре по небето, а реката ставаше все по-широка. Вече наближаваше почти миля.

- Боли - каза Валерй.

- Загърни се - посъветва я Джошуа Йорк.

- Гори. Не мислех, че ще е чак така.

Тя погледна към слънцето и извърна поглед настрани като ударена. Марш се стресна от наситената червенина, заляла лицето й. Джошуа се приближи към нея, но внезапно спря. Изглеждаше нестабилен. Закри чело с ръка и си пое бавно и дълбоко дъх. След това внимателно се приближи.

- Ела в сянката ми - каза той. - Свали си шапката.

Валерй се сви на дъното на лодката, почти в скута на Джошуа. Той посегна към нея и оправи яката на палтото й с нетипично нежен жест. След това постави ръка на тила й.

Марш забеляза, че тук бреговете на реката са оголени. Вместо гори тук-там се виждаха редици фиданки, заобиколени от безкрайни и равни нивя, сред които се издигаше голяма,пищна плантаторска къща в неокласически стил⁹⁶. Куполът й гледаше отвисоко кротката, пълноводна река. Някъде на западния бряг тлееха сухи стебла, останали от беритбата на захарна тръстика. Те бълваха сивкав задушлив дим, който се издигаше към небето в стълб, по-висок дори от къщата. Пушекът се стелеше като саван над реката. Марш не виждаше пламъци.

- Може би трябва да спрем - каза той на Джошуа. - Това тук е плантация.

Йорк бе затворил очи. Погледна едва когато Абнър заговори.

- Не - възрази той. - Още сме близо. Трябва да се отдалечим. Били може би ни следва по брега, а когато падне нощта...

Нямаше нужда да продължава.

Капитанът изсумтя и продължи да гребе. Джошуа отново затвори очи и схлупи по-надолу бялата си шапка с широка периферия. Продължиха надолу по течението, без да разговарят. Цял час с чуваха единствено греблата и песните на птиците. Тоби Лейнярд и Абнър Марш не спираха да гребат, а Джошуа и Валери лежаха свити един в друг, все едно спят. Карл Фрам бе проснат на дъното, покрит с одеяло. Слънцето вече беше високо. Денят беше хладен и ветровит, но нямаше никакви облаци. Марш бе благодарен на плантаторите за дима, който покриваше бреговете, защото сивият покров поне малко скриваше хората на нощта от изгарящите лъчи.

Валери извика, покосена от ужасна болка. Джошуа отвори очи, приведе се над нея, погали дългите й черни коси и започна да й шепне. Тя заплака.

- Мислех, че си ти, Джошуа. Бледият цар. Мислех, че си дошъл, за да промениш всичко, да ни отведеш - докато говореше, цялото й тяло трепереше. - Градът, татко ми беше казал за града. Има ли го, Джошуа? Градът сред тъмата?

- Тихо - каза Йорк. - Тихо. Губиш сили.

- Има ли го? Мислех, че ще ни отведеш у дома, мили Джошуа. Бленувах за това, бленувах. Бях уморена от всичко. Мислех, че ще ни избавиш.

- Тихо - каза отново Йорк.

Опитваше да й вдъхва сила и увереност, но гласът му издаваше тъга и немощ.

- Бледи царю - шепнеше тя, - ела да ни избавиш Мислех, че си дошъл да ни избавиш

Джошуа Йорк целуна нежно нейните подути, покрити с мехури устни.

- За това дойдох - отвърна той с огорчение, сложи пръст върху устата й, за да я умири, и отново затвори очи.

Абнър Марш гребеше. Реката се носеше покрай тях, слънцето се издигаше над главите им, а вятърът бе наситен с пушек и пепел. Една прашинка попадна в окото му. Той изруга и започна да го търка, докато то не се поду и зачерви. Вече цялото тяло го болеше.

Бяха изминали два часа, когато Джошуа заговори, без да отваря очи. Гласът му беше изпълнен с болка.

- Той е луд. Така е, наистина. Караше ме да се подчинявам, нощ след нощ. Бледият цар, да, мислех си го, мислех, че... но Жулиж идваше отново и отново. Предадох се. Очите му, Абнър, виждал си ги. Мрак, какъв мрак. И старост. Мислех, че е зъл, силен, умен, но разбрах, че не е така. Жулиж не е... Абнър, той просто е луд. Някога сигурно е бил всичко онова, за което го мислех, но сега... той сякаш е в транс. Понякога се събужда, само за кратко, тогава усещаш какъв е бил. Но през повечето време... Абнър, той не се вълнува от кораба, реката, хората, от нищо, случващо се около него. Киселия Били управлява „Трескав блян“, измисля как да пази хората от моя народ. Жулиж рядко дава нареждания, а когато го направи, те са необмислени, дори глупави. Той не чете, не разговаря, не играе шах. Дори се храни с безразличие. Не мисля, че усеща вкус. След като превзе парахода, Жулиж изпадна в някакъв мрачен транс. Прекарва почти цялото си време в каютата, в тъмнината, сам. Били забеляза, че ни следите, не той.

