Трескав блян

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Трескави години: ноември 1857-април 1870

И двамата бяха казали истината: Абнър Марш не спря да търси, но така и не откри парахода.

Напуснаха плантацията на Грей веднага щом Карл Фрам се оказа достатъчно силен, за да пътува, което стана няколко дни след като Джошуа бе изчезнал. Марш се зарадва, че могат да потеглят. Грей и родът му бяха започнали да стават твърде мнителни. Във вестниците не пишеше нищо за взрив на кораб, а съседите им също не бяха чули за случая. Изчезването на Джошуа също ги удивляваше. Абнър вече се оплиташе сам в лъжите си. Когато заедно с Тоби и Карл Фрам се изкачиха нагоре по течението, „Трескав блян“ вече бе изчезнал, както и очакваше. Марш се върна в Сейнт Луис. Капитанът продължи да търси и през дългата сурова зима, която последва. Разпрати още писма, обикаляше крайречните барове и билярдни зали, нае детективи, четеше много проклети вестници, откри Негър, Гроув и останалите от екипажа на „Илай Рейнолдс“ и ги изпрати на север и на юг по реката, за да търсят. Без резултат. Никой не бе виждал „Трескав блян“, никой не бе виждал и „Озимандий“. Абнър Марш реши, че отново са сменили името му. Прочете всяко проклето стихотворение на Байрон и Шели, но този път това не му помогна. От отчаяние дори започна да ги наизустява и да търси други поети, но единственото, до което стигна по този начин, бе окаян колесар на име „Хайауата“⁹⁸.

Марш получи един доклад от детективите, от който не научи нищо ново. Параходът „Озимандий“ бе напуснал Начес през онази октомврийска нощ с четири хиляди тона товар, четиридесет пътници в първа класа и поне два пъти по толкова на основната палуба. Стоките така и не стигнали местоназначението си. Никой повече не видял нито парахода, нито пътниците, като изключим хората от няколко склада за дърва на юг от Начес. Абнър Марш прочете внимателно писмото поне дузина пъти. Числата бяха твърде ниски, което означаваше, че Киселия Били върши дяволски лоша работа - освен ако не го правеше нарочно, за да няма главоболия за Жулиж и нощните му хора. Сто и двадесет души липсваха. Бяха изчезнали. Марш се обля в студена пот. Той се вгледа в писмото и си спомни какво му бе казал Дамон Жулиж: „Всички по реката ще помият „Трескав блян“. Завинаги“.

Месеци наред Абнър Марш бе измъчван от кошмари за кораб, плаващ надолу по течението. Изцяло черен, със загасени светлини, с огромни, черни, брезентови платнища, покриващи основната палуба, през които не прозираше дори рубиненото сияние на пещите. Кораб, обвит в мрак като самата смърт, черен като грях, сянка, блуждаеща на лунна светлина сред мъглите, почти невидима, тиха и бърза. В съня параходът се движеше безшумно, а по палубите му се носеха бледи силуети, разхождаха се из салона, а в каютите пътниците трепереха от страх. Една нощ вратите се отвориха и всички започнаха да пищят. Един-два пъти Марш също се събуди с викове. Но дори и през деня не можеше да забрави кораба, кораба, за който бе бленувал, обвит в сенки и писъци, бълващ дим, черен като очите на Жулиж, и пара, алена като кръв.

Когато ледът по горното течение на реката се разтопи, Абнър Марш се изправи пред труден избор. Така и не намери „Трескав блян“, а търсенето почти го беше разорило. Счетоводните му книги описваха мрачна картина, в касата нямаше почти нищо. Притежаваше параходно дружество без параходи и нямаше пари да построи дори някой по-скромен. С неохота Марш писа на посредниците и детективите си да прекратят търсенето. Използва средствата си да се спусне надолу по течението, където „Илай Рейнолдс“ още стоеше в ръкава на реката. Сложиха нов рул, позакрепиха колелото на кърмата и зачакаха пролетта. Нивото на водата се надигна, ръкавът отново стана проходим. Негър и екипажът му се погрижиха да върнат „Рейнолдс“ в Сейнт Луис, където той получи чисто ново колело, машина с удвоена мощност и втори котел. Дори го пребоядисаха и взеха яркожълт килим за главната каюта. След това Марш започна да го използва в Ню Орлиънс. Корабът беше твърде малък и стар и по тази причина - не особено подходящ за работа, но така Абнър можеше да продължи лично издирването. Още от самото начало бе наясно, че начинанието е почти безнадеждно. Между Кайро и Ню Орлиънс реката бе дълга над хиляда и сто мили. На север следваше горното течение на Мисисипи, което продължаваше чак до Водопадите на Сейнт Антъни⁹⁹. В реката се вливаха Мисури, Охайо, Язу, Ред Ривър и още поне петдесет по-малки притока, годни за плаване, а повечето от тях имаха свои собствени притоци, да не говорим за малките заливчета, потоци и ръкави, които бяха достатъчно пълноводни в отделни части на годината, ако разполагаш с добър кормчия. Можеше да го крият навсякъде и ако „Илай Рейнолдс“ минеше край него и го пропуснеха, всичко започваше отначало. Хиляди параходи плаваха по речната система на Мисисипи. Всеки месец имаше нови кораби, а това означаваше още много проклети имена във вестниците. Ако не друго обаче, Марш беше твърдоглав. Той не се отказваше. „Илай Рейнолдс“ се бе превърнал в негов дом. Нямаше много товари. За търговията между Сейнт Луис и Ню Орлиънс се надпреварваха най-шлемите, бързи и луксозни кораби, а „Рейнолдс“ беше стар и бавен и не се уреждаше с много клиенти покрай грамадните параходи.

