Трескав блян

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян

Ню Орлиънс, август 1857

Вгробовното мълчание, което настана, след като Джошуа завърши разказа си, Абнър Мари долавяше дори ударите на сърцето си. Йорк сякаш бе говорил часове, но в притаения мрак на каютата нямаше как да бъдеш сигурен. Отвън може би вече се развиделяваше. Тоби сигурно подготвяше закуската, пътниците от първа класа щяха да излязат за утринната си разходка по котелната палуба, а пристаните вече гъмжаха от народ. В каютата на Джошуа Йорк обаче нощта не си отиваше, никога. Думите на онзи проклет поет отново изплуваха в съзнанието му и той заговори несъзнателно:

- „Не идваше след утрото денят.“

- „Мрак“ - прошепна Джошуа.

- През целия си проклет живот си бил такъв - каза Марш - Без утро, никога. Боже, Джошуа, как си издържал? - Йорк не отвърна. - Невероятно е. Това е най-шантавата история, която някога съм чувал, но гръм да ме удари, ако не ти вярвам.

- Надявах се да го кажеш - отвърна Джошуа. - А сега, Абнър?

Това беше трудната част.

- Не зная - отвърна честно той. - Всички тия хора, които каза, че си затрил, а въпреки това усетих съчувствие към теб. Не знам как трябва да постъпя. Може би въпреки всичко трябва да те убия, дали това не е единственото християнско нещо, което мога да направя? Но може би трябва да ти помогна - Марш въздъхна, раздразнен от дилемата. - Мисля, че това, което трябва да направя, е да те послушам още малко и да отложа решението си. Изпусна нещо, Джошуа, не мислиш ли?

- Да? - отвърна Йорк на мига.

- Ню Мадрид - каза строго Марш.

- Кръвта по ръцете ми? Какво да ти кажа, Абнър? Отнех живот в Ню Мадрид, но не е каквото си мислиш

- Кажи ми как е тогава. Хайде.

- Симж ми разказа за още нещо от историята на моя вид, нашите тайнства, обичаи, привички. То ми се стори доста смущаващо, Абнър. Светът, построен от твоята раса, е пригоден за деня, за нас не е лесно да го обитаваме. Понякога, за да се справим, се обръщаме към някого от вас. Използваме силата в очите и гласовете си. Обещаваме ви безконечен живот. Възползваме се от легендите, които твоят народ е измислил за нас. С помощта на лъжи, страх и убеждение можем да си направим човешки роб. Подобно същество е от голяма полза. Пази ни денем, посещава места, които ние не можем, движи се сред себеподобните си, без да буди подозрение.

В Ню Мадрид се беше случило убийство точно в склада за дърва, край който спряхме. Написаното във вестниците ме обнадежди, че ще срещна някого от моята раса. Вместо това намерих... наричай го както искаш: роб, домашен любимец, помощник, лакей. Бе стар, много стар. Мулат, плешив, сбръчкан и грозен. Едното му око беше побеляло като чаша, пълна с мляко, а лицето му - белязано от древен огън. Не бе приятна гледка, а отвътре... отвътре сякаш гниеше. Истинска поквара. Когато го наближих, той се хвърли към мен с брадва в ръце. Едва тогава погледна в очите ми и ме позна, Абнър. Веднага разбра какво съм. Падна на колене, плачеше, говореше през сълзи, боготвореше ме, пълзеше в краката ми като куче и ме молеше да изпълня някакво обещание. „Обещанието - казваше. - Обещанието, обещанието.“ Накрая го помолих да спре и той го направи още в същия миг. Отдръпна се от страх. Бяха го научили да изпълнява повелите на кръвника. Накарах го да ми разкаже историята си с надеждата, че ще ме отведе до други от моя народ.

Беше мрачна, колкото моята. Родил се като свободен чернокож на място, наречено

„Блатото“⁷⁹. Доколкото си спомням, това е известно място в Ню Орлиънс. Прехранвал се като сводник, джебчия, накрая започнал да прерязва гърлата на лодкарите, които посещавали града. Убил двама души още преди да навърши десет. След това служил при Винченцо Гамби - най-кръвожадния пират от Баратария⁸⁰. Бил надзирател на робите, които Гамби отвличал от испанските им господари и препродавал в Ню Орлиънс. Практикувал и вуду, а след това станал наш довереник.

