Трескав блян

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

На парахода „Илай Рейнолдс

река Мисисипи, октомври 1857

Една хладна вечер в началото на есента Абнър Марш и „Илай Рейнолдс“ най-накрая напуснаха Сейнт Луис и потеглиха към долното течение, за да потърсят „Трескав блян“. Марш можеше да тръгне няколко седмици по-рано, но имаше много за вършене. Трябваше да изчака, докато „Илай Рейнолдс“ се завърне от последното си плаване нагоре по Илинойс. После да извърши оглед, за да е сигурно, че може да продължат на юг. Накрая нае двама кормчии, които познаваха Мисисипи. Марш трябваше и да се справи с някои съдебни претенции от плантатори и изпращачи, които бяха поверили товари на „Трескав блян“ с местоназначение Сейнт Луис. Изчезването на парахода ги беше разгневило. Абнър можеше да настоява, че загубите им са споделени, но той винаги се бе славел с честността си, затова им плати по петдесет цента на всеки долар. Трябваше да се занимае и с неприятната задача да говори с близките на господин Джефърс - капитанът реши, че не би могъл да им каже какво се е случило наистина, затова се възползва от мълвата за жълтата треска. Много други хора имаха братя, синове, съпрузи, които все още липсваха, и притискаха Марш с въпроси, на които нямаше как да отговори. Трябваше да се разправя и с един правителствен инспектор, а и с човека от Асоциацията на кормчиите. Имаше сметки за оправяне, счетоводни книги за преглеждане, приготовления за плаването. Всичко това доведе до месец закъснение, притеснения и суетни.

През цялото време обаче Марш не спря да търси. Когато писмата, които Грийн бе изпратил от негово име, не получиха отговор, написаха още. Винаги, когато разполагаше с достатъчно време, посрещаше пристигащите параходи и питаше за „Трескав блян“, за Джошуа Йорк, за Карл Фрам и Уайти Блейк, за Косматия Майк Дън и Тоби Лейнярд. Нае и двама детективи, които прати по долното течение на реката с нареждания да издирят всичко, което могат. Използва и един трик, научен от Джошуа - започна да купува вестници от крайречните райони. Прекарваше нощите си сред колонките с корабни новини, обявленията, списъците с пристигащи и отплаващи параходи, дори четеше вестници от далечни градове като Синсинати, Ню Орлиънс и Сейнт Пол. Посещаваше „Домът на плантатора“ и другите популярни сред моряците места по-често от обичайното и задаваше хиляди въпроси.

Въпреки всичко това не научи нищо. „Трескав блян“ сякаш бе изчезнал безследно, беше се изпарил от реката. Нямаше свидетели. Никой не бе разговарял с Уайти Блейк, господин Фрам или Косматия Майк. Дори не бе чувал за тях. Вестниците не обявяваха пристигането или отплаването на парахода.

- Не е възможно - оплака се Марш на ръководния състав на „Илай Рейнолдс“ седмица преди да потеглят. - Корабът е с дължина триста и шестдесет фута, чисто нов, толкова бърз, че би накарал всеки моряк да гледа след него. Все някой трябва да е забелязал такъв съд.

- Не и ако е потънал - предложи Кет Гроув, ниският, набит боцман на „Илай Рейнолдс“. -На някои места реката е толкова дълбока, че може да погълне цели градове. Може да е потънал с всичко на борда.

- Не - заинати се Марш. Не им бе разказал цялата история. Не виждаше как изобщо би могъл да го направи. Никой от тях не се бе качвал на „Трескав блян“. Нямаше да му повярват. - Не е потънал. Някъде там е, скрит е, но ще го открия.

- Как? - попита Йегър, капитанът на „Илай Рейнолдс“.