- Не е просто защото е бавен като охлюв и два пъти по-грозен от него - казваше посредникът на Марш в края на 1858 година, когато напускаше работа. - Вие сте. Да, по дяволите, наистина сте вие.

- Аз? - кресна Абнър. - Проклятие, какво говориш?

- Хората по реката си говорят. Казват, че сте най-шлемият нещастник, който някога е имал параход, че сте прокълнат като „Дренън Уайт“, дори по-зле. Един от корабите ви се взривил. Всички загинали. Така казват. Четири били смазани от ледения запор. Един бил изгорен, след като всички умрели от жълта треска. А последният, според слуховете, сте го потопили сам в пристъп на лудост, докато сте налагали лоцмана с бухалка.

- Проклет да е тоя - изруга Марш

- Та, да ви попитам, кой, по дяволите, ще се качи с някого като вас? Или пък ще реши да работи за вас? Аз със сигурност няма да го направя. Не и аз.

Човекът, когото бе назначил като заместник на Джонатоун Джефърс, помоли Марш повече от веднъж да премести „Рейнолдс“ по горното течение на Мисисипи или Илинойс, където щеше да бъде по-подходящ Щеше да се съгласи и за Мисури, която, макар и по-опасна и камениста, предлагаше добра печалба, стига параходът да не бъде разбит на трески. Абнър Марш отказа и уволни служителя, когато той продължи да настоява.

Знаеше, че няма начин да открие „Трескав блян“ на север. Освен това през последните няколко месеца тайно спираше на някои от складовете за дърва в Луизиана и ненаселените острови в Мисисипи и Арканзас, вземаше на борда избягали роби и ги отвеждаше в свободните щати. Тоби го беше свързал с група, наречена „Подземна железница“¹⁰⁰,които организираха всичко. На Абнър Марш не му трябваше железница, затова настояваше да я нарича „Подземната река“, но за него важното бе, че помага, чувстваше се сякаш така някак наранява Дамон Жулиж. Понякога разговаряше с бегълците на основната палуба и ги разпитваше за хората на нощта и „Трескав блян“ с надеждата, че чернокожите знаят нещо неизвестно за белите, но така и не научи нищо полезно.

Почти три години Марш продължи да търси. Бяха трудни времена. До 1860 година той натрупа огромни дългове покрай разходите си с „Рейнолдс“ Оказа се принуден да затвори централите в Сейнт Луис и Ню Орлиънс. Кошмарите вече не го навестяваха, но с годините ставаше все по-самотен и по-самотен. Понякога му се струваше, че след времето, прекарано с Джошуа Йорк на „Трескав блян“, не бе имал истински живот, че последвалите месеци и години минаваха покрай него като в неясен блян. Друг път чувстваше точно обратното, чувстваше, че това е реалността: червеното мастило в счетоводните му книги, палубата под краката му, парата, петната по жълтия килим. Спомените за Джошуа, за разкоша на огромния параход, който бяха построили заедно, за студения ужас, вдъхван от погледа на Жулиж, всичко това бе само сън, мислеше си Марш. Нищо чудно, че бяха изчезнали, че местните го мислеха за луд. Събитията от лятото на 1857 година се превръщаха все повече в сън, едно по едно. Онези, които ги бяха споделили с него, постепенно започнаха да напускат живота му. Старият Тоби Лейнярд тръгна на изток месец след като се върнаха в Сейнт Луис. Да бъде поробен отново, веднъж му стигаше, затова искаше да се отдалечи възможно най-мнош от южните щати. В началото на 1858 година за Марш пристигна кратко писмо, в което Тоби споменаваше, че е станал готвач в един бостънски хотел. Повече не получи вести от него.

Дан Олбрайт си намерил място на чисто нов параход от Ню Орлиънс. През лятото на 1858 година претърпял истинско нещастие, понеже се оказал в града по време на епидемията от жълта треска. Болестта убила мнозина, включително и Олбрайт. След тези събития се наложи да подобрят хигиената в града, така че да не напомня на открита септична яма през лятото.

Капитан Йегър управляваше „Илай Рейнолдс“ до 1859 година, когато реши да се оттегли във фермата си в Уисконсин, където почина година по-късно.

Когато той си отиде, Марш сам стана капитан на колесаря си, за да спести пари. Дотогава бяха останали само шепа познати лица на борда. Док Търни бе убит и ограбен в Начес-под-хьлма предното лято, а Кет Гроув остави реката и замина на запад. Първо в Денвър, а след това в Сан Франциско, по-късно в Китай, Япония или някое друго забутано място. Марш нае Джак Или, някогашния втори машинист на „Трескав блян“, за да замени Търни. Качи и други от екипажа на изчезналия параход, но повечето измряха, смениха реката или професията.

