Трескав блян

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На парахода „Трескав блян

май 1870

Часовете отминаваха в мълчание, мълчание, обгърнато в страх. Абнър Марш седеше близо Дамон Жулиж и с гръб към черния мраморен бар. Беше отпуснал счупената си ръка в скута, облян в пот. Жулиж най-накрая му беше позволил да стане, когато болките се засилиха твърде много и накараха Марш да крещи. Така вече не бяха толкова непоносими, но знаеше, че агонията ще го застигне отново веднага щом се раздвижи. Затова стоеше мирен, държеше ръката си и размишляваше.

За разлика от Джонатоун Джефърс, който някога доказваше това непрестанно, капитанът никога не бе играл шах на ниво. Понякога дори забравяше как се движат проклетите фигури. В този миг обаче с лекота разпознаваше патовата ситуация, в която се намираха.

Джошуа Йорк седеше вцепенен на стола си, с помръкнали очи, в които не можеше да се прочете нищо поради разстоянието, цялото му тяло бе напрегнато. Слънцето го надвиваше, откъсваше живота от него, изпиваше силата му, както изпаряваше речната мъгла всяка сутрин. Той не се движеше. Правеше го заради Марш Джошуа знаеше, че ако нападне, Абнър ще се дави в кръвта си, преди дори да стигне до Жулиж. Може би Джошуа щеше да убие Дамон след това, а може би не, но и в двата случая нямаше да има много разлика за Марш.

Жулиж също се намираше в патова ситуация. Ако убиеше Марщ щеше да изгуби защитата си. Тогава Джошуа щеше да го нападне веднага. Очевидно Дамон се боеше от това. Абнър Марш го знаеше. Дамон Жулиж бе прекършвал Джошуа десетки пъти, беше го обезкървявал, за да го покори. Йорк имаше само една победа, но това му стигаше. Жулиж вече не можеше да бъде сигурен. Страхът се хранеше с него като личинка в труп.

Марш се чувстваше слаб и безпомощен. Ръката го болеше ужасно, а не можеше да стори нищо. Когато не наблюдаваше Йорк или Жулиж, очите му се обръщаха към пушката. Беше твърде далече. Твърде далече. Когато седна срещу бара, това го отдалечи дори повече. Поне седем фута. Беше невъзможно. Марш знаеше, че никога няма да успее, дори да бе в подобрите си години. А със счупена ръка... той стисна устни и опита да измисли нещо друго. Ако Джонатоун Джефърс се намираше в същата ситуация, сигурно щеше да измисли нещо. Нещо умно, изненадващо и заблуждаващо. Но Джефърс беше мъртъв, а Марш можеше да разчита само на себе си. Единственото, което му идваше наум, звучеше безразсъдно, глупаво - да хукне към проклетата пушка. Така щеше да умре със сигурност.

- Светлината притеснява ли те, Джошуа? - попита Жулиж след дългото мълчание. -Трябва да свикнеш с нея, ако ще ставаш един от тях. Всички добри скотове от добитъка обичат слънцето.

Той се усмихна, но почти в същия миг лицето му помръкна. Джошуа Йорк не отвърна, а Жулиж остана като ням. Докато ги гледаше, Марш си помисли, че самият Дамон е прогнил също като парахода, а Киселия Били вече съвсем се бе разложил. Изглеждаше различен, дори по-плашещ. След този кратък въпрос той не опита да се подиграва повече. Нямаше повече думи. Не поглеждаше към Джошуа или към Марщ или дори другаде. Взираше се в нищото със студените си черни, бездушни като въглени очи. Все още притежаваха блясъка си. Сред сенките изглеждаха все едно горят със свое собствено сияние под неговото бледо, високо чело. Не изглеждаха човешки. Нито пък Жулиж.