Отначало мислех, че е злодей, цар на мрака, водещ народа си към гибел, но, докато го наблюдавах... той вече е като погинал, той е кух, празен. Поглъща живота на твоя народ, понеже няма свой, дори няма собствено име. Преди се чудех за какво ли размишлява, докато е сам в мрака през всички тези дни и нощи. Сега зная, че дори не мисли. Може би бленува в полусън. Ако е така, значи бленува за смърт, за край. Обитава мрачната, празна каюта, все едно е мавзолей, прокрадва се извън нея само при мириса на кръв. А онова, което прави... безумно е. Той търси гибел. Иска да срещне края, иска почивка. Твърде стар е. Колко ли е уморен...

- Предложи ми сделка - каза Абнър Марш и без да спира с гребането, описа разговора си с Дамон Жулиж.

- Това е само половината от истината, Абнър - заяви Джошуа, щом изслуша всичко. -Щеше да му хареса да те поквари, за да ме подиграе, но това не е било всичко. Можел си да се съгласиш, без да имаш намерение да спазиш уговорката. Да го излъжеш, да чакаш възможност и накрая да го убиеш Мисля, че е очаквал това. Искал е да пофлиртува със собствената си смърт.

Марш смръщи вежди.

- Ако му се мре, може да ни помогне малко повече.

Джошуа отвори очи. Изглеждаха малки и помръкнали.

- Когато опасността е истинска и приближава, това го събужда. Звярът у него... той е стар, глуповат, уморен, но когато е на себе си, се бори отчаяно за живот... силен е, Абнър. Силен и стар. - Джошуа се засмя немощно, изпълнен с шрчилка. - След онази нощ... след като всичко се обърка... питах се отново и отново как се случи така. Жулиж изпи цяла чаша от моята... моята отвара... трябва да е било достатъчно, за да утоли алената жажда, трябва да е било... Не разбирах... винаги се получаваше дотогава, винаги, но не и с Жулиж, не... не и с него. Отначало смятах, че е заради мощта, силата му, злото. След това... след това една нощ той видя въпроса в очите ми, засмя се и ми каза всичко. Абнър, помниш ли... когато ти разказах историята си... когато бях много млад, жаждата не ме застигаше. Помниш ли?

-Да.

- Жулиж е стар, Абнър, стар. Жаждата... не я е изпитвал от години... стотици, хиляди... години... затова питието... не подейства. Не знаех, никой освен него не е знаел, че жаждата може да бъде надживяна, а той... той не я чувстваше... но се хранеше, понеже го искаше заради всичко онова, което наговори през онази нощ. Помниш ли? Силни и слаби, господари и роби, всичко онова. Понякога си мисля... човешкото в него е съвсем кухо, маска... Той е просто едно старо животно, толкова древно, че дори е загубило усета си за вкус към храната, но въпреки това ловува, понеже само това помни, той е само това, звяр. Сказанията на твоя народ, Абнър, вашите истории с вампири... живи мъртъвци, немъртви, носим тези названия в приказките ви. Жулиж... мисля, че за Жулиж всичко това е истина. Дори жаждата липсва. Немъртъв. Студен, кух, немъртъв.

Абнър Марш тъкмо реши да вметне, че би искал да премахне това „не-“ от думата, когато Валери внезапно се надигна и седна в лодката. Капитанът се стресна и замръзна, стиснал греблата. Под шапката с периферия кожата й изглеждаше като зееща рана. Обсипана с мехури и изпъната, цветът й вече бе станал наситеночервен. Покриваха я тъмнолилави петна, които изглеждаха като синини от силен удар. Тя разтегли напуканите си устни в безумна усмивка и разкри дълги, остри зъби. Теменуженото в очите й се бе превърнало в бяло. Изглеждаше сляпа и умопомрачена.

- Боли! - извика тя и вдигна почервенелите си като рачешки щипки ръце в опит да закрие слънцето.

Очите й се раздвижиха и попаднаха на Карл Фрам. Тя се хвърли към него с разтворена уста.