През 1860 година само Марш и Карл Фрам останаха от ония, които бяха преживели триумфите и ужасите на 1857-а. Фрам кормуваше на „Рейнолдс“, въпреки че уменията му го правеха подходящ за много по-шлям и прочут параход. Той разполагаше с твърде много спомени, които не можеше да разкаже на никого, дори на Марш. Все още беше добродушен както преди, но вече не приказваше небивалици. Абнър забелязваше мрак в очите му, който някога липсваше. Лоцманът вече носеше револвер.

- В случай че ги намерим - каза той.

- Това мъничко нещо не може да нарани Жулиж.

Усмивката на Фрам все още бе разкривена, а златният му зъб искреше на светлината, но в очите му нямаше ведрина.

- Не е за Жулиж, капитане. За мен е. Този път няма да ме хванат жив. - Той изгледа Марш. - Мога да направя същото и за вас, ако се наложи.

Марш смръщи вежди.

- Няма да се наложи - каза той и напусна лоцманската будка.

Разговорът се задържа в ума му през целия ден. Спомни си и коледното тържество в Сейнт Луис през 1859 година, дадено от капитана на един голям параход от река Охайо. Марш и Фрам присъстваха заедно с други моряци от града. Когато всички се понапиха, започнаха да си разказват истории. Знаеше всички, но почувства някакво спокойствие и увереност да слуша как ги разказват отново и отново на търговците, банкерите и красавиците, които не ги бяха чували. Разговаряха за Стария Ал - царя на алигаторите¹⁰¹, за кораба-фантом от Ракурсш¹⁰², за Майк Финю¹⁰³, Джим Бауш¹⁰⁴, Кресливия Джак Ръсел¹⁰⁵ и голямото състезание между „Еклипс“ и „А. Л. Шотуел“¹⁰⁶, за кормчията, който преминал през най-трудния участък на реката през мъгла, въпреки че вече бил мъртъв, за проклетия параход, който преди двадесет години разнасял дребна шарка и така убил двадесет хиляди индианци - „Разгонил фамилията на цялата търговия с кожи“, както завършваше историята. Като изключим Марш и още някои, всички други се засмяха на това. След това някой започна да говори за невъобразимо големите параходи - „Ураган“, „Е. Дженкинс“ и останалите, които сами си отглеждали дърва за гориво, понеже имали засадени цели гори на ветровитите палуби, а колелата им били толкова големи, че правели едно пълно завъртане за цяла година. Абнър Марш се ухили, а Карл Фрам проби през тълпата с чаша бренди в ръка.

- И аз зная една история - каза лоцманът. Звучеше пиян. - Пълна истина. Има един параход на име „Озимандий“...

- Никога не съм го мяркал - прекъсна го някой.

- Не ти и тря’а да го виждаш - отвърна Фрам с тънка усмивка. - Тия, дето са го виждали, отдавна ги няма. Плава само по мръкнало. Обгърнат е в мрак, само в мрак. Целият е боядисан в черно като комините си, всеки инч, освен вътре. Килимът в салона е с цвят на кръв, по стените са окачени огледала със сребърни рамки, които не отразяват нищо. Огледалата винаги са празни, макар че параходът е пълен с народ, бледи хора с прекрасни одежди. Усмихват се често, но нямат отражение.

Тръпки побиха част от слушателите. Всички пазеха мълчание.

- Защо? - попита накрая един машинист, когото Марш познаваше бегло.

- Защото са мъртви - отвърна Фрам. - Всички тия проклетници са мъртви, но не намират покой. Те са грешници и трябва да плават на кораба завинаги, черният кораб с кървавите килими и празните огледала, нагоре и надолу по реката, непрестанно, без да стъпят в пристанище.

- Фантоми - каза някой.

- Привидение - вметна една жена. - Като на парахода от Ракурси.

- По дяволите, не - каза им Фрам. - Можеш да минеш през привидението, но не и през „Озимандий“. Той е напълно истински. Това лесно се разбира, за твоя жалост, особено ако се качиш на него през нощта. Мъртъвците са гладни. Те пият кръв, алена и топла. Крият се в мрака и щом видят светлините на друг параход, тръгват след него. Хванат ли го, се изсипват на борда, всички тези мъртви, бледи, усмихнали силуети, облечени в прекрасни одежди. След това потапят кораба, изгарят го, а на следващата утрин не е останало нищо, освен някоя греда, стърчаща над водата, или потънал кораб, пълен с трупове. Сред тях обаче няма грешници. Те отиват на борда на „Озимандий“ и плават с него завинаги - лоцманът отпи от брендито си с усмивка. - Затова, ако някоя нощ сте по реката и видите сянка над водата, носеща се след вас, погледнете внимателно. Може да е параход, боядисан целият в черно, с екипаж, блед като привиденията. „Озимандий“ няма светлини, затова понякога не можеш да го видиш, преди да те застигне с черните си колела, разплискващи водата. Ако го забележите, по-добре се надявайте, че разполагате с опитен кормчия или пък с петрол на борда, или поне мъничко мас. Да, понеже той е голям, той е бърз и когато ви застигне по тъмно... свършени сте. Ослушвайте се за свирката му. Тя ще изреве само когато е сигурно, че са ви хванали. Чуете ли я, бройте си греховете.

- Какъв е звукът на свирката?