Разказа ми за своя кръвник. Той го поробил, присмял се на вудуто му и обещал да го научи на по-силна и тъмна магия. Казал, че ако му служи, ще го направи един от нас, а тогава белезите му ще изчезнат, окото му ще прогледне, ще пие кръв и ще живее вечно, без да остарява. Мулатът изпълнявал повелите му. Почти тридесет години правил всичко, което му било наредено. Живял само заради обещанието, убивал за него, научил се да яде сурова плът, да пие кръв.

Накрая господарят му си намерил по-изгодна възможност. Старият и болен мулат вече бил тежест. Вече не бил полезен и затова бил прокуден. Може би убийството е щяло да бъде по-милостиво, но вместо това той бил отпратен нагоре по реката, за да се грижи сам за себе си. Робът не нарушава повелята на кръвника дори ако разбере, че е бил излъган. Старият мулат се скитал пеша и се прехранвал с грабежи и убийства. Придвижвал се бавно. Понякога припечелвал по честен начин като ловец на бегълци или като трудовак, но през повечето време оставал в гората като отшелник, който будувал през нощта. Понякога се осмелявал да се храни с плътта и да пие кръвта на жертвите си, понеже вярвал, че това ще му върне младостта и здравето. Каза ми, че живее край Ню Мадрид от година. Сечал дърва за собственика на склада, понеже той бил твърде стар и немощен, за да го прави сам. Знаел, че корабите рядко спират там. Затова... е, сещаш се за останалото.

Абнър, вашата раса може да научи от нас много, но не можем да ви помогнем за нещата, които са били обещани на този човек. Не. Съжалих го. Беше стар, грозен, останал без надежда. Почувствах и гняв, същия гняв, който бях изпитал към онази богаташка от Будапеща, която се къпеше в кръв. Според легендите на твоя народ ние сме създадени от най-чисто зло. Казват, че вампирът няма душа, няма чест, няма надежда за изкупление. Не приемам това, Абнър. Убивал съм безброй пъти, причинил съм много ужасни неща, но не съм злодей. Не съм избрал сам да бъда такъв. Ако нямаш избор, доброто и злото не съществуват. Моят вид никога не е имал друга възможност. Алената жажда е властвала над нас, предопределила е съдбата ни, отнела ни е всичко, което бихме могли да постигнем. Твоите хора, Абнър... те не страдат от тази треска. Съществото, което срещнах в гората край Ню Мадрид, никога не беше изпитвало алената жажда. То е могло да стане каквото самж пожелае, да избере самж пътя си. Но беше избрало да се превърне в това, което видях аз. Ех, ако трябва да съм честен, някой от моята раса също носи отговорност за това същество -онзи, който го е излъгал. Обещал му е нещо невъзможно. Въпреки всичко разбирам защо го е направил, макар, колкото и да го презирам за постъпката му. Съюзник от вашия вид може да бъде нещо твърде полезно. Всички познаваме страха, Абнър, и моята раса, и твоята.

Онова, което не разбирам, е защо някой от вас би прегърнал живот сред мрака, защо би пожелал алената жажда. Мулатът ги желаеше с голяма страст Умоляваше ме да не го оставям, както е направил другият кръвник. Не можех да му дам онова, което искаше. Нямаше да го направя дори ако бе възможно. Дарих му каквото можех.

- Разкъса му гърлото, нали? - попита Абнър Марш сред мрака.

- Казах ти - възкликна Валери. Капитанът почти бе забравил, че и тя е там, толкова беше тиха. - Не разбира. Казах ти.

- Убих го с голи ръце - призна Джошуа. - Да. Кръвта му се стече по ръцете ми и напои земята, но не докосна устните ми, Абнър. Погребах го недокоснат.

В каютата отново се възцари мъртво мълчание. Абнър Марш приглади косата си и помисли.

- Говориш за избор - заговори той накрая. - Казващ че това е разликата между добро и зло. Изглежда, аз също съм изправен пред избор.

- Всички правим избори, Абнър. Непрестанно.

- Сигурно е така - отвърна Марш. - Макар че това няма голямо значение. Казващ че ти е нужна помощ Джошуа. Да кажем, че се съглася. С какво ще се окажа различен от проклетия стар мулат, когото си убил? Кажи ми!