- Не! - извика Джошуа.

Той скочи към нея и я издърпа настрани, преди зъбите й да разкъсат гърлото на Фрам. Обладана от безумие, Валерй извика и опита да се измъкне. Йорк не й позволи да се движи. Челюстите й се свиваха и отпускаха толкова яростно, че накрая разкъса собствените си устни. От устата й потекоха кръв и слюнка. Макар да се бореше яростно, Джошуа бе твърде силен за нея. Накрая силите я напуснаха. Тя се отпусна назад, отворила широко към слънцето слепите си очи. Отчаян, Йорк я пое в обятията си.

- Абнър - каза той. - Оловната тежест. Под нея. Снощи я скрих там, когато тръгнаха да те търсят. Моля те, Абнър.

Марш спря да гребе и отиде при навитото въже, завършващо с тръба, пълна с олово. Беше дълго тридесет и три фута и служеше за измерване на дълбочината. Под него капитанът откри онова, което търсеше Джошуа. Винена бутилка без етикет. Една трета от нея беше изпита. Той я подаде на Йорк, който извади тапата и поднесе гърлото на шишето към подутите, разкъсани устни на Валерй. Течността потече по брадичката й. По-шлямата част накваси ризата, с която беше облечена, но Джошуа успя да налее малко и в гърлото й. Изглежда помогна. Тя ненадейно започна да отпива жадно като сукалче.

- Бавно - каза й Джошуа Йорк.

Абнър Марш отмести оловото настрани и се намръщи.

- Само тази бутилка ли имаме? - попита той.

Джошуа кимна. И неговото лице вече изглеждаше като попарено също като на онзи помощник-капитан, който веднъж бе застанал близо до една от парните тръби тъкмо преди тя да се пръсне. Бяха се появили мехури и рани.

- Жулиж държи запасите ми в каютата си. Не ми даваше по повече от една. Не смеех да възразявам. Често се заканваше да ги унищожи всичките - той дръпна бутилката от устата на Валерй. Вече беше наполовина празна. - Мислех... мислех, че ще стигне, докато направя още. Не знаех, че Валерй ще дойде с нас.

Ръката му трепереше. Той въздъхна, поднесе гърлото на бутилката към устните си и изпи една голяма глътка.

- Боли - промълви Валерй.

Тя се сви кротко. Тялото й трепереше, но пристъпът очевидно бе преминал.

Джошуа Йорк подаде бутилката на Марш.

- Прибери я, Абнър - каза той. - Трябва да остане нещо. Ще пием на дажби.

Тоби Лейнярд бе оставил греблата и се взираше в тях. Карл Фрам помръдваше на дъното на лодката. Носеха се по течението и далеч пред тях Марш видя пушек от приближаваш параход. Той хвана отново греблото.

- Към брега, Тоби. Хайде. Ще спра проклетия кораб. Трябва да си вземем каюта.

- Да, гус’дин капитан - каза Тоби.

Джошуа постави длан на челото си и изведнъж се стресна.

- Не - промълви той. - Не, Абнър, не бива. Въпроси. - Опита да се изправи, но се почувства замаян и падна на колене. - Гори. Не. Чуй ме. Не корабът, Абнър. Продължавай. Град, ще стигнем град. До мръкнало... Абнър?

- По дяволите - отвърна Марш - Навън си вече някъде към четири часа, виж се! Виж нея! Дори не е обяд. Ако не се скрием от слънцето, и двамата ще станете на чипс.

- Не - настоя Йорк. - Ще задават въпроси, Абнър. Не можеш...

- Затваряй си глупавата уста - каза му капитанът и се съсредоточи в гребането.

Лодката се носеше по реката. Параходът ги приближаваше с плющящи от вятъра знамена, а малка група пътници на палубата наблюдаваше реката. Беше пощенски кораб от Ню Орлиънс - среден по размери параход със странични колела на име „X. Е. Едуарде“. Абнър размаха греблото си към него, а Тоби продължи да гребе, докато лодката не се разтресе от вълните. Някои от пътниците по палубите на кораба помахаха в отговор и посочиха към тях. Свирката на парахода изрева нетърпеливо и Абнър Марш извърна глава и видя как надолу по течението приближава и друг параход - бяла точка в далечината. Сърцето му замря. Състезаваха се. Нито един кораб на света нямаше да спре за пътници в разгара на надпревара. „X. Е. Едуарде“ ги подмина с голяма скорост. Колелата му гребяха толкова напористо, че разпененият калватер ги понесе като бързей. Абнър Марш изруга, извика след парахода и размаха греблото заплашително. Вторият кораб приближи и ги подмина с още по-шляма бързина. Комините му хвърляха искри. Бяха останали сред кроткото речно течение, заобиколени от пусти полета. Слънцето беше високо в небето, а в далечината от запалените стебла се издигаше висок сивкав стълб от пушек.