- Баш като писък на човек - отвърна Карл Фрам.

- Как беше името? - попита един млад кормчия.

- „Озимандий“ - каза му Фрам. Знаеше как да го произнесе правилно.

- Какво означава?

Абнър Марш се изправи.

- От едно стихотворение е - отвърна той. - „Делата мои всички със завист погледнете!“.

Хората от тълпата го гледаха с празни очи, а една пълничка дама се изсмя нервно, позадавено.

- По тая дяволска река има и проклятия, и по-лоши неща - подхвана един сметководител.

Докато разказваше, Марш дръпна Карл Фрам за ръката и го понесе настрани.

- Защо, по дяволите, разказа това? - попита капитанът.

- За да се страхуват - отвърна кормчията. - Ако го видят някоя проклета нощ така поне ще знаят, че трябва да избягат.

Абнър Марш обмисли това и накрая кимна с неохота.

- Предполагам, че няма проблем. Нарече го с второто му име. Ако беше казал „Трескав блян“ обаче, господин Фрам, щях да ти откъсна главата още там и тогава. Ясно?

За лоцмана беше ясно, но това нямаше значение. За добро или лошо, историята се понесе. След месец Марш чу изопачен неин вариант от устата на непознат, докато вечеряше в „Домът на плантатора“, а след това - още два пъти през зимата. Разбира се, част от разказа беше изменена, понякога дори името на черния параход не съответстваше. Изглежда „Озимандий“ беше твърде странно и трудно за произнасяне. Без значение как наричаха кораба обаче, проклетата история си оставаше същата. След около половин година Марш чу друг разказ, който промени живота му.

Тъкмо бе седнал на обед в един малък хотел в Сейнт Луис, доста по-евтин от „Домът на плантатора“ и „Южняшки“, но пък с добра храна. Беше по-малко популярен сред моряците, което се харесваше на Марш През последните години старите му другари и врагове го гледаха странно, избягваха го заради лошия му късмет или пък искаха да обсъдят с него всички застигнали го нещастия. Абнър не можеше да търпи нищо от това. Предпочиташе да бъде сам. Онзи ден през 1860 година той седеше кротко на мястото си, отпиваше от виното, а келнерът му донесе пържено патешко със земни ябълки, зелен боб и топъл хляб. Изведнъж обаче някой наруши спокойствието му.

- Ни съм те виждал от години - каза един мъж.

Марш едва го разпозна. Преди няколко години човекът беше огняр на „А. Л. Шотуел“. Покани го да седне без особено желание.

- Нямаш против, значи - каза бившият огняр, дръпна един от столовете и започна да дърдори.

В момента бил втори машинист на някакъв кораб от Ню Орлиънс, за който Марш не беше чувал. Знаеше всякакви слухове и новини покрай плаването по реката. Марш слушаше от любезност и се чудеше кога ли ще пристигне храната му. Не беше ял цял ден.

След малко патицата бе сервирана. Абнър мажеше масло върху едно хубаво парче топъл хляб, когато машинистът каза:

- Бе, чу ли за урагана надолу край Ню Орлиънс?

Марш отхапа от хляба, преглътна и отхапа отново.

- Не - каза той.

Не го интересуваше. Изолиран от всички, той рядко чуваше новини за наводнения, бури и други промени във времето.

Мъжът изсвири през пожълтелите си зъби.

- По дяволите, лоша ра’ота си беше. Един куп кораби се скъсаха и ги отнесе. „Еклипс“ беше от тях. Чух, че бая зле го смачкал.

Марш преглътна и остави ножа и вилицата, които тъкмо бе взел в ръце.

- „Еклипс“ - повтори той.

- Мда.

- Колко зле? - попита Абнър. - Капитан Стърджън ще го поправи, нали?

- По дяволите, твърде смачкан е за това - отвърна машинистът. - Казват, че ще използват каквото е останало като подвижен пристан в Мемфис.

- Подвижен пристан - повтори Марш едва чуто, докато мислеше за онези немощни, стари, сиви черупки, настанени край пристанищата в Сейнт Луис, Ню Орлиънс и другите големи крайречни градове. Параходи без машини и котли, празни корпуси, които се използват само за качване и сваляне на товари. - „Еклипс“ не е... „Еклипс“...

- Ами аз реших, че туй си заслужава тоя кораб - каза някогашният огняр. - По дяволите, щяхме да го бием с „Шотуел“, само...

От гърлото на Марш изригна сподавен рев.

- Махай се, проклетнико - изкрещя той. - Ако не беше от „Шотуел“, щях да ти ритам шибания задник по цялата улица заради тия думи. Махай се!

Машинистът веднага се изправи.

- Луд си точно както разправят - изсъска той, преди да си тръгне.

Абнър Марш остана замислен на масата още дълго. Храната му седеше недокосната в чинията. Той се взираше в нищото с мрачно и студено изражение. Накрая към него се приближи един от келнерите.

- Има ли някакъв проблем с патешкото, капитане?

Марш погледна надолу. Храната беше поизстинала и мазнината се втвърдяваше.

- Вече не съм гладен - каза той, сложи настрани чинията, плати сметката и излезе.

Прекара следващата седмица над счетоводните книги. Прибавяше нови дългове. След това повика Карл Фрам.

