Трескав блян

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

На парахода „Илай Рейнолдс “,

река Мисисипи, октомври 1857

Предната нощ Абнър Марш не бе успял да заспи. Прекара дългите мрачни часове, седнал на стола на ветровитата палуба, с поглед към реката и с гръб към мъждукащите светлинки на Виксбърг. Вечерта бе студена и спокойна, а водата - като черно стъкло. От време на време се появяваше по някой параход, над който се издигаха пламъци, дим и сажди. Такива моменти нарушаваха царящото над водите спокойствие. След това обаче съдът спираше или продължаваше нататък и писъкът на свирката му заглъхваше в далечината. Разкъсаната тъмнина се сгъстяваше и придобиваше отново плътност. Луната бе като сребърен долар, понесен от вълните. До Марш достигаха хрипливи, скърцащи стенания от стария „Илай Рейнолдс“, а от време на време - някой вик, стъпка или песен откъм Виксбърг. Всеки звук бързо потъваше в шумовете на реката, във вълните на безкрайните води, които се надигаха и опитваха да преместят парахода, да го отведат на юг, на юг, където го очакваха хората на нощта и „Трескав блян“. Марш усещаше как като никога го завладява красотата на вечерта, с нейните мрачни изкушения, така типични за куция англичанин, когото Джошуа толкова много харесваше. Капитанът се наклони назад със стола си към старата камбана и се загледа в луната, звездите и реката. Мислеше си, че може би това ще е последният му миг спокойствие. Утре или може би вдругиден щяха да открият „Трескав блян“ и летният му кошмар да продължи.

Съзнанието му бе изпълнено с лоши предчуствия, спомени, видения. Виждаше Джонатоун Джефърс с извадена рапира, толкова самоуверен, но и съвсем безпомощен, след като Жулиж се прониза сам с острието. Чу отново звука, издаден от прекършвагция се врат на сметководителя, спомни си как очилата на приятеля му паднаха и как проблесна тогава позлатата им.

Масивните му ръце стиснаха здраво бастуна. В черната река той съзря и друго: ръчичката, забита на ножа, и капещата от нея кръв, Жулиж, отпиващ от питието на Джошуа, изпоцапаната палка на Косматия Майк, когато тъкмо бе свършил зловещата си работа в каютата. Абнър Марш се страхуваше, страхуваше се повече от всякога. За да прогони призраците, витаещи из нощта, той извика на помощ собствените си блянове. Видя се как стои с пушката за бизони пред вратата на капитанската каюта. Чу рева на оръжието и почувства силния откат. Бледата усмивка и тъмните къдрици на Дамон Жулиж се пръснаха като диня, хвърлена от високо, диня, пълна с кръв. Някак обаче, дори след като лицето го нямаше, а димът от дулото се бе разнесъл, очите оставаха на мястото си. Взираха се в него, приканваха го, пробуждаха нещо: гняв, омраза, мрачни и дълбоки чувства. Бяха черни като самия пъкъл и наситени с червено, бездни, безкрайни и вечни като реката, които го зовяха, подклаждаха желанието му, неговата собствена алена жажда. Носеха се пред него, Абнър Марш се взираше в тях, в знойния им мрак, и намери своя отговор, разбра как да ги погуби. Откри начин далеч по-сигурен от всякакви рапири, колове или пушки за бизони. Огън. На самата река. „Трескав блян“ гореше. Абнър Марш го почувства: ужасният рев, кънтящ в ушите му, по-могъщ от всяка мълния, вихрегците се пламъци, димът, изгарящите трупи и въглища, разхвърляни навсякъде, горещата пара. Облаци бяла смърт обгръщаха кораба, стените се рушаха под огнените езици, наоколо бяха пръснати горящи тела, комините се пропукваха, сгромолясваха, чуваха се писъци, корабът се накланяше и потъваше в реката, пращеше, димеше, овъглени трупове се носеха по водата, с лица надолу. Накрая не остана нищо освен почерняло дърво и един стърчащ над водата комин. В това видение, когато котлите избухнаха, името, написано върху парахода, все още беше „Трескав блян“.

