Трескав блян

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Плантацията на Грей,

Луизиана, октомври 1857

Двама слуги свалиха Джошуа Йорк от покритата каруца и го понесоха по широкото вито стълбище към една от стаите горе.

- Някоя по-тъмна - викна им Абнър Марш. - И дръпнете проклетите завеси, ясно? Не м никаква шибана светлина вътре.

Докато плантаторът, синът му и няколко роби бяха навън, за да огледат тялото на Валери, капитанът се обърна за кратко към другарите си. Тоби подкрепяше Фрам през рамо, за да го държи изправен.

- Вие сте изяли нещо развалено, господин Фрам - каза Марш и лоцманът кимна. -Спомнете си какво се случи. Бяхме на „Илай Рейнолдс“ и котелът избухна. Уби всички, да, всички без нас. Потъна напълно, далеч на север, където дълбочината е голяма. Само това знаете, ясно? Останалото ще разкажа аз.

- Не знам ли още нещо? - попита Фрам. - Как, по дяволите, съм се озовал тук?

- Да не ти пука. Просто прави каквото казвам.

Марш им обърна гръб и тръгна нагоре по стълбите, а Тоби помогна на Фрам да седне.

Бяха положили Джошуа Йорк в голямо легло с балдахин. Когато Марш влезе, тъкмо го събличаха. Лицето и ръцете му изглеждаха ужасно изгорени. Дори кожата под дрехите бе почервеняла. Той се пораздвижи, когато сваляха ботушите му, и простена.

- Госп’ди! Изгорял е лошо - каза един от робите и поклати глава.

Марш се намръщи и отиде при прозорците, които бяха широко отворени. Затвори ги и дръпна кепенците надолу.

- Донесете ми одеяло или нещо такова - нареди Абнър. - Ще го сложа тук. Проклетата светлина е твърде силна. Дръпнете и балдахина.

Тонът му, като на всеки капитан от параходния флот, не търпеше възражение. Марш излезе едва когато затъмни възможно най-мнош стаята. Вътре остана една слабовата, съсухрена, чернокожа жена, за да се погрижи за изгарянията на Йорк с билки, мехлеми и студени кърпи.

На долния етаж плантаторът - строг мъж с каменно изражение и здрава челюст, който се представи като Арън Грей - и двама от синовете му бяха седнали на масата с Карл Фрам. Мирисът на храна накара Марш да си спомни откога не бе хапвал нищо. Беше гладен като вълк.

- Седнете при нас, капитане - подкани го Грей.

Марш седна на един от столовете и с радост забеляза, че му поднасят пържено пиле, царевичен хляб, сладък грах и компирчета.

Джошуа се оказа прав за въпросите, но Марш отговори на всичко, докато омиташе чинията си. Семейство Грей го питаха какво ли не. Стига устата му да не беше пълна, трябваше да измисля възможно най-добри отговори. Фрам се извини точно според нарежданията на Абнър - лоцманът все още изглеждаше ужасно - и се съгласи да го заведат в отделна стая, за да полегне. С всеки въпрос Марш започваше да се чувства все по-неудобно. Не беше добър лъжец като някои от познатите му моряци и това ставаше ясно с всяка негова проклета дума. Щом свърши с десерта, Грей и най-шлемият му син вече го наблюдаваха странно.

- Вашият негър е добре - каза вторият син, когато ставаха от масата, - а Робърт отиде да доведе доктор Мур, за да се погрижи за другите двама. В това време Сали ще им помогне. Няма защо да се притеснявате, капитан Марш. Може би ще искате да си отпочинете. Преживели сте много. Загубили сте параход и другарите си.

- Да - съгласи се Абнър Марш Още щом чу тези думи, той почувства изключителна немощ. Не беше спал от почти тридесет часа. - Ще се радвам да го направя.

- Покажи стаята, Джим - каза плантаторът. - Капитане, Робърт ще повика и гробаря заради онази клетница. Тъжно, колко тъжно. Как казвате, че е било името й?