- Няма никакъв смисъл - каза му Марш. - Вече никога няма да се състезавам с „Еклипс“, дори да го намеря, а и без това няма да успея. Уморих се да търся. Ще отведа „Рейнолдс“ в Мисури, Карл. Трябва да спечеля нещо.

Фрам го погледна укорително.

- Нямам разрешително за Мисури.

- Зная. Пускам те да си вървиш. И без това заслужаваш по-добър кораб от „Рейнолдс“ -лоцманът захапа лулата си и не продума. Марш не можеше да го погледне в очите, вместо това прелистваше някакви документи. - Ще ти изплатя всички заплати.

Фрам кимна и тръгна, но спря на вратата.

- Ако си намеря ново място, ще продължа да търся. Намеря ли го, ще разбереш.

- Няма да го откриеш - каза Марш безцеремонно.

Лоцманът затвори вратата след себе си. Така той напусна парахода и живота му. Капитанът отново бе останал сам. Вече никой освен него не помнеше „Трескав блян“, белия костюм на Джошуа и пъкъла, спотайващ се зад очите на Дамон Жулиж. Сега всичко това съществуваше само защото Марш го пазеше в спомените си, а той искаше да го забрави.

Годините минаваха.

„Илай Рейнолдс“ трупаше печалба по Мисури. Повече от година той продължи да плава там, а Марш капитанстваше, потеше се по палубите, грижеше се за товарите, пътниците и счетоводните книги. С първите си два курса събра достатъчно, за да покрие две трети от дълговете. Можеше да забогатее, ако събитията по света не бяха застанали срещу него: Линкълн спечели изборите (Марш гласува за него, въпреки че беше републиканец),

1 Г\Н 1 АО

Сецесията¹⁰⁷, Битката за Форт Самтер¹⁰⁸. В самото начало на бурята Марш си спомни за думите на Джошуа Йорк: Алената жажда е обладала цялата нация. Само кръвта ще я засити.

Нужна бе много кръв, мислеше си с тъга Марш след време. Той рядко говореше за войната или преживяното през нея и едва изтърпяваше ония, които непрестанно разказваха за битките.

- Имаше война - казваше той в такива моменти. - Победихме. Вече е свършила, не виждам защо да дрънкаме до безкрай, все едно е нещо, с което да се гордеем. Единственото хубаво, дето видяхме от нея, е, че робството го няма. Друго не спечелихме. Да застреляш някого, не е нещо, с което да се хвалиш, по дяволите.

Марш и „Илай Рейнолдс“ се върнаха към горното течение на Мисисипи през първите години от войната. Превозваха войски от Сейнт Пол, Уисконсин и Айова. По-късно Абнър служеше на оръдеен кораб на Съюза и се включи в няколко речни битки. Карл Фрам също се би на реката. Марш чу, че е загинал в Битката за Виксбърг¹⁰⁹, но така и не беше сигурен дали наистина е станало там.

Когато мирът дойде, Марш се върна в Сейнт Луис и посвети „Илай Рейнолдс“ на търговията по горното течение на Мисисипи. За кратко се включи в едно сдружение заедно със собствениците и капитаните на още четири кораба, с които формираха параходна линия с точен график, за да се конкурират успешно с по-шлемите дружества. Всички обаче бяха твърде напористи, твърдоглави мъже и след цяла година кавги и крясъци организацията се разпадна.

По това време Абнър Марш бе решил, че вече няма да се занимава с параходна търговия. Реката се беше променила. След войната съвсем нямаше толкова кораби, колкото някога. Съревнованието за печалба обаче бе дори по-тежко, тъй като железниците поемаха все повече от оборота. На влизане в Сейнт Луис имаше не повече от дузина параходи, а някога заемаха повече от миля по крайбрежието. И друго се промени в годините след войната. Въглигцата започнаха да изместват дървата почти навсякъде, освен по дивите бързеи на Мисури. Появиха се федерални инспектори, които следяха дали правилата и законите се спазват, провеждаха се проверки за безопасност, регистрации, какво ли не, дори опитаха да забранят състезанията. Моряците също се промениха. Повече от познатите на Марш вече почиваха в гроба или се бяха оттеглили. Ония, заели местата им, бяха особени по един странен начин. Някогашният буен, ругаещ луд моряк с лека ръка, който щеше да те плесне по гърба, да те черпи с пиене цяла нощ да ти разказва шантави небивалици, вече бе изчезваш вид. Дори Начес-под-хьлма се бе превърнал в сянка на някогашната си същност. Беше станал почти като града на възвишенията - порядъчни имения с помпозни имена.

Една нощ през май 1868-а, повече от десет години, откакто за последно бе видял Джошуа Йорк и „Трескав блян“, Абнър Марш се разхождаше край пристана. Мислеше си за нощта, в която се срещнаха с Джошуа за първи път, когато заедно крачеха на същото място. Параходите ги обкръжаваха, големи, горди кораби със странични колела и малки колесари, стари съдове и нови. „Еклипс“ също беше там, завързан за пристана. Сега той беше подвижен пристан, а по реката имаше момчета, които наричаха себе си огняри, черни сметководители, чираци на лоцманска служба, но никога не бяха го виждали как плава. Пристанището бе почти празно. Марш се спря и започна да брои. Пет кораба. Шест, ако брои „Илай Рейнолдс“. „Рейнолдс“ вече беше толкова стар, че Марш се боеше да го пусне по реката. Сигурно беше най-старият проклет параход на света, мислеше си Абнър, с най-стария капитан. И двамата бяха уморени.