- Никога не бих те превърнал в... нещо подобно - започна Джошуа. - Не съм и опитвал. Абнър, ще живея векове след като ти умреш и бъдеш забравен. Някога опитвал ли съм да те изкушавам с безсмъртие?

- Вместо това ме изкуши с проклетия параход - отвърна Марш. - И, без съмнение, ми наговори куп лъжи.

- Дори в измислиците ми имаше някаква истина, Абнър. Казах ти, че търся вампири, за да сложа край на злото им. Не виждаш ли правотата в това? Търся помощ Абнър, но помощта на съдружник, а не на роб.

Марш премисли всичко.

- Добре - каза той. - Да кажем, че ти вярвам. Може би трябва да ти се доверя, но ако ще бъда твой съдружник, трябва и ти да го правиш спрямо мен.

- Доверих ти тайната си. Това не е ли достатъчно?

- По дяволите, не - отвърна Абнър Марш. - Мда, каза ми истината и сега очакваш отговор. Само че ако дам грешния, няма да изляза от каютата жив, нали? Мацката ей там ще се погрижи дори ти да не го направиш.

- Много проницателно, капитан Марш - заговори Валери в мрака. - Не ви мисля злото, но Джошуа трябва да остане в безопасност.

Марш въздъхна.

- Разбра ли какво имам предвид? Това не е доверие. Вече не сме съдружници. Нещата са дяволски нестабилни. Можеш да ме убиеш по всяко шибано време. Трябва да се държа по определен начин или съм мъртъв. От моя гледна точка това ме прави роб, не равноправен. Освен това съм сам. Имаш всички тия проклети кръвосмучегци приятели, които ще ти помогнат в беда. Бог знае какво планираш Със сигурност не ми казваш Освен това не мога да споделя с никого. По дяволите, Джошуа, може би трябва да ме убиеш веднага. Подобно партньорство не ми харесва.

Йорк премисли всичко в тишината.

- Добре. Разбирам те. Какво да направя, за да докажа доверието си?

- Като за начало - каза Марш, - да кажем, че искам да те убия. Как мога да го направя?

- Не! - провикна се уплашена Валери. Марш чу, че се приближава към Йорк. - Не можеш да му кажеш. Не знаеш какво е намислил, Джошуа. Защо ще пита, ако не възнамерява да...

- Да ни направи равнопоставени - каза спокойно Йорк. - Разбирам го, Валери. Това е риск, който трябва да поемем. - Тя започна да го умолява, но той я накара да замълчи. -Огънят ще свърши работа. Удавяне - също. Изстрел в главата. Мозъците ни са уязвими. Куршум в черепа ще ме убие. Ако ме удари в сърцето, само ще падна, но след това ще се възстановя. Легендите са прави за две неща. Обезглавяването и колът в сърцето ни убиват. -Той се засмя дрезгаво. - Но това би убило и някого от вашите. Слънцето също може да бъде смъртоносно, както сам видя. Колкото до среброто и чесъна... това са глупости.

Абнър Марш издиша шумно, едва сега разбра, че е стаил дъха си.

- Гръм да ме удари - каза той.

- Доволен ли си? - попита Йорк.

- Почти - отвърна Марш. - Има още нещо.

Чу се драсване на кибритена клечка и в същия миг едно малко пламъче затанцува в дланта на Йорк. Той запали маслената лампа и фитилът започна да гори. Каютата се изпълни с мъжделиво жълто сияние.

- Ето - каза Джошуа и размаха китка, за да изгаси клечката. - По-добре ли е така, Абнър? Равноправие, нали? Съдружието изисква и малко светлина, нали? Така можем да се гледаме в очите.

Марш примижа заслепен. След толкова време в мрака дори тази мъжделива светлина беше ярка за него. Сега стаята изглеждаше по-шляма. Ужасът от задушаващата тъма се стопи. Джошуа Йорк гледаше спокойно към Марш. Лицето му бе покрито с люспи суха, мъртва кожа. Когато се усмихна, една от тях падна. Устните му още бяха подути, а очите му сякаш не виждаха. Изгарянията и мехурите обаче вече ги нямаше. Промяната изглеждаше поразителна.

- Какво друго има, Абнър?

Марш го погледна право в очите.

- Няма да върша това сам - започна той. - Ще кажа...