- Реката е голяма - призна Марш, - а има и много притоци, по-малки реки и ръкави, които извеждат от нея, скосявания на коритото, улеи за спускане на трупи, чупки и какви ли не места, в които може да се скрие параход, без да бъде забелязан лесно. Не е обаче чак толкова голяма, че да не може да се претърси. Ще започнем от единия край и ще стигнем до другия. Запазете въпросите си за по пътя. Ако стигнем Ню Орлиънс и още не сме го открили, тогава можем да направим същото с Охайо, Мисури, Илинойс, Язу, Ред Ривър и всички други дяволски места, на които може да бъде проклетият кораб.

- Може да отнеме доста време - каза Йегър.

- И какво от това?

Йегър сви рамене, а всички от ръководния състав на „Илай Рейнолдс“ си размениха несигурни погледи. Абнър Марш се намръщи.

- Не си товарете главите да се чудите колко време ще отнеме - тросна се той. - Просто

подгответе парахода, ясно?

- Да, господин капитан - заяви Иегър.

Той бе висок, прегърбен, измършавял старец с тих глас и плаваше на параходи, откакто съществуваха такива. Вече нищо не можеше да го учуди и тонът му издаваше това.

Когато денят настъпи, Абнър Марш облече бялото си капитанско палто с два реда сребърни копчета. Беше му тъкмо по мярка. След това си позволи обилна вечеря в „Домът на плантатора“ - провизиите на „Илай Рейнолдс“ не бяха особено добри, а готвачът можеше само да търка зашрелите тигани на Тоби - и се върна в пристанището.

„Илай Рейнолдс“ подаваше пара, забеляза Марш с одобрение. Хич не беше нещо особено. Беше кораб за горното течение на реката, малък, тесен и нисък, подходящ за плитките потоци, по които търгуваше. Дължината му не превишаваше и една четвърт от онази на изчезналия „Трескав блян“, а широчината - половината. Можеше да поеме около сто и петдесет тона товари, за разлика от големите параходи, които пренасяха хиляди.

„Рейнолдс“ имаше само две палуби. Нямаше тексаска и екипажът отсядаше в предната част на котелната палуба. Всъщност пътници се качваха рядко. Колелото на кърмата се задвижваше от един котел. С други думи, не се отличаваше с нищо. Сега не бе натоварен и Марш виждаше машината пред себе си. Редици от прости, варосани дървени греди, прилични на разкривени, рахитични крайници, поддържаха горните палуби, а колоните под наклонения покрив над откритото пространство по протежението на бакборда бяха ъгловати и неугледни като колчета за ограда. Корпусът за колелото изглеждаше като голяма, кубична дървена кутия. Самото то бе просто жалко - вехто, червено и излющено от употреба. Лоцманската будка приличаше на външен клозет от дъски и стъкло, а ниските комини от черно желязо нямаха никаква украса. „Илай Рейнолдс“ не криеше възрастта си, докато се носеше кротко по водната повърхност. Изглеждаше ужасно износен и дори малко разбалансиран, сякаш всеки момент щеше да се килне настрани и да потъне.

Съвсем не можеше да се мери с големия и могъщ „Трескав блян“, но Марш вече не разполагаше с друго и трябваше да се задоволи с него. Той продължи към парахода и се качи на борда. Подвижното мостче бе много износено от стъпките на безбройни ботуши. Кет Гроув го очакваше в бака.

- Всичко е готово, капитане.

- Кажи на лоцмана, че потегляме - каза Марш.

Боцманът извика заповедта и свирката на „Илай Рейнолдс“ изсвистя. Писъкът й бе пронизителен и жален, безнадежден, но, без съмнение, сърцат, помисли си капитанът.

Той продължи нагоре по тясното, стръмно стълбище към главната каюта, която бе мрачна, клаустрофобична и дълга едва четиридесет фута. На места килимът беше износен, а пейзажите, изрисувани по вратите на каютите - отдавна избледнели и изгубили блясъка си. Целият интериор вонеше на стара храна, кисело вино, масло, цигари и пот. Вътре се носеше неприятна горещина, а простият тавански прозорец бе толкова зацапан, че почти не пропускаше светлина. Когато Марш влезе, Иегър пиеше кафе заедно с лоцмана, който не беше на смяна.