Нямаше да е трудно и Абнър Марш знаеше това. Коносамент за товар към Ню Орлиънс. Никога нямаше да заподозрат нещо. Каци с експлозиви, поставени на основната палуба, недалеч от нагорещените до червено пещи и всички онези огромни котли под високо налягане. Можеше да го уреди. Това щеше да е краят за Жулиж и за всички хора на нощта. Фитил, хронометър и можеше да се направи.

Абнър Марш затвори очи. Когато ги отвори отново, горящият параход бе изчезнал, а писъците и грохотът на взривяващите се котли - заглъхнал. Тишината отново обгръщаше нощта.

- Не мога - каза си той на глас. - Джошуа е още на борда. Джошуа.

А и другите бяха, или поне се надяваше: Уайти Блейк, Карл Фрам, Косматия Майк Дън и неговите момчета. Пък и трябваше да помисли за своя прекрасен „Трескав блян“.

Марш си представи и друго зрелище. Край един притихнал завой на реката два огромни парахода плаваха един до друг. Зад тях се виеха къдрици от дим, короноваха ги пламъци, колелата им се въртяха яростно. Когато приближиха, един от тях излезе начело. Отначало -само малко, а после - все повече и повече, докато накрая не задмина опонента си напълно. Продължаваше да напредва, докато се губеха в далечината. Марш забеляза имената им. Първенецът беше „Трескав блян“. Знамената му се вееха, докато се носеше, бърз и необезпокояван, нагоре по течението. Зад него беше „Еклипс“, сияещ въпреки поражението си.

„Ще го направя“, помисли си Абнър Марш.

По-шлямата част от екипажа на „Илай Рейнолдс“ се върна на борда около полунощ Капитанът ги видя да приближават откъм Виксбърг и чу нарежданията, които Кет Гроув даде за снабдяването с дърва още тогава, на лунната светлина. Бяха поредица кратки заповеди. Часове по-късно се завихриха първите колони дим от комините, докато машината загряваше. Имаше поне час до изгрев. Някъде тогава Негър и Гроув се появиха на ветровитата палуба. Със себе си носеха столове и кафе. Седнаха мълчаливи до Марш и му наляха от чайника. Кафето бе черно и горещо. Той отпи блажено.

- Е, капитан Марш - каза Иегър след малко. Издълженото му лице изглеждаше сивкаво и изнемощяло. - Не смятате ли, че е време да ни разясните какво точно става?

- Откакто напуснахме Сейнт Луис - започна Кет Гроув, - говорите само как искате да си върнете кораба. Може би ще го открием още утре. Ами след това? Не сте ни казали нищо, освен че не’а викнете полицията. Защо не’а да го направите, щом са ви откраднали парахода?

- По същата причина, заради която не съм ви казал, господин Гроув. Няма да ми повярват.

- Екипажът е любопитен - отвърна боцманът. - Аз също.

- Не е тяхна работа - каза Марш. - Корабът е мой, нали? Работиш за мен, както и те. Просто прави каквото ти казвам.

- Капитан Марш - обади се Негър. - С тоя стар параход се движим по реката вече доста време. Предадохте ми го веднага щом получихте втория си параход - „Ник Перж“. Мисля, че беше през петдесет и втора. От тогава се грижа за тоя морук и не сте ме отменяли. Ако съм уволнен, кажете. Ако още съм капитан обаче, кажете накъде отива параходът ми. Поне това заслужавам.

- Казах на Джонатоун Джефърс - отвърна Марш и отново съзря пред очите си блясъка на златото. - Той умря заради това. Може би така е станало и с Косматия Майк. Не зная.

Кет Гроув се приведе елегантно, за да допълни чашата на Марш с хладко кафе от чайника.

- Капитане - каза той, - от малкото, което ни казахте, излиза, че не знаете дали Майк е жив или не, но това не е проблемът. Не сте сигурен обаче и за другите. Уайти Блейк, онзи лоцман, всички останали на „Трескав блян“. И на тях ли сте казали?