Марш си спомни за онази нощ когато той се качи на „Трескав блян“ за първи път. Тогава пак бе погледнал в очите му. Сякаш виждаше как падат маски - една след друга, докато накрая, под всички, не се показа звярът. Сега беше различно. Все едно маските вече не съществуваха. Дамон Жулиж бе най-злото същество, познато на Марш, но част от това зло бе човешко: неприязънта, лъжите, ужасният мелодичен смях, коварната наслада от мъченията, любовта му към красотата и нейното унищожение. Изглежда всичко това вече не съществуваше. Беше останал само звярът, дебнещ в мрака с хищните си очи, потаен, страховит и безумен. Жулиж вече не се присмиваше на Джошуа, нито пък размишляваше за доброто и злото, силата и слабостта, нито пък пълнеше главата на Марш с омразни и противни обещания. Сега само седеше и чакаше, обгърнат от мрак. Вечно младото му лице изглеждаше лишено от дух, древните му очи бяха празни.

Едва тогава Абнър Марш разбра, че Джошуа е бил прав. Жулиж беше луд, дори нещо по-лошо от това. Той се бе превърнал в привидение. В тялото му вече живееше само безумието. Марш си помисли огорчен, че звярът ще победи. Дамон Жулиж може би щеше да умре, както всички други негови маски си бяха отишли през дългите векове, но звярът щеше да оцелее. Жулиж бленуваше за мрак и почивка, но звярът не можеше да умре. Той беше умен, търпелив, могъщ.

Абнър Марш погледна отново към пушката. Ако само можеше да я достигне. Ако беше още бърз и силен както преди четиридесет години. Ако Джошуа можеше да задържи вниманието на звяра достатъчно дълго. Но нямаше полза. Жулиж нямаше да се взре в очите на Йорк, а Марш не разполагаше със сила и бързина - само със счупената си ръка и агонията. Никога нямаше да може да се изправи и да вземе пушката навреме. Освен това цевта сочеше в погрешна посока. Мерникът гледаше към Джошуа. Ако беше насочен към Жулиж, може би щеше да си струва рискът. Тогава просто щеше да се хвърли към нея и да дръпне спусъка. Заради разположението й обаче щеше да се забави повече. Нямаше да има никаква полза. Звярът беше прекалено бърз. От устните на Джошуа се изтръгна стенание, едва сдържан вик на болка. Той вдигна ръка към челото си и се приведе напред с лице, заровено в шепи. Кожата му вече беше порозовяла. Скоро щеше да се обагри в червено, а след това да се овъгли, да почернее. Абнър Марш виждаше с очите си как животът го напуска. Каква ли воля го задържаше под изгарящите слънчеви лъчи, капитанът не знаеше. Джошуа бе смел, проклет да е, ако не можеше да го потвърди. Внезапно Марш заговори:

- Убий го - кресна той. - Джошуа, стани от там и му виж сметката, по дяволите. Да не ти пука за мен.

Йорк вдигна очи и се усмихна вяло.

-Не.

- Проклятие, да вървиш по дяволите, упорити глупако. Прави каквото ти казвам! Вече съм проклет старец, животът ми не значи нищо. Джошуа, прави каквото ти казвам!

Йорк поклати глава и зарови отново лице в шепи. Звярът се взираше с почуда в Марщ сякаш не можеше да осмисли думите му, сякаш не помнеше как да говори. Абнър започна да ругае и псува, докато лицето му не почервеня. Доста по-добре, отколкото да хленчи като някоя проклета жена.

- Беше адски съдружник, Джошуа. Няма да те забравя, докато съм жив.