- Валери - отговори Абнър, но съвсем не можеше да си спомни фамилията й. - Валерй Йорк - измисли си той.

- Ще бъде погребана както подобава за една християнка - каза Грей. - Може би предпочитате да я отведете при семейството й?

- Не - отвърна Марш, - не.

- Добре. Джим, отведи капитан Марш горе. Настани го близо до клетия му другар.

- Да, татко.

Абнър дори не забеляза коя стая му отредиха. Спа като пън. Когато се събуди, беше нощ Надигна се вдървено и седна в леглото. Гребането си казваше думата. Ставите му изпукаха. Чувстваше раменете си ужасно схванати. Все едно някой беше удрял ръцете му с тежка дъбова тояга. Той изпъшка и се придвижи бавно към ръба на леглото. Едва свали босите си крака на пода. Всяка стъпка му носеше болка. Той приближи прозореца, отвори го и хладният нощен бриз нахлу в стаята. Откри се малък каменен балкон, отвъд него се простираха редици китайско дърво⁹⁷ и обширни, пусти полета, окъпани в лунна светлина. В далечината различаваше мъжделивото сияние на запалена захарна тръстика, която продължаваше да бълва дим. Още по-нататък се намираше реката, която слабо блещукаше. Марш потръпна, затвори прозореца и се върна в леглото. В стаята вече беше хладно, затова той придърпа завивките и се обърна настрани. Лунните лъчи гцрихираха светлосенките навсякъде. На бледата светлина обзавеждането бе придобило необичаен вид. Не можеше да заспи. Мислеше си за Дамон Жулиж и „Трескав блян“, тревожеше се дали параходът още се намира там, където го бе видял за последно. Валерй също не напускаше съзнанието му. Беше видял всичко, когато я извадиха изпод лодката. Грозна гледка. Нямаше как някой да разбере, че по-рано е била прекрасна, бледа, изящна, чувствена, с пленителни теменужени очи. Абнър Марш изпитваше тъга, въпреки че не разбираше защо. Снощи бе опитал да я убие с пушката си за бизони. Светът е ужасно странно място, мислеше си той, особено щом толкова много може да се промени само за ден.

Накрая се унесе отново.

- Абнър - нечий шепот смути съня му. - Абнър - повтори гласът. - Пусни ме вътре.

Марш отново седна в леглото. Джошуа Йорк стоеше на балкона и почукваше по стъклото на прозореца с бледа, дамшсана от белези ръка.

- Почакай - каза капитанът.

Навън тегнеше пълен мрак. Цялата къща беше притихнала. Джошуа се усмихна, когато Марш стана от леглото и тръгна към него. Лицето му бе покрито с цепнатини, прорези и бръчки, с люспи мъртва кожа. Абнър отвори вратата на терасата и Йорк влезе, облечен в раздърпания си бял костюм, целият изпоцапан и намачкан. Едва тогава капитанът си спомни за бутилката, която бе хвърлил в реката, и отстъпи ненадейно.

- Джошуа, ти не... ти не си жаден, нали?

- Не - отвърна Йорк. Сивият му плащ се виеше и потрепваше пред полъха на вятъра, нахлуващ откъм отворената врата на балкона. - Не исках да чупя ключалката или стъклото.

Не се страхувай, Абнър.

- По-добре си - каза Марш

Устните на приятеля му все още бяха напукани, очите му изглеждаха като потънали в дълбоки лилаво-черни кухини, но въпреки това вече възвръщаше здравето си. По обед приличаше на мъртвец.

- Да - каза Джошуа. - Абнър, дойдох да се сбогуваме.

- Какво? - слиса се Марш. - Не можеш да си тръгнеш

- Трябва, Абнър. Видяха ме, собственикът на плантацията. Смътно помня, че ме прегледа и лекар. Утре ще бъда здрав. Какво ще си помислят?

- А какво ще си помислят, когато ти донесат закуска и не те намерят в стаята?