- Не - призна Марш.

- Тогава съвсем не е ясно - каза Гроув.

- Ако някъде на юг има опасност, имаме право да знаем - заяви Негър.

Абнър Марш помисли над това и реши, че са прави.

- Така е - каза той, - но няма да ми повярвате. - А не мога да ви отпратя. „Илай Рейнолдс“ ми трябва.

- Никъде няма да ходим - каза Гроув. - Кажете ни истината.

Марш въздъхна и отново разказа всичко. Когато привърши, се вторачи в лицата им. Израженията им изглеждаха загадъчни, загрижени, разколебани.

- Трудно е за вярване - призна Йегър.

- Според мен е истина - каза Гроув. - Не е по-различно от призраците. Виждал съм привидения. По дяволите, поне дузина пъти!

- Капитан Марш - започна Негър, - все говорите как ще намерите „Трескав блян“, но рядко споменавате какво ще направите след това. Какво сте намислили?

Марш помисли за пожара, за рева на котлите и взрива, за писъците на враговете си, но бързо отхвърли тази идея.

- Ще си взема кораба обратно - каза той. - Знаете пушката ми. Предполагам, че щом пръсна главата на Жулиж, Джошуа ще се погрижи за останалите.

- Казахте, че сте опитали да го направите с Джефърс и Дън. Тогава сте имали власт над парахода и екипажа. Ако детективите ви са прави, сега той е пълен с роби и главорези. Не можете да се качите, без да ви разпознаят. Как ще стигнете до Жулиж?

Абнър Марш не бе обмислил това. Сега обаче, когато Негър повдигна въпроса, беше лесно да види, че не може просто да се качи на борда с пушката за бизони в ръка, и то сам, както бе възнамерявал да направи. Той помисли за момент. Ако можеше да се представи за пътник... но Негър не грешеше. Нямаше как да го направи. Дори да се обръснеше, нямаше никой друг на реката, който дори да напомня на Абнър Марш.

- Ще влезем със сила - каза той след известно колебание. - Ще взема целия екипаж на „Рейнолдс“. Жулиж и Киселия Били вероятно мислят, че съм мъртъв. Ще ги изненадаме. През деня, разбира се. Няма повече да рискувам със светлината. Никой от хората на нощта не е виждал „Илай Рейнолдс“. Само Джошуа знае името му. Ще ги наближим, без значение дали са акостирали или не. След това ще изчакаме слънцето да грейне и тогава аз и всички останали ще се качим на борда. Изметта си е измет. Каквито и нешдяи да е събрал в Начес, те няма да си рискуват кожите срещу пушки и ножове. Може би ше тре’а се справим със самия него, но след това пътят ни ще бъде чист. Тоя път ще се уверя, че пред мен стои Жулиж, преди да му пръсна главата - Марш разпери ръце. - Достатъчно ли е?

- Звучи добре - каза Гроув.

Негър изглеждаше скептичен, но никой нямаше по-добри предложения, затова след кратко обсъждане решиха да следват първоначалния замисъл. В това време слънцето изгря и обля с лъчите си скалите и хълмовете на Виксбьрг. „Илай Рейнолдс“ трябваше да отплава. Абнър Марш стана от стола и се протегна. Чувстваше се забележително бодър като за човек, който не бе мигнал цяла нощ.

- Извеждайте го - извика той на кормчията, който тъкмо бе минал край тях на път за лоцманската будка. - Към Начес!

Докерите разхлабиха въжетата, които придържаха кораба към пристанището, и колесарят потегли назад, обърна хода си и навлезе в реката, докато край източния бряг вече се гонеха алени и сиви сенки, а облаците от изток порозовяха.