Йорк се усмихна. Дори в този миг лицето му бе пропито с болка. Губеше силите си пред очите на Марш. Светлината щеше да го убие и тогава той оставаше сам. От деня оставаха цели часове, но и те отминаваха. Нощта щеше да дойде. Не можеше да я спре, не можеше и да стигне до проклетата пушка. Слънцето щеше да залезе, а мракът - да пропълзи из „Трескав блян“, звярът - да стане с усмивка от стола си. Вратите на каютите щяха да се отворят до една, когато другите се събудят - всички тия рожби на нощта¹¹⁸, вампирите, синовете, дъщерите и робите на звяра. Иззад счупените огледала и избледнелите маслени картини те щяха да се появят, мълчаливи, със студени усмивки, бледи лица, ужасяващи очи. Някои бяха сподвижници на Джошуа, една от тях дори носеше детето му, но Марш знаеше, беше убеден, че това няма да направи нещата по-различни. Те принадлежаха на звяра. Джошуа притежаваше слова, справедливост, блянове, но звярът имаше власт и щеше да призове останалите чудовища, които живееха във всички други, щеше да разбуди алената им жажда, да ги подчини на волята си. Той сам не бе жаден, но помнеше какво е да бъде. И когато вратите започнат да се отварят, Абнър Марш щеше да умре. Дамон Жулиж беше обещал да го пощади, но звярът не можеше да отговаря за чужди обещания. Той знаеше колко опасен е Марш. Макар и грозен, тая нощ щяха да се хранят с него. Джошуа също щеше да загине или -още по-лошо - да стане един от тях. Детето му щеше да се превърне в нов звяр, убийствата -да продължат, алената жажда - да остане неутолена векове, трескавите блянове - да се превърнат в болест, да изгният. Можеше ли всичко да приключи по друг начин? Звярът бе по-силен от тях, притежаваше силата на самата природа. Той приличаше на вечната река. Нямаше съмнения, нямаше мисъл, мечти, кроежи. Джошуа Йорк успяваше да надвие Дамон Жулиж, но само когато Жулиж затваряше звяра дълбоко в себе си: жив, неуловим, могъщ. Джошуа бе опиянил своя собствен вътрешен демон, беше го подчинил на волята си, той можеше да се изправи срешу звяра само с помощта на човешкото у себе си. Но това се оказваше недостатъчно. Не можеше да се надява на победа. Абнър Марш се намръщи. Нещо се въртеше в главата му. Опита се да разбере какво, но му убягваше. Ръката го болеше. Искаше му се да има наблизо малко от проклетото питие на Джошуа. Вкусът му бе ужасен, но знаеше, че в него има лауданум, а това щеше да му помогне. Алкохолът също нямаше да навреди.

Светлината вече се лееше под различен ъгъл от счупения тавански прозорец. Беше следобед. Следобед. Времето бавно пълзеше. Сигурно имаха още няколко часа. Вратите щяха да се отворят. Погледна към Жулиж, а после - към пушката. Стисна ръка, все едно това някак щеше да намали болките. За какво, по дяволите, си мислеше? Че иска малко от проклетото питие на Джошуа за ръката си... не, за звяра и как Джошуа никога няма да го победи, за...

Абнър Марш присви очи и се вгледа в Джошуа. Беше го побеждавал. Веднъж, беше го побеждавал веднъж, звяр или не. Защо да не го направи отново? Защо? Марш стисна отново ръката си и я разтри. Опитваше да намали болката, за да проясни мислите си. Защо, защо, защо? Изведнъж мисълта го осени, както винаги ставаше с него в трудни моменти. Може и да загряваше бавно, но Абнър Марш никога не забравяше. Проумя. Питието, разбира се. Знаеше. Изля го до последната капка в гърлото на Джошуа, когато той припадна край реката. Последната капка падна на ботуша му и той запрати бутилката във водата. Джошуа се сбогува с него няколко часа по-късно. Отнело му беше... колко? ... дни, отнело му беше дни да се върне на „Трескав блян“. Каза му, че бягал към проклетите си бутилки, бягал от алената жажда. Намерил парахода, всички били мъртви и започнал да изтръгва дъските. Жулиж се появил... Марш си спомни думите на Джошуа... „Закрещях срешу него, закрещях без думи. Исках мъст. Исках да го погубя, както не бях искал да убия другиш, да разкъсам бледото му гърло, да вкуся от проклетата му кръв! Гневът ми...“ Не, каза си Марш, не е било само гняв.