Товареха „Велика република“. Беше огромен, нов параход със странични колела, построен преди година в Питсбьрг. Казваха, че е дълъг триста петдесет и пет фута, което го правеше най-шлемия кораб на Мисисипи, тъй като „Еклипс“ и „Трескав блян“ бяха отдавна изчезнали и забравени. Беше прекрасен. Марш го бе оглеждал дузина пъти. Веднъж дори се качи на борда. Изящна дърворезба заобикаляше лоцманската будка, а куполът й беше покрит с орнаменти. Рисунките, стъклото, полираното дърво и килимите вътре можеха да ти разбият сърцето. Твърдяха, че е най-изпипаният, най-красивият параход, построяван някога, толкова луксозен, че можеше да засрами всички някогашни съдове. Но не развиваше голяма скорост, така бе чул Марш, и губеше плашещи суми. Стоеше със скръстени ръце пред него. Изглеждаше строг и сериозен в официалното си черно палто. Наблюдаваше как докерите пренасят товара. Бяха черни до последния човек. Това също бе нещо ново. Вече всички докери по реката бяха черни. Имигрантите, които работеха като хамали, огняри, товарачи преди войната, бяха изчезнали. Марш не знаеше къде са отишли, но новоосвободените заеха местата им. Докато работеха, докерите пееха бавна, тъжна песен: „Нощта е тъмна, денят е дълъг, а ние сме далече от дома. Плачете, братя мои, тачете - Марш я знаеше. Спомняше си и втория куплет: „Нощта свърши, денят дълъг отмина, а ние таваме към дома. Веселете се, мои братя, веселете се “. Работниците обаче не изпяха тази част. Нямаше да го направят тази нощ

На пустото пристанище товареха кораб, съвсем нов и по-луксозен от всеки друг, но въпреки това нямаше достатъчно стоки. Както ги гледаше и слушаше, на Абнър Марш му се струваше, че цялата река умира и той си отива заедно с нея. Бе видял достатъчно тъмни нощи и дълги дни за целия си живот и вече не бе сигурен дали някога е имал дом. Капитанът тръгна и, без да бърза, се прибра в хотела.

На другия ден отпрати всички членове на ръководството и екипажа, ликвидира Параходно дружество „Река Треска“ и обяви „Илай Рейнолдс“ за продан. Марш взе всички пари, които му бяха останали, и напусна Сейнт Луис. Купи си малка къща в родния си град Галена с изглед към реката. Само че вече това не бе река Треска. Бяха й сменили името на Галена преди години и всички я наричаха така. Новото име навявало по-добри асоциации, твърдяха хората. Абнър Марш продължи да й вика Треска, както бе правил като дете.

В Галена той не вършеше нищо особено. Четеше много вестници. Беше му останало като навик от годините, през които търсеше Джошуа. Харесваше му да следи бързите кораби и времената, които постигаха. „Робърт Е. Лий“ бе построен в Ню Олбани през 1866 година и плаваше бързо като същински дявол. Моряците го наричаха „Лудия Боб Лий“ или просто „Лошия Боб“. Капитан Том Ледърс, който продължаваше да бъде все така строг, начумерен и ругаещ като при първото си плаване, бе пуснал нов „Начес“ през 1869 година, шести поред с това име. Ледърс кръщаваше всичките си параходи така. Според вестниците новият „Начес“ беше по-бърз от предшествениците си. Пореше водите като кама. Ледърс разправяше наляво и надясно как щял да покаже на капитан Джон Кенън и неговия „Луд Боб Лий“ откъде изгрявало слънцето. Вестниците бяха препълнени с това. Марш вече надушваше състезанието, което щеше да се проведе на Илинойс, и то звучеше като нещо, което можеше да стане истинско събитие.

- Ще ми се да видя туй проклето състезание - каза той на жената, която бе наел, за да чисти дома му. - Нито един от тия нямаше да има шанс срещу „Еклипс“, обзалагам се.

- И двата имат по-добри времена от твоя стар „Еклипс“ - възрази тя.

Обичаше да му противоречи.

Марш смръщи вежди.

- Т’ва нищо не значи. Сега реката е по-къса. Всяка година се скъсява. Скоро ще бъде като няк’ва вада от Сейнт Луис до Ню Орлиънс.

Марш не четеше само вестници. Благодарение на Джошуа, беше развил вкус към поезията и много други проклетии, понякога си взимаше и по някой роман. Занимаваше се и с дърворезба и правеше изящни модели на параходите си по спомени. Боядисваше ги и изпипваше всичко по тях в точни пропорции. Можеше да ги нареди един до друг и така да стане ясно колко са били големи.