През първите два часа поддържаха добра скорост. Подминаха Уорънтън, Хард Таймс и

Гранд Гълф. Изпревариха ги няколко големи парахода, но в това нямаше нищо неочаквано. „Илай Рейнолдс“ не бе пригоден за състезания. Абнър Марш нямаше основания да бъде недоволен от бързината му, затова се оттегли за половин час - достатъчно време да огледа и изчисти пушката, да я зареди и да закуси набързо с палачинки, боровинки и пържени яйца. Между Сейнт Джоузеф и Родни небето притъмня и това съвсем не се хареса на Марш. Не след дълго над реката се разрази буря, трещеше, гърмеше и валеше, но слабо. Кормчията обаче реши да не рискува и се оттегли от движението за час край един склад за дърва. В това време Марш дебнеше за „Трескав блян“. Фрам или Олбрайт биха продъжили въпреки времето. Нямаше как обаче да наеме толкова опитен лоцман за „Илай Рейнолдс“.

Дъждът бе хладен и сив. Когато най-накрая престана, в небето се издигна прелестна дъга, която много се хареса на Марш. Все още имаха достатъчно време да стигнат Начес преди мръкнало. Петнадесет минути след като отплаваха отново, параходът рязко спря в пясъчен нанос - глупава и разочароваща грешка. Младият кормчия, който едва бе преминал чиракуването си, сега опитваше да навакса малко време, като преминаваше през несигурни отсечки, вместо да продължи в основния поток, който правеше плавен завой на изток. Преди месец-два мястото може би е било идеално за кормуване, но сега нивото на реката бе ниско дори за малки съдове като „Илай Рейнолдс“. Абнър Марш изруга от яд и тропна гневно с крак, когато разбра, че са заседнали. Кет Гроув и момчетата му излязоха с крикове и талпи, за да ги измъкнат. На няколко пъти дъждът преваляваше върху' тях само за да направи нещата още по-сложни. След четири часа и половина влага и тревоги кормчията задвижи колелото отново и „Илай Рейнолдс“ потегли напред, пръскайки кал и пясък след себе си. Тресеше се, все едно всеки миг щеше да се разпадне. Свирката му изрева триумфиращо. Продължиха бавно и внимателно по скосената отсечка, но веднага щом се върнаха в основния поток, течението ги понесе и „Рейнолдс“ набра скорост. Понесе се на юг, обвит в дим и с главоломна скорост като самия дявол, но дори и така нямаше как да навакса закъснението.

Абнър Марш седеше на избелялата жълта кушетка в лоцманската будка, когато видя града. Той остави чашата си с кафе върху тумбестата печка и се изправи зад кормчията, който маневрираше съсредоточено. Капитанът не му обръщаше внимание, очите му се взираха в далечното пристанище, където двадесет или дори повече параходи навираха муцуните си в Начес-под-хьлма. Беше там точно както предполагаше. Позна го веднага - най-шлемият кораб, на дължина надминаваше останалите с поне петдесет фута. Комините му също се издигаха най-високо. Когато „Илай Рейнолдс“ се приближи, Марш видя, че почти не са го променили. Все още бе предимно в синьо, бяло и сребристо, въпреки че бяха боядисали корпусите на колелата доста безвкусно с яркочервено като устните на някоя курва от Начес. Името беше изписано нескопосано с жълти букви край извивката на корпусите: „ОЗИМАНДИЙ“. Капитанът смръщи вежди.

- Виждаш ли онзи големия? - каза той на лоцмана и му посочи. - Отиди възможно най-близко до него, ясно?

- Да, гус’дин капитан.

Марш погледна с отвращение към града в далечината. Сенките вече се събираха по улиците, а речните води се къпеха в пурпур и злато. Беше облачно, много облачно. Бяха изгубили твърде много време в склада за дърва и плитчините, пък и залезът през октомври идваше по-рано. Капитан Йегър влезе в лоцманската будка, застана до него и добави още нещо към мислите на Марш:

- Не можете да се качите довечера, капитане. Късно е. След по-малко от час ще е нощ Почакайте да съмне.

- За какъв проклет глупак ме вземаш? - каза Абнър. - Разбира се, че ще изчакам. Веднъж направих тая дяволска грешка, няма да се излъжа отново.

В яда си той тропна силно с бастуна по палубата. Негър заговори отново, но Марш не го слушаше. Вместо това все гледаше към големия параход в пристанището.