Жаждата. Джошуа е бил толкова гневен, че дори не го е осъзнал, но алената жажда е пълзяла към него! Вероятно е изпил чаша от питието си веднага след като Жулиж е побягнал, така и не е разбрал защо се е случило нещо различно.

Марш потръпна от студ, когато се замисли дали Джошуа знае за истинската причина, накарала го да изтръгва дъските. Какво ли е щяло да се случи без намесата на Жулиж? Нищо чудно, че Джошуа бе победил тогава, но никога не бе успял да го направи отново. Страхът, смъртта и кръвта край него, без напитката в продължение на дни... трябва да е била жаждата. Онази нощ звярът в него се бе пробудил, бил е по-силен от онзи в Жулиж. За миг Абнър Марш се обнадежди. След това обаче се отчая отново. Вярно е, че бе прозрял нещо важно, но това съвсем не му помагаше в този момент. При последното си бягство Джошуа беше взел значителни запаси от питието. Изпи половин бутилка в Ню Орлиънс, преди да тръгнат към плантацията на Жулиж. Марш не виждаше как би могъл да събуди жаждата му, треската, която сега беше единствената им надежда... Погледна отново към пушката, проклетата, безполезна пушка.

- По дяволите - промълви той.

Трябваше да забрави за нея, и без това нямаше да му свърши работа. Не можеше просто да хукнеш на състезание с друг параход, трябваше да си умен, да имаш опитен пилот, който познава всички отсечки и как да минава плътно по завоя, а също - да изкупиш всичкия бук, за да остане канадската топола за другите, или поне да имаш малко мас на борда. Чалъми! Марш се намръщи и подръпна бакенбарди със здравата си ръка. Не можеше да стори нищо, знаеше го. Всичко бе в ръцете на Джошуа. Но Джошуа изгаряше, Джошуа губеше силите си с всяка минута и дори нямаше да помръдне, докато животът на Абнър е застрашен. Ако само можеше някак да го принуди да действа... да пробуди жаждата му... някак. Но как изобщо се случваше? Жаждата се появяваше всеки месец, освен когато посегнеше към бутилката. Нямаше ли още нещо? Нещо друго, което можеше да я разгори отново? Марш реши, че би трябвало то да съществува, но не можеше да се досети какво е. Може би гневът имаше нещо общо, но едва ли бе достатъчен. Красотата? Истинската красота го изкушаваше дори след питието.

„Вероятно ме е избрал за съдружник, след като са му казали, че съм най-грозният човек по проклетата река“ - помисли си Марш.

Но това сигурно също не стигаше. Проклетият Дамон Жулиж бе достатъчно красив и бе разгневил ужасно Джошуа, но въпреки това той губеше. Губеше винаги заради питието, трябва да е... Марш започна да премисля всички истории, които Джошуа някога му бе разказвал, всички онези мрачни нощи, убийствата, ужасяващите времена, изпълнени с шрчилка, когато жаждата му бе отнемала тялото и душата. „Беше ме улучил право в корема -беше казал Джошуа. - Кървях обилно... Изправих се. Сигурно съм бил ужасна гледка. Блед и окървавен. Почувствах нещо странно за първи път...“ Спомни си как Жулиж отпиваше от виното си с усмивка: „Наистина ли се страхувахте, че ще ви сторя нещо през онази августовска вечер? Ах, може би щях да го направя заради болката и гнева ми, но не и преди това...“. Марш видя отново лицето му, разкривено и чудовищно, когато изкарваше рапирата на Джефърс от тялото си... Валери... тя изгаряше, умираше в лодката, изкрещя и се хвърли към гърлото на Карл Фрам... отново гласът на Джошуа: „Мъжът ме удари отново. Зашлевих го с опакото на ръката си... той отново се нахвърли върху мен...“.