- Със сигурност ще се учудят, но е по-лесно за обяснение. Ти също можеш да изглеждаш изненадан, Абнър. Ще им кажеш, че се скитам в пристъп на треска. Никога няма да ме открият.

- Валери е мъртва - каза Марш.

- Да. В каруцата отвън има ковчег. Предполагам, че е за нея - Йорк въздъхна и поклати глава. - Предадох я. Предадох народа си. Не биваше да я вземам.

- Тя сама направи този избор. Поне вече е свободна от онзи.

- Свободна? - повтори Джошуа с шрчилка. - Такава свобода ли донесох на моята раса? Каква утеха. За кратко, преди Дамон Жулиж да се появи в живота ми, се осмелявах да бленувам, че някой ден Валери ще бъде моя любима. Не по начина, по който го разбира моят народ, не разгорещени от кръвта, а от страст, родена в нежност, привързаност, взаимна страст. С нея сме обсъждали това - устните му се разкривиха от тъга и самообвинение. - Тя ми вярваше. Убихя.

- Проклятие - каза Марш. - Накрая каза, че те обича. Не беше нужно да идва. Тя сама го пожела. Както казващ всички правим избори. Мисля, че тя постъпи правилно. Беше дяволски красива.

Джошуа Йорк потръпна.

- „Тя ходи в красота като нощта“ - промълви той, загледан в стиснатия си юмрук. -Понякога се чудя дали изобщо има подходящо време за моята раса, Абнър. Нощите са изпълнени с кръв и ужас, но дните са просто безмилостни.

- Къде отиваш? - попита Марш.

- Връщам се - каза мрачно Джошуа.

- Не можеш - намръщи се капитанът.

- Нямам избор.

- Тъкмо избяга от там - възрази разпалено Марш. - Не можеш просто да се върнеш след всичко, което направихме, за да се измъкнем. Почакай. Скрий се в гората или нещо такова, отиди в някой град. Ще се махнем от тук и ще дойдем при теб. Измисли как да си върнем парахода.

- Отново? - Джошуа поклати глава. - Има нещо, което така и не ти разказах, Абнър. Случи се много отдавна, още през първите ми месеци в Англия, когато алената жажда ме застигаше всеки месец и желаеше да диря кръв. Една нощ се опитах да я победя, изгубих и се хвърлих в среднощен лов по улиците на града. Натъкнах се на двойка, мъж и жена, които бързаха за някъде. Обичайно не се нахвърлях на подобна плячка. Нападах само по един, за да съм в безопасност. Жаждата ми обаче беше силна и дори от голямо разстояние виждах, че жената е много красива. Привличаше ме както огън пеперуда и тръгнах след тях. Изскочих от мрака и стиснах мъжа за врата. Откъснах половината му гърло, или поне така ми се стори. След това го захвърлих настрани и той падна на земята. Беше едър човек. Сграбчих жената в обятията си и нежно доближих зъби към шията й. Очите ми я държаха мирна, опиваха я. Тъкмо бях вкусил топлата й сладка кръв, когато някой ме сграбчи и откъсна от нея. Беше същият мъж, нейният любим. Изглежда не го бях убил. Вратът му бе дебел, със здрави жили и много мазнина, и макар да го бях разпорил и от него да течеше кръв, той пак стоеше на крака. Не каза нищо. Само вдигна ръце като боксьор и ме удари право в лицето. Беше много силен. Юмрукът ме зашемети и разкъса едната ми вежда. Чувствах се объркан. Когато те откъснат по този начин от жертвата, се чувстваш замаян, губиш ориентация. Мъжът ме удари отново. Зашлевих го с опакото на ръката си и той се сгромоляса тежко с разкъсана буза. Едното му око почти бе изскочило от черепа. Обърнах се отново към жената и притиснах устни към шията й. В същия миг той отново се нахвърли върху мен. Изтръгнах се от ръката му и я извадих от ставата, счупих и един от краката му с ритник. Той се свлече отново. Този път го наблюдавах. С мъка отново се изправи, вдигна юмруци и тръгна към мен. Съборих го още два пъти и два пъти ставаше. Накрая прекърших врата му и издъхна. След това убих жена му.