- Не - каза Валери, бе застанала точно до Джошуа. - Достатъчно лошо е, че един знае, не можем да позволим това. Ще ни избият.

- По дяволите, жено, не смятам да пускам обявление в „Тру Делта“⁸¹ или нещо такова.

Джошуа докосна върховете на пръстите си и се обърна замислено към Марш:

- Какво възнамеряваш тогава, Абнър?

- Още хора. Един или двама - каза Марш. - Знаещ че не само аз бях подозрителен. Пък и може би ще се нуждаеш от повече подкрепа. Ще говоря само с онези, на които мога да имам доверие. Косматия Майк например. И господин Джефърс. Той е адски умен и отдавна се чуди какво става. Останалите няма защо да знаят. Господин Олбрайт е твърде благопристоен и набожен за това, а кажем ли нещо на господин Фрам, до седмица ще знаят всички по реката. Цялата тексаска може да изгори, без Уайти Блейк да забележи, стига машините му да са наред. Джефърс и Косматия Майк обаче трябва да знаят. Те са сносни и могат да са ти от полза.

- От полза? - каза Джошуа. - Как така, Абнър?

- Какво става, когато някой от твоите хора не хареса питието?

Типичната за Йорк усмивка изчезна моментално. Той стана, прекоси каютата и си наля питие - уиски, чисто. Когато се върна, още беше намръщен.

- Може би трябва да помисля над това - каза той. - Дали наистина мога да им вярвам... Несъмнено имахме някои противоречия относно пътуването надолу по ръкава.

За първи път Валери не възрази веднага на Марш, както се очакваше. Той я изгледа и видя, че устните й са стиснати силно, а в очите й разчете зараждащ се страх.

- Какво има? - попита капитанът. - Изглеждате... странно.

Валерй вдигна лице.

- Той - каза тя. - Помолих те да тръгнем срещу течението. Правя го отново. Надявам се, че поне един от вас ще се вслуша в думите ми. Той е там, на Сайпръс Ландинг.

- Кой? - попита объркан Марш.

- Друг кръвник - каза Джошуа. - Абнър, разбери, не всички от моя вид мислят като мен. Дори сред моите последователи. Симж ми е верен. Смит и Браун не вземат отношение, но Катрин... още от самото начало усещам негодувание у нея. В сърцето й се спотайва мрак, тя предпочита старите порядки, скърби, задето е изпуснала кораба, и страда под моя власт. Подчинява се, защото трябва. Аз съм кръвник. Това обаче не й харесва. А другите... онези, които качихме при плаването... не съм сигурен за тях. Не се доверявам на никого напълно, освен на Валерй и на Жан Ардж. Спомняш ли си как ме предупреждаваше за Раймонд Ортега? Имам същото лошо предчувствие. Валерй не означава нищо за него. Ти бъркаше, че ревността може да го настрои против мен, но все пак беше прав, че той би могъл да се превърне в проблем. За да го кача на борда, докато бяхме в Начес, трябваше да го победя, както някога направих със Симж в Карпатите. С Кара дьо Грю и Венсан Тибу също имаше схватки. Следват ме, понеже трябва. Такива са обичаите ни. Въпреки това се чудя дали някои не очакват „Трескав блян“ да се спусне надолу по ръкава, за да се срещна лице в лице с онзи, който е бил господар на всички тях.

Валерй ми разказа много за него. Той е стар, Абнър. По-стар е от Симж и Катрин, от всички други тук. Дори само възрастта му е смущаваща. Сега се нарича Дамон Жулиж, но преди е бил Жил Ламон. Същият, на когото е служил онзи злочест мулат в продължение на тридесет безполезни години. Зная, че сега има друг човешки роб...

- Киселия Били Типтън - каза Валерй с омраза.

- Тя се бои от този Жулиж - каза Йорк. - Другите също говорят за него със страх, но понякога и с известно чувство на преданост. Като кръвник той се е грижил за тях. Дал им е убежище, богатства, пирове. Хранили са се с роби. Не се учудвам, че се е заселил тук.

Валерй поклати глава.

- Остави го, Джошуа. Моля те. Ако не по друга причина, то поне заради мен. Дамон няма да те посрещне добре, нито ще прегърне свободата, която му носиш.

Йорк се смръщи, отегчен от приказките й.