- Земя - каза Марш на Тоби и заедно загребаха към западния бряг.

Когато стигнаха, той скочи и започна да дърпа лодката, затънал до колене в тиня. Дори на проклетия бряг никъде нямаше сянка, нито дървета, под които да се скрият от безмилостното слънце.

- Идвай тук - нареди Марш на Тоби Лейнярд. - Трябва да ги свалим на брега. После ще издърпаме проклетата лодка и ще я обърнем да ги скрием под нея.

Тоби кимна. Най-напред пренесоха Фрам, след това Валери. Марш я носеше през рамо, когато тя изкрещя обезумяла. Лицето й изглеждаше толкова зле, че той се страхуваше да го докосне, за да не му остане в ръката. Когато се върнаха за Джошуа, той вече беше слязъл.

- Ще помогна. Тежко е.

Марш кимна на Тоби и тримата заедно издърпаха лодката от реката. Беше трудно. Абнър вложи цялата си сила. Тинята сякаш опитваше да го възпре с влажните си лепкави пръсти. Без Джошуа сигурно никога нямаше да успеят. Накрая преминаха дигата в полето и с лекота обърнаха лодката. Марш отново взе Валери през рамо и я скри под нея.

- Ти също ще се скриеш там, Джошуа - нареди той.

Тоби се грижеше за Карл Фрам. Опитваше да му даде малко речна вода. Йорк беше изчезнал. Марш се намръщи и огледа край лодката. Панталоните му бяха покрити с тежка тиня и прилепваха към краката му.

- Джошуа - викна той, - къде, по дяволите, отиде...

Намериха го изгубил съзнание край брега. Беше забил почервенелите си изгорели ръце в калта.

- Проклятие - кресна Марш - Тоби!

Готвачът изтича натам и заедно пренесоха Йорк на сянка. Очите му бяха затворени. Абнър донесе бутилката и наля малко в гърлото му.

- Пий, Джошуа, пий. Проклет да си.

Накрая Йорк започна да преглъща. Течността свърши и Марш обърна шишето. Последната капка от специалното питие се стече върху калния му панталон.

- По дяволите - каза Марш и хвърли бутилката в реката. - Остани с тях, Тоби. Аз ще доведа помощ. Наоколо трябва да има някой.

- Да, гус’дин капитан - отвърна готвачът.

Абнър се огледа наоколо. Захарната тръстика бе изцяло ожъната. Заобикаляха ги обширни пусти полета. Той обаче забеляза как тънък стълб дим се издига над един хълм. Тръгна натам с мисълта, че е къща, а не още проклета запалена тръстика. Надеждата се оказа напразна, но няколко минути по-нататък видя група роби, работещи на нивата. Той им извика и хукна към тях. Зведоха го в дома на плантатора и там Марш разказа на надзирателя тъжна история за взривен котел, който потопил парахода му. Загинали всички освен няколко души, които се измъкнали с измервателната лодка. Човекът се съгласи да помогне и доведе плантатора.

- Двама са жестоко изгорени - каза му Марш. - Трябва да сме бързи.

След няколко минути вече бяха впрегнали чифт коне на закрита каруца и препускаха през полето. Когато стигнаха до прекатурената лодка, Карл Фрам стоеше изправен. Изглеждаше замаян и слаб. Абнър Марш скочи от каруцата и махна с ръка.

- Размърдайте се - каза той на мъжете, които бяха дошли с него. - Тия изгорените са отдолу. Трябва да ги вкарахме вътре - той се обърна към Карл. - Добре ли сте, господин Фрам?

Той се усмихна немощно.

- И по-добре съм бил, капитане, но, по дяволите, бил съм и много по-зле.

Двама мъже пренесоха Джошуа Йорк в каруцата. Белият му костюм беше изцапан с кал и вино. Той не помръдваше. Третият им помощник, най-младият син на плантатора, излезе изпод лодката. Бършеше ръце в панталоните си. Изглеждаше сякаш му се гади.

- Капитан Марш - каза той. - Жената вътре. Изгоряла е до смърт.

96 Неокласически стил - архитектурно течение, подражаващо на зданията в Древна Елада. Може би най-известните сгради в този стил са Бранденбургската врата, Британският музей и австрийският парламент.