„Трябва да е това - мислеше си Абнър Марш. - Трябва.“

Само за това можеше да се досети, за нищо друго. Погледна нагоре към таванския прозорец. Ъгълът се бе скосил и светлината изглеждаше червеникава. Част от тялото на Джошуа се намираше в сянка. Преди час Марш би почувствал облекчение. Но сега не беше толкова сигурен.

- Помощ... - чу се глас.

Звучеше като хриплив шепот, като призрачно дихание, задушено от болка. Въпреки това го чуха. Чуха го сред тишината на мрака. Киселия Били Типтън изпълзя от тъмнината, оставяйки след себе си кървава диря по килима. Всъщност не пълзеше, забеляза Марш Влачеше се, забиваше онова проклето ножче в палубата и се придърпваше напред с ръце, гърчеше се, краката и цялата долна част на тялото му бяха безполезни. Гръбнакът му се извиваше по неестествен начин. Били бегло напомняше на човешко същество. Бе покрит с тиня, нечистотии и съсиреци. Кръвта му изтичаше, докато ги приближаваше. Придърпа се с още фут. Гърдите му сякаш бяха хлътнали навътре. Болката превръщаше лицето му в грозна маска. Джошуа Йорк се изправи бавно от стола си, сякаш унесен в бляновете си. Лицето му бе ужасно почервеняло.

- Били... - промълви той.

- Остани на мястото си, Джошуа - каза му звярът.

Йорк го изгледа мрачно и облиза сухите си напукани устни.

- Няма да те докосна - каза той. - Нека го убия. Ще бъда милостив.

Дамон Жулиж се усмихна и поклати глава.

- Убиеш ли клетия Били - каза той, - и аз ще видя сметката на капитан Марш.

Сега почти звучеше като старото си аз - изискаността в гласа му, студът, лъхащ от думите, чувството за безпричинно щастие.

Киселия Били измина още един болезнен фут и спря, треперещ Кръвта се процеждаше от устата и носа му.

- Жулиж - каза той.

- Трябва да говориш по-силно, Били. Не те чуваме добре.

Типтън стисна ножа с ръка и се намръщи. Опита да вдигне глава, колкото можеше.

-Аз... помогнете ми... боли. Боли ме. Много. Вътре... вътре, господин Жулиж.

Дамон стана от стола си.

- Виждам, Били. Какво искаш?

Устните на Типтън затрепериха.

- Помогнете... - прошепна той. - Помогнете... довършете промяната... трябва... умирам...

Жулиж гледаше към Били, но не отделяше вниманието си от Джошуа. Той също стоеше изправен. Абнър Марш напрегна мускули и погледна към пушката. С Жулиж на крака съвсем не беше възможно. Нямаше как да се обърне към него и да стреля. Но може би... той погледна към Били, чиято агония почти го накара да забрави счупената си ръка. Типтън се молеше.

- Вечен живот... Жулиж... променете ме... един от вас...

- Ах - въздъхна Дамон, - страхувам се, че имам тъжни новини, Били. Не мога да те променя. Наистина ли мислиш, че същество като теб може да стане един от нас!

- Обещахте - промълви Били пискливо. - Обещахте. Умирам!

Жулиж се усмихна.

- Какво ли ще правя без теб! - каза той и се засмя.

В същия миг Марш разбра, че на повърхността отново се намира Жулиж, звярът го бе оставил за кратко. Това беше смехът на Дамон, красив, мелодичен, глуповат. Абнър го чу и погледна към Киселия Били. Видя, че ръката му трепери, докато изтръгва ножа от пода.

- Върви в ада! - кресна Марш към Жулиж и също стана на крака.

