Трескав блян

ВТОРА ГЛАВА

Ню Орлиънс, май 1857

Били Типтън, известен с прякора Киселия, пристигна на Френската стокова борса малко след десет. Проследи търговете за четири бъчви вино, седем палета манифактура и една пратка с мебели. Накрая изведоха робите. При вида им остана мълчалив. Отпиваше от абсента си, опрял лакти върху мраморния плот на бара, заемащ половината от обиколката на ротондата. Междувременно търговците изтъкваха стоката си на два езика. Киселия Били беше мрачен, смъртноблед мъж. Издълженото му конско лице беше надупчено от шарката, която беше прекарал като дете, а мазната му коса - кафява и с тънък косъм. Не се усмихваше често, а сините му като лед очи имаха плашещ вид. Тяхната студенина и заплашителност бяха най-силната защита на Киселия Били.

Френската стокова борса беше великолепно място, макар и прекалено разкошно за неговия вкус. Всъщност той съвсем не обичаше да идва тук. Намираше се в ротондата на хотел „Сейнт Луис“, тъкмо под извисяващия се купол, от който дневната светлина обливаше трибуната за оконтьора²⁰ и наддавачите. Обиколката на купола беше поне осемдесет фута. Високи колони обграждаха помещението, пищна украса и фрески покриваха тавана, по стените стояха окачени причудливи картини, плотът на бара беше от масивен мрамор, също както и подът и трибуните на оконтьорите.

Редовните клиенти не отстъпваха на обстановката: богати плантатори от горното течение на реката и млади креолски²¹ контета от стария град. Киселия Били ненавиждаше креолите с техните пищни дрехи, високомерни обноски и тъмни очи, изпълнени с презрение. Не му харесваше да е покрай тях. Бяха студенокръвни, свадливи, лесно налитаха на дуели. От време на време някои от по-младите виждаха оскърбление в начина, по който Киселия Били изопачаваше речта им и заглеждаше жените им, заради лошата му слава, небрежност и дръзка американщина. След това обаче поглеждаха в неговите бледи, изпъкнали, коварни очи и често това ги караше да се извърнат.

Ако можеше да избира сам, щеше да си купи негри от Американската стокова борса в „Сейнт Чарлс“. Там обноските на хората бяха по-търпими, говореше се английски, а не френски, и той се чувстваше на мястото си. „Сейнт Луис“ не го впечатляваше с нищо освен с добрите питиета, които предлагаха. Въпреки това обаче идваше тук веднъж месечно, понеже нямаше друг избор. От Американската стокова борса можеха да се купят добри полски работници или готвачи, от черни по-черни, но за по-засукано момиче, за някоя млада смугла октарунска красавица²², каквито харесваше Жулиж, човек трябваше да посети Френската борса. А ако Жулиж искаше някоя красавица, значи настояваше да я получи. Киселия Били правеше каквото му нареди Дамон Жулиж.

Минаваше единадесет, когато разкараха и последните бъчви вино и търговците доведоха стоката от робските колиби на улици „Моро“, „Есплънейд“ и „Комън“: мъже и жени, стари и млади, дори деца. Твърде много от тях притежаваха светла кожа и лица, а и интелект, предполагаше Киселия Били. Вероятно говореха френски. Разположиха ги в редица в единия край на помещението, за да ги огледат. Няколко млади креоли минаха безгрижно покрай тях, като си хвърляха един на друг по някой лек коментар, докато оглеждаха стоката отблизо. Киселия Били остана на бара и си поръча още един абсент. Този следобед беше разгледал повечето колиби и знаеше какво предлагат. Вече знаеше какво търси. Един от оконтьорите удари с дървения си чук по мраморната трибуна и наддавачите на мига замълчаха, за да обърнат поглед към него. Той махна с ръка и една млада жена на около двадесет години стъпи неуверено върху сандъка до нея. Беше слабичка квартеронка²³ с големи очи, красива посвоему. Носеше басмена рокля, а в косите си имаше зелени панделки. Оконтьорът започна да излага ценните й качества едно след друго. Киселия Били наблюдаваше незаинтересувано, докато двама млади креоли наддаваха за нея. Накрая единият я купи за хиляда и четиристотин долара. След това дойде редът на една по-възрастна жена, които представиха като опитна готвачка. Трета беше млада майка с две деца, които се продаваха заедно с нея. Киселия Били изчака да преминат още няколко продажби. Беше дванадесет и петнадесет на обед и във Френската стокова борса имаше един куп наддавачи и зрители, когато се появи очакваната вещ. Оконтьорът я представи като Емили.