- С него има и други от вида ни. И тях ли да изоставя? Не. А може би грешиш за Жулиж. Бил е във хватката на алената жажда в продължение на безбройни векове. Мога да облекча треската му.

Валерй скръсти ръце, теменужените й очи пламтяха.

- Ами ако не приеме? Не го познаващ Джошуа.

- Той е образован, умен, с обноски, ценител на красотата - каза Йорк на инат - Казала си ми всичко за него.

- Той е и силен.

- Също като Симж, Раймонд и Кара, които сега ме следват

- Дамон е различен - настоя Валери. - Няма да е същото!

Джошуа Йорк направи нетърпелив жест.

- Няма значение. Ще го победя.

Абнър Марш наблюдаваше спора им мълчалив и замислен, но накрая заговори.

- Джошуа е прав - каза той на Валери. - По дяволите, нали съм поглеждал един-два пъти в очите му. Пък и едва не изпочупи всички кости в ръката ми, като се ръкувахме за първи път. Освен това как го бяхте нарекли? Цар?

- Да - потвърди Валери. - Бледия цар⁸².

- Е, ако наистина той е тоя ваш блед цар, звучи разумно да победи, нали?

Валери изгледа Марш и Йорк последователно и след това потръпна.

- Вие не сте го виждали. - За миг тя се поколеба, отметна назад тъмната си коса с изящна бледа длан и погледна прямо Абнър. - Може би съм грешала за вас, капитан Марш. Не притежавам силата на Джошуа, нито неговото доверие към вас. Алената жажда имаше власт над мен в продължение на половин век. Човеците бяха моя плячка. Не можеш да се сприятеляваш с плячката. Не можеш. Не можеш и да й имаш доверие. Затова убеждавах Джошуа да ви убие. Никой не може просто да захвърли принципите, които е следвал цял живот. Разбирате ли? - Абнър Марш кимна предпазливо. - Все още не съм сигурна -продължи тя, - но Джошуа ни показа толкова много нови неща и трябва да се съглася, че може би сте достоен за доверието ни. Може би - и лицето й придоби свиреп вид. -Независимо обаче дали съм грешала за вас или пък не, съм права за Дамон Жулиж!

Марш смръщи вежди. Не знаеше какво да каже. Джошуа посегна и пое ръката на Валерй в своята.

- Мисля, че няма защо да се страхуваш - каза той. - Но заради теб обещавам, че ще внимавам. Абнър, направи каквото пожела. Кажи на господин Джефърс и на господин Дън. Ако Валерй е права, тяхната подкрепа ще се окаже ценна. Подбери хора за вахтата и отпрати останалите на брега. Когато „Трескав блян“ потегли по ръкава, искам да го управляват само най-добрите, онези, на които може да се разчита най-мнош. Трябва ни само минимумът, необходим, за да се движим. Без религиозни фанатици, без плашливи или без безразсъдни.

- Ще ги подберем с Косматия Майк - отвърна Марш.

- Ще се срещна с Жулиж на собствения си параход и във време, определено от мен. Ще бъда с теб и хората ти зад гърба си. Внимавай как ще обясниш нещата на Джефърс и Дън. Всичко трябва да е точно - той погледна към Валерй. - Доволна ли си?

-Не.

- Не мога да направя повече - каза той с усмивка и се обърна отново към Марш. - Абнър, радвам се, че не сме врагове. Вече съм близо до изпълнението на всичките си блянове. Победих алената жажда, това беше големият ми триумф. Ще ми се да мисля, че тази нош заедно с теб постигнахме втори - началото на приятелството и разбирателството между расите ни. „Трескав блян“ ще плава по тънката граница между нощта и деня и ще прокуди всички стари страхове, където и да отиде. Заедно ще постигнем велики неща, приятелю.

Въпреки че не се вълнуваше от патетични слова, пламенността на Джошуа успя да го трогне и той неволно се усмихна.

- Имам бая работа за вършене, преди да постигнем каквато и да е дивотия - каза Марш, взе бастуна си и стана. - Ще вървя.

- Чудесно - отвърна Йорк с усмивка. - Аз ще отдъхна. До здрач. Приготви кораба за отплаване. Ще се справим с това възможно най-бързо.

- Ще се погрижа да сме готови - каза Марш и тръгна.

Навън вече беше ден.