- Това е моята „Елизабет А.“ - каза той на икономката си, когато завърши своя шести и най-шлям модел. - Най-прелестният кораб, плавал по реката. Щеше да чупи рекорди, ако не беше онзи проклет леден запор. Виж колко голяма беше, почти триста фута. Край него „Ник Перж“ прилича на джудже - той посочи към друг модел. - А това са „Милата Треска“ и „Дънлийт“ - имах доста проблеми с машината на бакборда му, много проблеми. До него е моята „Мери Кларк“. Котлите й се взривиха - Марш поклати глава. - Доста хора загинаха тогава. Може би грешката беше в мен. Не зная. Понякога си мисля за това. А този, малкият, накрая е „Илай Рейнолдс“. Няма какво толкова да се види, но той беше едно кораво, старо копеле. Понесе всичко, на което го изложих, и дори повече, и продължи да върти колелото си и да плава. Знаеш ли колко издържа тоя малък, грозен колесар?

- Не - отвърна икономката. - Нямаше ли и още един параход? Някакъв много луксозен? Чух...

- Не ми пука какво си чувала, по дяволите. Да, имах още един. „Трескав блян“. Кръстих го на реката.

Като чу това, жената нададе неодобрителен възглас.

- Нищо чудно, че от това тука никога не е станало истински град, какъвто е трябвало да бъде, с хора като теб, които продължават да говорят за река Треска. Сигурно другите си мислят, че всички сме болни. Защо не й викаш както трябва? Вече се казва река Галена.

Абнър Марш изсумтя.

- Промяна в проклетото име на проклетата река? Никога не съм чувал за тая проклета глупост. Доколкото знам, името е река Треска и затова ще си остане река Треска, без значение какви ги говори проклетият кмет - той се намръщи. - Или пък ти. По дяволите, както я пълнят с тиня, скоро ще бъде проклетият ручей Галена!

- Какви думи! Мислех, че човек, който чете поезия, ще държи цивилизован език зад зъбите си.

- Не ми пука какво мислиш за проклетия ми език - каза Марш - И няма да разнасяш за поезията из града, ясно? Познавах един човек, който харесваше тия стихотворения, и само затова си купих книгите. Спри да си пъхаш носа навсякъде и гледай по параходите ми да няма прах.

- Разбира се. Ще направиш ли модел на този другия кораб, а? „Трескав блян“?

Марш се премести на едно голямо, меко кресло и се намръщи.

- Не - каза той. - Не, няма. Искам просто да го забравя. Вземи да си бършеш праха и спри с тъпите въпроси.

Той взе един вестник и започна да чете за „Начес“ и новите параходи на Ледърс.

Икономката изцъка с език и най-накрая се захвана с чистенето.

Къщата разполагаше с издигната кула, обърната на юг. Нощем Марш често отиваше там с чаша вино или кафе, а понякога - и с парче пай. Вече не се хранеше както преди, не и след войната. Храната просто нямаше същия вкус. Още беше едър, но в сравнение с онези времена, когато заедно с Джошуа бяха на „Трескав блян“, от теглото му липсваха поне сто паунда¹¹⁰ Кожата му навсякъде висеше, все едно си беше купил дрехи, по-широки с няколко размера, в очакване да се свият. Страните и брадичката му също бяха отпуснати.

- Сега съм по-грозен дори отпреди - процеждаше пред огледалото, когато се поглеждаше.

От прозореца на кулата си Марш виждаше реката. Прекара много нощи там в четене, пиене или просто в съзерцаване на водата. На лунната светлина тя бе красива, носеше се нататък, нататък, нататък, както бе правила още преди той да се роди, както щеше да прави, след като умре и бъде положен в земята. Докато я гледаше, Марш чувстваше спокойствие. Той ценеше това усещане. През по-шлямата част от времето обаче изпитваше тревога или печал.

Беше чел едно стихотворение на Кийтс¹¹¹, в което пишеше, че няма нищо по-тъжно от смъртта на нещо красиво. Понякога на Марш му се струваше, че всяко проклето красиво нещо на света е вече мъртво. Чувстваше и самота. Толкова дълго бе живял по корабите, че не му бяха останали никакви приятели в Галена. Никой не го посещаваше и не разговаряше с никого, освен с досадната икономка. Тя винаги го ядосваше, но Марш не се тревожеше за това. Нямаше какво друго да поддържа кръвта му гореща. Понякога решаваше, че животът му е приключил. Тази мисъл толкова го вбесяваше, че цял почервеняваше. Толкова много проклети неща не бе вършил, толкова недовършена работа... но беше стар, не можеше да го отрече. Някога носеше онзи стар хикоринов бастун, за да прави жестове с него, да бъде в крак с модата. Сега имаше скъп бастун със златна дръжка, който му помагаше да ходи. Имаше бръчки около очите, дори между брадавиците си, и някакво смешно кафеникаво петно върху опакото на лявата си ръка. Понякога се взираше в него и опитваше да разбере как се е появило. Така и не бе забелязал. След това изругаваше и посягаше към вестника.

Марш стоеше в гостната и четеше една книга от господин Дикенс, описваща пътешествията му по реките из Америка¹¹², когато икономката му донесе писмо. Той възкликна изненадан, хвърли книгата на Дикенс и измърмори под носа си:

- Проклет, глупав англичанин, щях да го хвърля зад проклетия борд.

Абнър взе писмото, разкъса го и остави плика да падне на пода. Да получи писмо, беше странно, но в това имаше нещо още по-необичайно. Бе адресирано до Параходно дружество „Река Треска“ в Сейнт Луис и по-късно препратено към Галена. Абнър Марш разгъна чистия, жълтеникав лист и в същия миг дъхът му секна.