- Вижте я, господа - измърмори той на френски. - Вижте я само. Какво изящество! От години тук не е била предлагана такава стока и години ще минат, преди да се появи нещо като нея.

Киселия Били бе съгласен с това. Емили изглеждаше на шестнадесет-седемнадесет години, но вече приличаше на жена. Застанала върху сандъка, тя изглеждаше малко уплашена, но семплата рокля подчертаваше фигурата й по превъзходен начин. Имаше красиво лице и нежна кожа с цвят cafe-au-lait²⁴. Жулиж щеше да я хареса.

Започна бурно наддаване. Плантаторите нямаха полза от толкова издокарано момиче, но шестима-седмина от креолите се разгорещиха. Без съмнение, другите роби бяха просветили Емили за бъдещата й съдба. Тя беше достатъчно красива, за да извоюва свободата си след време. Някой от тези хубави креолски контета можеше да я направи своя държанка в една от къщичките на улица „Рампарт“ поне докато не се ожени за друга. Щеше да отиде на квартеронските балове в Нюорлиънската бална зала, облечена в копринена рокля и с панделки в косите, щеше да се превърне в причина за не един дуел. Дъщерите й щяха да имат по-бледа кожа от нея и да се наслаждават на същия живот. Като остарееше, може би щеше да стане фризьорка или управителка на пансион. Киселия Били запази каменното си изражение и продължи да отпива от абсента. Цената се покачваше. На две хиляди долара останаха само трима наддавачи. В този миг един от тях - мургав плешивец, поиска да я съблекат. Оконтьорът веднага нареди това да стане. Емили бързо развърза роклята си и я остави да се свлече на земята. Някой подхвърли похотлив комплимент, който предизвика вълна от смях в залата. Момичето се усмихна плахо, когато оконтьорът сам изказа мнението си. Наддаването започна отново. На две хиляди и петстотин долара плешивецът се отказа. Изглежда един поглед му стигаше. Останаха двама креоли. Единият от тях вдигна цената на три хиляди и двеста. Последва мълчание. Оконтьорът прикани по-младия за последен опит: три хиляди и триста.

- Три хиляди и четиристотин - каза тихо опонентът му

Киселия Били го разпозна. Беше слабоват млад креол на име Монтрой - прочут комарджия и дуелист.

Другият мъж поклати глава. Търгът беше приключил. Монтрой гледаше към Емили със самодоволна усмивка и нетърпение. Киселия Били преброи до три. Чукът тъкмо щеше да удари, когато той най-накрая остави абсента.

- Три хиляди и седемстотин - каза Били силно и отчетливо.

Оконтьорът и момичето го изгледаха изненадано. Монтрой и няколко от приятелите му му хвърлиха мрачни и заплашителни погледи.

- Три хиляди и осемстотин - заяви Монтрой.

- Четири хиляди - наддаде Киселия Били.

Цената беше висока дори за красавица като тази. Монтрой каза нещо на двамата мъже край него. Тримата ненадейно се завъртяха на токовете си и тръгнаха към изхода. Стъпките им отекнаха гневно по мрамора.

- Изглежда търгът е мой - продума Киселия Били. - Сложете й нещо и я пригответе за път.

Всички в залата се взираха в него.

- Разбира се! - заяви оконтьорът.

Негов колега се качи на трибуната си и с дървения чук привлече вниманието на присъстващите към друга засукана девойка. Френската стокова борса отново се разбушува.

Киселия Били Типтън изведе Емили през засводената галерия, където беше изходът от ротондата на улица „Сейнт Луис“, премина с нея покрай няколко изтънчени магазина. Минувачи и богати туристи им хвърляха любопитни погледи. Когато ги обля дневната светлина, Били замижа, заслепен от сиянието. В същия миг Монтрой се приближи към него.

- Мосю - подхвана той.

- Ако ще говориш с мен, давай на английски - прекъсна го рязко Киселия Били. - И ми викай „господин Типтън“, Монтрой.