Все още не мога да го изкарам от ума си. Сигурно е разбрал, че не съм съвсем човек. Вероятно е знаел, че макар да е силен, не може да се мери с мен, със скоростта и жаждата ми. Треската и красотата на жената бяха отвлекли вниманието ми и така бях пропуснал да го убия веднага. Можеше да остане жив. Да избяга. Да извика помощ. Да намери оръжие. Не го направи. Той видя своята дама в обятията ми, видя как пия от нейната кръв и единственото, което се сети в този миг, бе да се изправи срещу мен с глупавите си грамадни юмруци. Когато имах достатъчно време, за да помисля, осъзнах, че се възхищавам на силата, на безразсъдната му смелост, на любовта, която сигурно е изпитвал към тази жена.

Но, Абнър, въпреки всичко е бил глупав. Не спаси нито нея, нито себе си.

Приличаш ми на него, Абнър. Жулиж ти отне „Трескав блян“ и всичко, за което мислиш, е само как да си го върнеш Затова ставаш и се перчиш с юмруци. Приближаваш се и Жулиж те събаря на земята отново. Един ден просто няма да станеш, ако продължаваш така. Абнър, откажи се!

- Какво, по дяволите, говориш? - попита ядосано Марш. - Жулиж и неговите вампири трябва да се боят. Проклетият параход няма да мръдне без кормчия.

- Аз мога да го управлявам - каза Джошуа Йорк.

- Ще го направиш ли?

-Да.

Марш се почувства предаден, изпълнен с гняв.

- Защо? - попита той. - Джошуа, ти не си като тях!

- Ще бъда, ако не се върна - отвърна Йорк строго. - Ако нямам от отварата, жаждата ще ме покоси. Ще бъде много по-могъща след всички тези години, през които съм я потискал. Ще убивам, ще пия, ще бъда като Жулиж. Следващият път, когато вляза в нечия спалня, няма да бъде за разговор.

- Върви тогава! Донеси от проклетото питие! Но не подкарвай проклетия параход, не и преди да дойда.

- С въоръжени хора. Със заострени колове и омраза в сърцата. Готови да убиват. Няма да го позволя.

- На чия страна си?

- Онази, от която е моят народ.

- Там е Жулиж - тросна се Марш.

- Не - каза Джошуа Йорк и въздъхна. - Слушай, Абнър, и опитай да разбереш. Жулиж е кръвник. Той ги владее, владее всички. Някои са като него, покварени, зли. Катрин, Раймонд и други, те го следват доброволно, но това не важи за всички. Видя Валери, чу я какво каза в лодката. Не съм сам. Расите ни не са толкова различни. Сред нас има добри и зли и всички ние имаме свои блянове. Въпреки това, ако нападнеш парахода, ако се изправиш срешу Жулиж, всички те ще го защитават, без значение на какъв развой се надяват. Вековете на омраза и страх ще ги накарат. Между деня и нощта тече кървава река, а тя не се пресича лесно. Ония, които се колебаят, ако има такива, ще бъдат заставени. Ако дойдеш, Абнър, ще загинеш с другарите си. Не само заради Жулиж. Другите ще го пазят и ще мрат наред с твоя народ.

- Понякога трябва да рискуваш - каза Марш. - Ония, които помагат на Жулиж, заслужават смъртта.

- Наистина ли? - попита тъжно Джошуа. - Може би е така. Може би всички трябва да измрем. Не сме достойни за света, построен от твоята раса. Твоят вид е избил всички ни. Оцелелите са само шепа. Може би е настанал мигът да бъдат изклани - той се усмихна мрачно. - Ако целиш това, Абнър, тогава си спомни кой съм. Ти си ми приятел, но те са кръв от моята кръв, моят народ. Принадлежа им. Преди мислех, че съм техен цар.