Изглежда наближава девет, помисли си Абнър Марш, докато примижаваше на светлината пред капитанската каюта. Утрото бе мрачно, но горещо и задушно. Тъмносивите облаци засенчваха слънцето. Из въздуха се носеха сажди и пушек от параходите. Приближаваше буря, реши той, а това съвсем не беше обнадеждаващо. Изведнъж усети липсата на сън, придружена от силна умора. Имаше толкова много работа, че дори не помисли за дрямка.

Той слезе в главната каюта, понеже реши, че закуската ще повдигне настроението му. Изпи цял галон горещо черно кафе, докато Тоби му приготвяше варени телешки кексчета и шфрети с боровинки. Докато Марш се хранеше, Джонатоун Джефърс влезе в салона, видя го и се запъти с големи крачки към масата.

- Седни да хапнеш - каза му Марш. - Имаме доста да си говорим, господин Джефърс. Не тук обаче. По-добре изчакай да привърша и ела с мен в каютата.

- Добре - отвърна Джефърс отнесено. - Капитане, къде бяхте? Търсих ви часове наред. Нямаше ви в каютата.

- Разговаряхме с Джошуа. Какво...?

- Този човек тук иска да се срещне с вас - каза сметководителят. - Качи се на борда посред нощ. Доста е настоятелен.

- Не ми ’аресва да чакам, ’се едно съм няк’ъв безполезен боклук - каза непознатият.

Марш дори не го бе видял да влиза. Без да изчака покана, мъжът дръпна един от столовете и седна. Беше грозноват, мършав тип с продълговато лице, белязано от шарка. Около челото му се спускаше тънка, сплъстена и рядка кафеникава коса. Видът му бе болнав, а кожата му -покрита от бели люспички пърхот, сякаш единствено над неговата глава бе валял сняг. За сметка на това, носеше скъп костюм от черно сукно, вълнист бял нагръдник и пръстен с камея.

Абнър Марш съвсем не се развълнува от вида, тона, стиснатите устни и леденосините му очи.

- Кой, по дяволите, си ти? - попита грубо той. - По-добре да имаш някаква проклета причина, задето прекъсваш закуската ми, щото иначе ще те хвърля зад борда.

Тези думи накараха Марш да се почувства по-добре. Винаги беше смятал, че няма защо да си капитан на параход, ако не пращаш от време на време някого по дяволите.

Киселата физиономия на непознатия дори не трепна. Той само прикова студения си поглед към Марш със злоба и самодоволство.

- Ше пътувам на тоя ваш изискан сал.

- Ше вървиш по дяволите - каза Марш

- Да кажа ли на Косматия Майк да се оправи с този грубиянин? - предложи спокойно Джефърс.

Мъжът хвърли презрителен поглед към сметководителя и отново се обърна към Абнър.

- Капитан Марш, снощи дойдох, за да отправя покана към вас и съдружника ви. Вечеря в „Сейнт Луис“, около час след залез, за вас и капитан Йорк.

- Не знам кой сте и дори не ми пука - каза Марш. - Няма защо да вечерям с вас. Освен това „Трескав блян“ потегля тази нощ.

- Зная. Зная и накъде отива.

- К’во казваш? - намръщи се Марш.

- Не познавате негрите, това казвам. Някой негър чува нещо и скоро друг черньо от града го повтаря. Пък аз просто слушам внимателно. Със сигурност не’а тръгнете с тоя голям параход по ръкава чак до мястото, което смятате да посетите. Ше заседнете, може би дори ше си разпорите дъното. Мога да ви спестя всички главоболия. Онзи, дето го търсите, си е тук и ви очаква. Тъй че, като се стъмни, ’земете кажете на господаря си, ясно? Кажете му, че Дамон Жулиж го очаква в хотел „Сейнт Луис“. Господин Жулиж няма търпение да се запознае с него.

79 ..Блатото" - някогашна част от френския квартал в Ню Орлиънс. Днес на негово място се намира улица ..Бърбън" и многобройни барове.

80 Баратария - залив в Карибско море.

81 ,Хру Делта" - ежедневник, издаван в Ню Орлиънс в периода 1849-1866 г.

82 Бледия цар - за тази част от вампирската митология Мартин е вдъхновен от стихотворението La Belle Dame sans Merci (1819) на Джон Кийтс (1795-1821), в което се говори за бледи царе, князе и рицари, запленени от красотата на смъртоносна жена.