Дългите му пръсти потрепнаха нервно и той прикова креола с ледените си очи.

- Господин Типтън - произнесе Монтрой на превъзходен английски, без акцент. Лицето му беше леко почервеняло, а зад него наперени стояха двамата му приятели - И преди съм губил момичета - каза креолът. - Тя е поразителна, но загубата ми не е нищо особено. Начинът, по който наддавахте, обаче ме обижда, господин Типтън. Подиграхте ми се. Привидно ми подарихте победата, а после ме направихте на глупак.

- Бре, бре - каза Киселия Били. - Бре, бре.

- Това е опасна игра - предупреди го Монтрой. - Знаете ли кой съм? Ако бяхте джентълмен, щях да ви предизвикам, господине.

- Дуелите са незаконни, Монтрой - скастри го Били. - Не сте ли чували? Пък и не съм джентълмен.

Той се извърна към квартеронката, която стоеше край стената на хотела и ги наблюдаваше.

- Хайде - каза й Типтън и тръгна надолу по тротоара, а тя веднага го последва.

- Ще си платите за това, мосю! - викна Монтрой зад гърба му

Киселия Били не му обърна внимание и сви зад ъгъла. Движеше се бързо, а походката му се отличаваше с достойнство, което липсваше във Френската стокова борса. На улицата Киселия Били се чувстваше като у дома си. Беше израснал там. От нея знаеше как да оцелява.

Робинята крачеше зад него, боса по паважа. Край улиците на „Вьо Кар“²⁵ се издигаха тухлени къщи, някои измазани с хоросан. Всички имаха изкусно изковани метални тераси, надвиснали над тесния тротоар. Пътищата обаче нямаха настилка и последните дъждове ги бяха превърнали в кални реки. По протежението им имаше канавки, дълбоки изкопи, препълнени със застояла вода, вонящи на нечистотии. Преминаваха покрай спретнати магазинчета, робски колиби със заковани прозорци, луксозни хотели и кръчми, пълни с цели тълпи свободни негри, тесни, влажни алеи, открити дворове, всеки със собствен кладенец или чешма, разминаваха се с горделиви креолки с техните придружители или гувернантки, цели групи заловени роби бегълци с железни нашийници и вериги, чистещи канавките под зоркото око на бял мъж със суров поглед и камшик. Не след дълго вече бяха преминали през целия френски квартал и навлязоха в по-неуредените и нови американски части от Ню Орлиънс. Киселия Били беше завързал коня си до кръчмата. Той се качи на него и каза на робинята да крачи редом с животното. Продължиха южно от града и скоро оставиха главния път зад себе си. Спряха само веднъж за кратко, за да си почине конят, пък и Били искаше да изяде твърдото, сухо парче хляб и сиренето в дисагите на седлото. Позволи на Емили да пийне малко вода от потока.

- Вие ли сте новият ми гус’дар, господине? - попита тя на доста добър английски²⁶.

- Надзирател - отвърна Киселия Били. - Тази вечер ще се срещнеш с Жулиж, момиче. След мръкнало - той се усмихна. - Ще те хареса.

После й каза да мълчи.

Понеже момичето ходеше пеша, се движеха мудно. Стигнаха плантацията на Жулиж едва по здрач. Пътят минаваше край разклонение на реката и пресичаше гъсталак от дървета, покрити с испански мъх²⁷. Заобиколиха масивен, изсъхнал дъб и излязоха сред открито поле, обагрено в червено от мъжделивите лъчи на залязващото слънце. То се простираше, пустеещо и буренясало, от речния бряг до къщата. Наблизо имаше стар прогнил пристан и склад за дърва, разположен край разклонението, предназначено за преминаващи параходи, а зад голямата къща имаше редица робски колиби. Вътре обаче нямаше никой, а полетата пустееха от години. Домът на Жулиж не бе голям колкото къщите на повечето плантатори и не изглеждаше особено впечатляващ. Представляваше занемарена, четвъртита сграда от посивяло дърво и излющена боя. Впечатляващо в постройката бе единствено високата й вдовича кула²⁸ .

- Вече сме вкъщи - каза Киселия Били.

Момичето попита дали плантацията носи някакво име.