Гласът му бе изпълнен с шрчилка и отчаяние, което разсея гнева на Абнър Марш. На негово място дойде съжалението.

- Ти опита - каза той.

- Провалих се. Предадох Валери и Симж, предадох всички, които ми повярваха. Предадох теб и господин Джефърс, и онова детенце. Мисля, че предадох и Жулиж по някакъв странен начин.

- Вината не е твоя - настоя Марш

Джошуа Йорк вдигна рамене, но в сивите му очи се прокрадваха хлад и тъмнина.

- Миналото е минало. Вече мисля за тази и следващата нощ. Трябва да се върна. Нужен съм им, макар че сигурно не го осъзнават. Трябва да се върна и да направя каквото мога, колкото и да е малко.

Абнър Марш се намръщи.

- А казваш на мен да се откажа? Мислищ че съм като онзи проклет глупак, дето все се е нахвърлял върху' теб? По дяволите, Джошуа, ами ти? Колко пъти Жулиж е пил от кръвта ти? Струва ми се, че си инат и глупак точно като мен.

- Може би - призна Йорк с усмивка.

- Проклятие - изруга Марш. - Точно така. Връщаш се при Жулиж като кръгъл идиот. По дяволите, какво искаш да направя?

- Най-добре напусни плантацията възможно най-скоро. Още преди домакинът ни да се е усъмнил твърде много.

- Това и аз го знам.

- Няма друго, Абнър. Не ни търси повече.

Абнър Марш смръщи вежди.

- По дяволите.

- Проклет глупчо - каза му Джошуа с усмивка. - Е, търси, ако решиш. Няма да ни откриеш.

- Ще видим.

- Може би още има някаква надежда за нас. Ще се върна, ще подчиня Жулиж и ще изградя мост между нощта и деня. Заедно ще изпреварим „Еклипс“.

Абнър Марш изсумтя с насмешка, но някъде дълбоко в себе си му се искаше да повярва във всичко.

- Грижи се за проклетия ми параход - каза той. - Все още няма по-бърз от него и трябва да е в добро състояние, щом се върна.

Джошуа се усмихна и една суха люспа мъртва кожа край устните му се откъсна. Той вдигна ръка към лицето си, за да я махне. Свали я като част от маска, грозна маска, обсипана с белези и бръчки. Кожата под нея беше млечнобяла, чиста, гладка, готова да се покаже на света, който да изрисува белезите си върху нея отново. Йорк премахваше старото си лице с ръка. Белязано с рани от миналото, то се ронеше на люспи, които се сипеха по пода. Той изтри ръка в палтото си и я протегна към Абнър Марш. Ръкуваха се.

- Всички правим избори - каза капитанът. - Ти ми го каза, Джошуа, и беше прав. Тия избори невинаги са лесни. Някой ден ще се наложи да избираш Между твоите хора на нощта и... е, избери внимателно. Постъпи правилно. Знаеш какво имам предвид. Постъпи правилно, Джошуа.

- Ти също, Абнър. Прави изборите си внимателно.

Джошуа Йорк извърна гръб, плащът му се развя зад него. Той излезе на балкона, прехвърли с изящество парапета и скочи долу от цели двадесет фута с такава лекота, все едно правеше това всеки ден, а после изчезна. Движеше се толкова бързо, че сякаш се разтвори в нощта.

Може би се превърна в проклета мъгла, както реши Марш.

Някъде в далечината проблясваше реката, параход надаваше вой със свирката си - слаб, печален вопъл, изгубен и едновременно самотен. Нощта не бе добра за плаване. Марш потръпна и се зачуди дали няма да падне слана. Той затвори вратата на балкона и се върна обратно в леглото.

97 Китайско дърво - още мелия или бял чедър. Хималайски сорт, особено популярен в Луизиана и другите югоизточни щати за декоративни цели