Дамон го изгледа изненадан. Капитанът сдържа болката си и прекоси стаята, за да се добере до пушката. Жулиж бе хиляди пъти по-бърз от него. Марш се приземи тежко върху оръжието и едва не изгуби съзнание заради пронизалата го болка. Веднага щом стигна оръжието, той почувства студените, бели ръце на Жулиж около врата си. Изведнъж те се отпуснаха. Дамон крещеше. Абнър се претърколи и го видя зашеметен, скрил лице с длани. Ножът на Киселия Били стърчеше от лявото му око, а кръвта шуртеше между бледите му пръсти.

- Мри, проклетнико - кресна Марш и дръпна спусъка.

Изстрелът събори Жулиж на палубата. Откатът удари капитана в ръката и той изпищя. Само за миг изгуби съзнание. Когато болката намаля и той отново възвърна зрението си, срещна затруднения да се изправи, но накрая успя. В същия миг чу рязък пукот, все едно се чупеше зелен клон. Джошуа Йорк се надигна от тялото на Били Типтън с ръце, оцапани в кръв.

- Не можеше да се спаси - каза Йорк.

Марш вдиша дълбоко. Сърцето му биеше лудо.

- Направихме го, Джошуа - каза той. - Убихме проклетия...

Някой се изсмя.

Марш се обърна и отстъпи назад.

Беше Жулиж. Още жив. Едното му око липсваше, но ножът не се бе забил достатъчно дълбоко, за да засегне мозъка. Бе полусляп, но не и мъртъв. Марш разбра грешката си твърде късно. Стреля в гърдите, в проклетите гърди, трябваше да му пръсне главата, но избра да заложи на сигурно. Дрехите на Жулиж висяха по тялото му на кървави дрипи, но той не беше мъртъв.

- Не съм толкова лесен за убиване, колкото клетият Били - кръвта течеше от очната кухина и продължаваше надолу по страната му. Вече се съсирваше. - Нито колкото ще бъдеш ти.

Той приближи Марш с бавна, небрежна походка. Капитанът опита да задържи пушката със счупената си ръка, докато вадеше нови два патрона от джоба си. Опря приклада в тялото си и отстъпи, но болката го беше направила слаб и тромав. Пръстите му потръпнаха и един от патроните падна на пода. Гърбът му опря в една от колоните.

Дамон Жулиж се засмя.

- Не - каза Джошуа Йорк и пристъпи между тях. Лицето му бе изранено и почервеняло. -Забранявам. Аз съм кръвник. Спри, Жулиж.

- О - възкликна Дамон, - отново ли, любезни Джошуа? Отново. Това обаче ще е за последно. Дори Били научи истинската си природа. Време е и ти да научиш своята, любезни Джошуа.

Лявото му око бе кървава кора, дясното - всепоглъщаща черна бездна.

Йорк остана на мястото си.

- Не можеш да го победиш - каза му Абнър Марш - Проклетият звяр. Джошуа, не.

Ала Йорк вече не чуваше нищо. Пушката изпадна от счупената ръка на Марш. Той се наведе, взе я със здравата и започна да я зарежда. Не беше лесно с една ръка. Пръстите му бяха подути и несръчни. Патронът постоянно се изплъзваше, но накрая влезе на мястото си. Марш вдигна бавно цевта.

Джошуа Йорк се извърна бавно назад. Също както „Трескав блян“ бе направил обратен завой през онази нощ когато преследваше „Илай Рейнолдс“. Той пристъпи към Абнър.

- Джошуа, не - каза Марш. - Стой настрана. - Йорк се приближи. Целият трепереше, опитваше да го преодолее. - Отдръпни се. Ще стрелям - Йорк сякаш не чуваше. Лицето му бе страшно като на мъртвец. Той принадлежеше на звяра. Вдигна силните си бледи ръце. - По дяволите. По дяволите, Джошуа, трябва да го направя. Разбрах всичко. Само така ще стане.