- Преди имаше. Доста години минаха. Тогава беше на Гару. Той обаче се разболя и почина, а с него и всичките му синове. Вече няма име. Сега си затваряй устата и побързай.

Поведе я по заобиколен път. Като стигнаха до входа, отключи катинара с ключа, който носеше на верижката около шията си. Имаше на разположение три стаи в крилото за прислугата. Влязоха и той завлече Емили в спалнята.

- Махай ги тия дрехи - нареди й рязко.

Момичето побърза да се подчини, но се взираше в него, изпълнена със страх.

- Не гледай така - заповяда й той. - За Жулиж си, не’а се разправям с теб. Ще затопля малко вода. В кухнята има вана. Ще измиеш цялата си мръсотия и после ще се облечеш. - С тези думи Били отвори изящно резбования гардероб и извади черна рокля, украсена с брокат. - Това ще ти стане.

Момичето ахна.

- Не мога да нося нещо такова. Тази рокля е като за някоя бяла дама.

- Затваряй си устата и прави каквото ти казвам - скастри я Киселия Били. - Жулиж иска да си красива, момиче.

След това я остави и се отправи към централната част на имението.

Завари Жулиж в библиотеката. Седеше кротко, обгърнат от тъма, на един голям кожен фотьойл, с чаша бренди в ръка. Всичко наоколо тънеше в прах. Това бяха книгите на стария Рене Гару и неговите синове. Никой не ги беше докосвал от години. Дамон Жулиж не четеше.

Киселия Били влезе, без да продума, и застана на почтително разстояние.

- Е? - прозвуча гласът в тъмнината.

- Четири хиляди - каза Били. - Но ще я харесате. Млада е, хубава, крехка. Красавица, истинска красавица.

- Другите ще дойдат скоро. Ален и Жан, тия глупаци, вече пристигнаха. Жаждата ги измъчва. Заведи я в балната зала, когато се приготви.

- Да - отвърна веднага Киселия Били. - На търга имаше малко неприятности, господин Жулиж.

- Неприятности?

- Един креол мошеник. Казва се Монтрой. Той също я искаше и не му харесва, че я взех. Може би ще е любопитен. Комарджия е, навърта се постоянно из казината. Да се погрижа ли за него още тази вечер?

- Кажи ми повече - нареди Жулиж.

Гласът му беше ясен, мек, дълбок и чувствен, също като добър коняк.

- Млад, смугъл, с черни очи и коса, висок. Казват, че се дуелира. Здрав мъж. Силен и жилав, но с красиво лице. Повечето дуелисти са такива.

- Аз ще се занимая с него - каза Дамон Жулиж.

- Да, господине - отвърна Киселия Били Типтън, обърна се и тръгна към своята част от дома.

Щом облече брокатената рокля, Емили стана неузнаваема. Вече не приличаше нито на робиня, нито на дете. Изкъпана и облечена подобаващо, тя бе вече жена, притежаваше мрачна, почти неземна красота. Киселия Били я огледа внимателно.

- Ставаш - каза й той. - Айде, ще ходиш на бал.

Залата беше най-просторната и пищна стая в къщата. Осветяваха я три големи кристални полилея, на които пламтяха стотици свещници. На стените бяха окачени маслени картини, изобразяващи речни пейзажи, а подът бе облицован с красиво полирано дърво. В единия край на залата имаше двукрили врати, водещи към фоайето, а в другия се издигаше голямо стълбище с искрящи парапети, разклонено наляво и надясно.

Когато Киселия Били я въведе, другите вече очакваха появата й.

Девет от тях бяха вътре, включително и Жулиж. Шестима мъже и три жени. Мъжете бяха в черни костюми с европейска кройка, а жените - в копринени рокли. Като изключим господаря на имението, останалите бяха застанали на стълбището неподвижни, мълчаливи, почтителни. Киселия Били ги познаваше всички: бледите дами, носещи имената Адриен, Синтия и Валерй; смуглия красавец с момчешко лице Раймонд; Кюрт, чиито очи пламтяха като нажежени въглени. Един от тях - Жан, тръпнеше в очакване. Устните му не можеха да скрият дългите му бели зъби, а едната му ръка се свиваше в нервни спазми. Жаждата го измъчваше ужасно, но не помръдваше. Чакаше Дамон Жулиж. Всички чакаха Дамон Жулиж. Той прекоси балната зала и посрещна робинята Емили. Движеше се с грацията като котка и с величието на крал. Приближаваше като тъмата - напорист, неизбежен, всепоглъщащ Носеше със себе си мрак, въпреки бледата кожа. Косата му беше черна и къдрава, дрехите му бяха почти траурни, а очите пръскаха искри като кремък.