- По дяволите - каза внезапно. - Какво става? - той посочи напред с хикориновия си бастун. - Пушек. Проклятие, подават пара! Ще отплават.

- Не се тревожете - предупреди го Иегър. - Ако отплават, значи отплават, но ще ги настигнем надолу по реката.

- Движат се през нощта, а денем акостират. Трябваше да се досетя. - Той се обърна към кормчията. - Господин Норман, не акостирайте. Продължете надолу по течението и отбийте в първия склад за дърва по пътя. Почакайте, докато ви подмине онзи кораб. След това продължете след него, доколкото е възможно. Много по-дяволски бърз е от „Рейнолдс“, затова не се притеснявайте, ако го изпуснем. Просто продължете на юг възможно най-близо до него.

- Както заповядате, капитане - отвърна лоцманът.

Той завъртя старото дървено кормило. „Илай Рейнолдс“ скоро се върна в основния поток.

Бяха в склада вече деветнадесет минути, а от двадесет бе нощ когато „Трескав блян“ премина край тях. Марш го побиха тръпки пред вида на огромния параход. Корабът продължи надолу по течението с изящество, тихо и плавно. Това му напомни за движенията на самия Дамон Жулиж. Повечето светлини бяха изгасени. На основната палуба пещите сияеха слабо в червено-розово. Само няколко от първокласните каюти на котелната палуба обаче светеха. Тексаската палуба и лоцманската будка тънеха в мрак. На Марш му се стори, че вижда самотен силует на кормилото, но не бяха достатъчно близо, за да е сигурен. Луната и звездите обливаха с бледо сияние бялата боя и сребристите украшения. Червените корпуси на колелата изглеждаха ужасно. По реката блеснаха светлините на друг параход, който се движеше на север. Двата съда сигнализираха един на друг. Марш би познал свирката по всяко време, но сега тя звучеше по-студено и траурно от преди, като скръбен вопъл, изпълнен с болка и отчаяние.

- Спазвай дистанция - каза Марш на лоцмана, - но не спирай да ги следваш.

Един от докерите развърза въжето, което ги придържаше към пристана на склада за дърва. „Илай Рейнолдс“ погълна вечерята си от смола и борови цепеници и продължи надолу по реката след големия си непокорен братовчед. Минута-две по-късно друг кораб, движещ се към Начес, премина край „Трескав блян“ и продължи към тях с мощен писък на свирката си. „Рейнолдс“ отвърна, но в сравнение с всесилния вой на „Трескав блян“ прозвуча слабо и вяло. Това изпълни Марш със съмнения. Предполагаше, че ще ги изгубят в далечината за минути, но не стана така. „Илай Рейнолдс“ плаваше в калватера на „Трескав блян“ цели два часа. Изпуснаха ги дузина пъти на завоите, но винаги успяваха отново да ги видят. Разстоянието между двата парахода нарастваше, но толкова бавно, че почти не се усещаше.

- Движим се на максимална мощност или близка до нея - каза Марш на капитан Иегър. -Те дори не се напрягат. Ако не завият към Ред Ривър, значи ще спрат в Баю Сара. Там ще ги настигнем. - Той се усмихна. - Уместно, а?

Със своите осемнадесет грамадни котела и огромна маса „Трескав блян“ поглъщаше много повече гориво от малката си сянка. Той спря за дърва няколко пъти. При тези случаи „Илай Рейнолдс“ винаги го доближаваше. Марш обаче внимаваше и нареждаше на лоцмана да намали скоростта до една четвърт, за да не настигнат големия параход, докато товари. „Рейнолдс“ също спря веднъж, за да зареди полупразната си основна палуба с наскоро отсечени букови трупи. Когато отново потегли по реката, светлините на „Трескав блян“ се бяха превърнали в мъжделиво червеникаво сияние сред черните води пред тях. Марш обаче нареди да хвърлят буре с мас в пещта и приливът на температура и пара скоро стопи излишното разстояние. Когато стигнаха мястото, където Ред Ривър се вливаше в буйната Мисисипи, между двата кораба имаше около миля разстояние. Марш тъкмо бе донесъл нов чайник с кафе в лоцманската будка и сипваше, когато присви очи и каза:

- Погледнете, капитане. Ред Ривър ги блъска настрани. Няма да завиват.