Джошуа Йорк стисна Абнър Марш за гърлото. Сивите му очи бяха широко отворени и демонични. Марш зарови дулото на пушката в подмишницата му и дръпна спусъка. Последва ужасен гръм и мирис на пушек и кръв. Йорк залитна и падна тежко. Извика от болка. Марш се отдръпна.

Дамон Жулиж се усмихна иронично, пропълзя напред като гърмяща змия и изтръгна пушката от ръцете на капитана.

- Сега сме само двамата - каза той. - Само двамата, любезни капитане.

Още се усмихваше, когато Джошуа издаде звук, който приличаше едновременно на ръмжене и крясък, и се хвърли върху него. Двамата се претърколиха, вкопчени яростно един в друг, докато не се блъснаха в бара. Ударът ги раздели. Дамон Жулиж се изправи пръв. Джошуа го последва. Рамото му беше кърваво и раздробено, а ръката под него висеше безжизнена. В присвитите му сиви очи обаче, сред мъглата от кръв и болка, Абнър Марш почувства гнева на трескавия звяр.

Йорк изпитваше болка. Капитанът знаеше това и тържествуваше. Болката щеше да пробуди жаждата. Джошуа бавно се приближи. Жулиж отстъпи с усмивка.

- Не бях аз, Джошуа - каза той. - Капитанът те нарани. Капитанът.

Йорк спря и за миг погледна към Марш. В този безкраен миг Абнър чакаше, за да види накъде ще го отведе жаждата, да разбере дали Джошуа бе победил или неговият звяр. Накрая Йорк се усмихна на Дамон Жулиж и мълчаливата им битка започна.

Изпълнен с облекчение, Марш спря за секунда и събра сили, преди да вземе пушката от мястото, на което Жулиж я бе изпуснал. Вдигна я на масата и презареди бавно и несръчно. Когато я взе отново и подпря приклада под лакътя си, Дамон Жулиж вече бе паднал на колене. Той бръкна с пръсти в очната си кухина и изтръгна сляпото си окървавено око. Вдигна го с длан и Джошуа Йорк се приведе над кървавия дар.

Абнър Марш пристъпи бързо напред, притисна дулото в слепоочието на Жулиж, в прекрасните му черни къдрици, и изпразни двете цеви едновременно.

Джошуа изглеждаше зашеметен, сякаш някой рязко го бе изтръгнал от транс. Марш изсумтя и хвърли оръжието.

- Стой на място - каза той на Джошуа... - Имам това, от което се нуждаеш.

Той застана тромаво зад бара и намери черните винени бутилки без етикет. Взе една и издуха праха от нея. Едва тогава вдигна очи и видя, че всички врати са отворени, а белите лица ги наблюдават.

„Изстрелите - каза си накрая. - Изстрелите са ги пробудили.“

Марш се затрудни да извади тапата с една ръка. Накрая реши да използва и зъбите си. Джошуа Йорк се приближаваше към бара. Изглеждаше замаян. В очите му борбата продължаваше. Капитанът вдигна бутилката. Джошуа посегна към него и сграбчи ръката му. Марш не помръдна. В един безкраен миг той не знаеше какво ще последва. Дали Джошуа щеше да вземе бутилката, или да разкъса вените на китката му.

- Всички правим проклетите си избори, Джошуа - каза той спокойно, докато силните пръсти на Йорк стискаха ръката му.

Джошуа Йорк сякаш се взираше в него безкрайно дълго. След това взе бутилката от ръката му, отметна глава и я надигна, прилепвайки я към устните си. Тъмното питие бълбукаше, докато се изливаше в гърлото му и обагряше цялата му проклета брадичка. Марш извади още една бутилка от неприятната течност, счупи гърлото й в острия ръб на мраморния бар и я вдигна високо.

- За проклетия „Трескав блян! - каза той и всички пиха заедно.

118 ..Рожби на нощта" - една от най-енигматичните фрази в „Дракула" на Брам Стокьр, станала лайтмотив на ..вампирската" литература.