Стара хартия за писане, позна я веднага. Беше я поръчал преди тринадесет години, за да поставят от нея във всяка каюта. Най-отшре имаше красива мастилена гравюра на голям параход със странични колела и извит, изящен надпис „Трескав БЛЯН“. Позна и почерка - изящен и разлат. Текстът бе кратък:

- Проклятие! Да върви по дяволите! - изруга Марш - След цялото това време тоя проклет глупак си въобразява, че може просто да ми пусне някакво си проклето писмо и да отида при него чак до проклетия Ню Орлиъис? И то без нито дума, за да обясни какво се случва! За какъв се мисли, по дяволите?

- Е, аз със сигурност нямам представа - отвърна икономката.

Абнър Марш се изправи и изрева:

- Жено, къде, по дяволите, си ми сложила бялото палто?

98 Хайауата - име на индиански вожд, управлявал племенния съюз на ирокезите преди колониалната епоха, увековечен в аболиционистката епическа поема „Песента на Хайауата" (1855) на Хенри Уодсуърт Лонгфелсу (1802-1882), разказваща за

трагичната любов на вожда към индианката Минехаха. Авторът използва местни устни предания.

99 Водопадите на Сейнт Антъни - поредица от двадесет водопада край Минеаполис, Минесота, шито днес са преустроени в поредица от диги, за да се улесни навигацията в тази част на реката. До 1869 г., когато се развива действието в книгата, там се издига бетонен преливник, имащ същата цел.

100 „Подземна железница" - групата е истинска и се е състояла предимно от аболиционисти и други противници на робството, шито използвали тайни пътища и маршрути, за да помогнат на поробените афроамериканци от Юга да достигнат Севера или Канада.

101 Старият Ал - царят на алигаторите - същество, станало известно сред докери и моряци, плаващи по р. Мисури. Според легендата бил огромен алигатор със златна корона, който пушел лула. Бил толкова голям и силен, че местел пясъчните наноси, за да затрудни параходите, пораждал приливи с тласъците на опашката си, а понякога улавял някой докер за запека.

102 Легендата е разказана по-горе в книгата.

103 Майк Финк (1770/1780-1823) - полулегендарен моряк, шегаджия и скандалджия, който можел да направлява кораб по цялата дължина на р. Охайо и след това да се върне отново по нея, въпреки че бил пиян през цялото време. Финк бил и най-добрият стрелец на своето време. Легендата твърди, че можел да изпие галон уиски и пак да уцели свинска опашка от 90 стъпки, а с приятелите му често поставяли чаши с уиски на главите си, за да стрелят по тях, подобно на Вилхелм Тел. Обичал да се бие и налитал на всеки на борда, който не му изглеждал в добро настроение. За него се разказват още десетки истории.

104 Джеймс ,Джим" Бауи (1796-1836) - тексасец, който на 19 септември 1827 г участва в дуел. Освен пистолет взел със себе си и изработен по поръчка ловен нож с дължина 24 см на острието и ок. 4 см широчина, който бил подарък от брат му. Бауи бил прострелян в бедрото, след това черепът му бил разбит от удар на приклад и накрая пронизан със сабя. Когато обаче опонентът му понечил да извади сабята си от тялото му, той го убил на място с един точен удар на своя нож и оцелял след схватката. Това донесло изключителна популярност на оръжието. След боя моделът на острието станал известен като „бауи" и все още е сред най-популярните.

105 Кресливия Джак Ръсел - полулегендарна историческа личност. Бедно момче от Кентъки, израснало по реката поради липса на препитание. Силната му жажда за знания обаче го превърнала в способен ученик, а здравото му тяло станало като изтъкано от мускули. Ръсел постепенно се превърнал в страшилище за пирати и други престъпници, а когато пораснал, станал най-известният и богат капитан от Ню Орлиънс. Освен това бил умел търговец и велик пътешественик.

106 Едно от най-значимите параходни състезания, което и днес е обект на многобройни изследвания. Двата кораба изминали разстояние от 1400 мили срещу течението от Ню Орлиънс до Луисвил. „Еклипс" поставил нов рекорд от 4 дни, 9 часа и 57 минути, а ,А. Л. Шотуел" финиширал само минута след него.

107 Сецесия - през 1860-1861 г., след избирането на Линкьлн за президент, единадесет от южните щати се отделят от САЩ и формират Конфедеративните американски щати, за да запазят института на робството на своята територия.

108 Битката за Форт Самтер - битка, спечелена от Конфедерацията и състояла се в периода 12-14 април 1861 г в едноименната крепост в Южна Каролина. Тя слага началото на Американската гражданска война (1861-1865).

109 Битката за Виксбърг - още Обсадата на Виксбърг, е една от продължителните и най-кьрвави битки през Американската гражданска война, провела се от 15 май до 4 юли през 1863 г. Загиват над 40 хиляди души. Съюзът успява да завладее града.

110 Сто паунда - около 45 килограма.

111 Джон Кийтс (1795-1821) - английски поет, един от най-ярките и влиятелни представители на романтизма, наред с лорд Байрон и Пърси Б. Шели.

112 Става дума за пътеписа , Американски записки" (1842) на Чарлс Дикенс.