Абнър остави чашата си и впери поглед напред. „Трескав блян“ изведнъж се бе оказал доста по-близо. Лоцманът беше прав. Виждаше голяма част от левия бакборд на кораба. Ако нямаше да завива, значи по-малката река наистина го караше да се отклони от курса си. Нямаше как опитен кормчия да допусне това.

- Заобикалят нанос или дънер - каза Марш, но тонът му показваше, че съвсем не е убеден.

Докато наблюдаваше, параходът продължи да изменя посоката си. Вече бе застанал с

надлъжната си страна към тях. На лунната светлина Абнър можеше да прочете надписа на корпуса. Корабът се движеше така, сякаш течението го отнасяше, но все още изпускаше дим и искри от комините си. След малко и носът на съда стана видим.

- По дяволите - извика Марш и почувства силен студ като при падането си в реката. -Правят обратен завой. Дяволско проклятие! Правят обратен!

- Накъде, капитане? - попита лоцманът.

Абнър Марш не отвърна. Той наблюдаваше „Трескав блян“, изпълнен със страх. Колесар като „Илай Рейнолдс“ можеше да промени посоката си само по два начина, които бяха еднакво тромави. Ако коритото бе достатъчно широко, можеше да направи завой под формата на подкова. За това обаче щеше да е необходимо много време и пространство. Другият начин налагаше да спрат за момент и да обърнат хода на колелото, да дадат на заден ход, за да се обърнат, след това да спрат отново и да продължат направо, за да завършат завоя. За всичко това бе нужно време, а Марш дори не знаеше дали могат да извършат маневрата тук. Параходите със странични колела завиваха много по-лесно. Можеха просто да обърнат едното колело и да оставят другото да се върти напред. Така щяха да се въртят около него, колкото си решат, също като балерина на пръстите си.

Абнър Марш вече виждаше бака на „Трескав блян“. Издигащите се стълбове пара от отдушните тръби приличаха на два дълги остри зъба, а в предните части на основната и котелната палуба започнаха да се събират силуети с тъмни одежди и бледи лица. Корабът се извисяваше пред тях по-шлям и внушителен от всякога. Почти бе завършил обратния си завой, а „Илай Рейнолдс“ продължаваше да гребе към него - шляп, шляп, шляп, - гребеше към смъртнобелите лица, към парещите червени очи, към тъмата.

- Проклет глупак! - изкрещя Марш. - Спри! Назад, по дяволите, обръщай! Нямаш ли очи? Тръгват след нас!

Лоцманът го изгледа объркано и понечи да спре колелото, за да започне маневрата, но Абнър Марш вече знаеше, че е твърде късно. Никога нямаше да обърнат навреме, а дори да го направеха, „Трескав блян“ щеше да ги настигне за минути. Мощта му щеше да е много по-осезаема, когато плават срещу течението. Капитанът сграбчи ръката на кормчията.

- Не! - каза той. - Продължавай! По-бързо! Заобиколи ги отдалеч. Поискай мас веднага, по дяволите, трябва да се изстреляме край тях, преди да са ни скочили, ясно?

„Трескав блян“ вече пълзеше към тях. По палубите му се бяха струпали хора на нощта. Димът се виеше от комините. Марш вече можеше да преброи силуетите, които ги очакваха. Кормчията посегна към ръчката за свирката, но Марш отново го сграбчи за ръката.

-Не!

- Ще се блъснем! - каза кормчията. - Капитане, трябва да знаят от коя страна ще минем.

- Нека отгатнат - отвърна Марш. - Проклет да си, нямаме друга възможност/ И пускай маста!

Отвъд черните, окъпани в лунна светлина води „Трескав блян“ нададе победоносен вой -като на обладан от дявол вълк, помисли си Абнър Марш - вълк подир плячка.