Той спря пред Емили и се усмихна. Имаше чаровна, изискана усмивка.

- Удивително - каза той.

Емили се изчерви и запелтечи в опит да отговори.

- Млъквай - прекъсна я рязко Киселия Били. - Ще говориш само ако ти позволи господинът.

Жулиж прокара пръст по нежната й, смугла страна. Момичето потръпна и едва остана на краката си. Той погали разсеяно косите й, след това я подкани да вдигне лице и изпи погледа й със своя. Емили понечи да се отдръпне и изпищя от страх, но Жулиж обгърна страните й с ръце, за да не се извърне.

- Прекрасна - каза той. - Красиво си, дете. Тук ценим хубостта. Всички ние я ценим.

Пусна я, хвана малката ръка на момичето, вдигна я и целуна нежно дланта й. Момичето още трепереше, но не можеше да се противопостави. Жулиж внимателно я извърна и подаде ръката й на Били Типтън.

- Ще ни окажеш ли тази чест, Били?

Киселия се премести зад него и извади ножа от калъфа, който висеше в задната част на колана му. Емили разтвори широко тъмните си очи и се вцепени. Опита се да се отдръпне, но ръката му се оказа твърде силна, а и беше бърз, много бърз. Острието едва се показа и вече бе обагрено в червено. Бързият разрез нарани дланта й на мястото, където я бе целунал Жулиж. Кръвта потече и започна да се стича по пода. Капките отекваха сред тишината на балната зала.

Момичето изплака само за миг, но преди дори да разбере какво се случва, Киселия Били беше прибрал ножа и Жулиж отново държеше ръката й. Той поднесе дланта към устните си и започна да пие.

Киселия Били се оттегли до вратата. Останалите слязоха по стълбището и приближиха. Стъпките им не се чуваха, единствено роклите на дамите шумоляха тихо. Застанаха в кръг около Жулиж и жертвата му Тъмните им очи бяха изпълнени с плам.

Когато Емили загуби съзнание, Киселия Били се втурна напред и я хвана под мишниците. И без това беше много лека.

- Каква красавица - прошепна Жулиж, когато я остави.

Устните му бяха влажни, очите - помътнели, притворени.

Усмихваше се.

- Моля ви, Дамон - каза Жан, който трепереше като болен от треска.

Жулиж погледна към него студено, злостно. Кръвта бавно се стичаше по ръката на Емили.

- Валерй, твой ред е - промълви той.

Бледата млада жена с теменужени очи и жълта рокля пристъпи напред, коленичи с финес и прокара език по кървавата диря. Щом стигна до дланта, притисна устни към раната. Следващ бе Раймонд, после Адриен и Жорж. Накрая, когато всички останали привършиха, Жулиж се обърна към Жан с усмивка и му махна да пристъпи. Той се приведе към момичето със сподавен вопъл, откъсна я от прегръдката на Киселия Били и разкъса нежната плът на шията й. Дамон Жулиж се намръщи отвратен.

- Като свърши - каза той на Били, - разчисти.

20 Оконтьор - служител, водещ търга.

21 Креол - в случая под тази дума се разбира наименованието, което е било използвано за разграничаване на родените в Америка граждани от онези, пристигнали от други части на света.

22 Октарун - южняшко произношение на „окторун" - човек с една осма африканска кръв.

23 Квартерон - човек с една четвърт африканска кръв.

24 Cafe-au-lait (фр.) - кафе с мляко.

25 ..Вьо Кар" - френският квартал на Ню Орлиънс.

26 Робинята използва думата massa вместо master (господар), понеже говори на южняшки диалект.

22 Испански мъх - тропическо, паразитиращо растение, което виси от клоните на дърветата, подобно на завеса или водопад.

28 Вдовича кула - издигната платформа или стая, предназначена за наблюдаване на далечни точки