- Маста качена ли е? - попита Марш и Иегър кимна. - Няма кой знае какво друго на борда, като гледам - продължи той.

Старецът се намръщи.

- Мислех, че така искате, капитане. Натоварени, ще сме по-бавни. Ще трябва и да спираме по-често.

Абнър Марш помисли над това и кимна одобрително.

- Добре - каза той. - Правилно. Доставиха ли останалото от багажа ми?

- В каютата ви е - отвърна Негър.

Марш ги остави и се качи в стаята си. Леглото изскърца под тежестта му, когато той седна в ъгъла, отвори пакета и извади пушката и куршумите. Разгледа я внимателно, като прецени теглото, и погледна в цевта. Чувството беше приятно. Може би раните от обикновен пистолет или пушка не представляваха проблем за хората на ногцга, но това не бе просто оръжие. Поръча го специално при най-добрия оръжеен майстор в Сейнт Луис. Беше с къса, дебела, осмоъгълна цев, пригодена за стреляне от кон, и беше способна да спре препускащ бизон -беше предназначена именно за тази цел. Петдесетте специални куршума бяха най-шлемите, които майсторът бе изработвал досега.

„По дяволите - беше му се оплакал той. - Ще направят дивеча на парчета. Нищо няма да остане.“

Като чу тези думи, Абнър Марш само кимна. Пушката нямаше да се слави с точността си, особено в ръцете на Марш, но това не беше и необходимо. От близко разстояние щеше да отнесе усмивката на Дамон Жулиж и да направи проклетата му глава на кайма, без да е нужна кой знае каква прецизност. Марш внимателно я зареди и постави на стената над леглото, където лесно можеше да я достигне с едно движение. Едва тогава се излегна.

И така започна всичко. Ден след ден „Илай Рейнолдс“ все плаваше надолу по течението през дъжд и мъгли, под жежките лъчи на слънцето или с мрачни облаци над него. Спираше във всеки град, параходно пристанище или склад за дърва по пътя за по няколко въпроса. Абнър Марш беше на ветровитата палуба, седнал на дървения стол до старата, пукната корабна камбана, и се взираше в реката час след час. Понякога дори се хранеше там горе. Когато трябваше да си легне, го заместваше капитан Иегър, Кет Гроув или някой от черните сметководители. Така бдението никога не спираше. Когато наблизо преминаваха салове, плоскодънни лодки или други параходи, Марш им викваше: „Ей, вие! Видяхте ли параход с име „Трескав блян“?“. Когато получаваше отговор обаче, той беше все един и същ: „Не, капитане, със сигурност не сме“. Хората по пристанищата и складовете също не знаеха нищо, а реката бе пълна с параходи и денем, и нощем - малки и големи, плаващи на юг или на север или пък затънали в плитчините. Никой от тях обаче не бе „Трескав блян“.

„Илай Рейнолдс“ беше малък и бавен съд. Креташе по реката с почти срамна скорост, а честите спирания го забавяха още повече. Градовете обаче се редяха един след друг и те подминаваха гори, къщи и други параходи, зад себе си оставяха острови и наноси, кормчията ловко избягваше клони и паднали дънери и продължаваше неизменно на юг, все на юг. Отминаха Сейнт Женевиев, след него Кейп Жирардо и Кросно, спряха за малко в Хикман и за по-дълго - в Ню Мадрид. Карадърсвил бе забулен в мъгли, но го откриха. Осилока бе притихнала, а Мемфис - шумен. Хелена. Роуздейл. Арканзас Сити. Наполеон. Грийнвил. Лейк Провидънс. Когато „Илай Рейнолдс“ достигна Виксбьрг, на пристанището чакаха двама мъже.

Абнър Марш изпрати на брега по-шлямата част от екипажа, а той и капитан Иегър посрещнаха посетителите в главната каюта на парахода. Единият беше едър, с бьрнсайдски бакенбарди⁹² и глава, плешива като гълъбово яйце. Носеше костюм от черно сукно. Другият бе по-слаб, добре облечен чернокож с пронизващи черни очи. Марш ги покани да седнат и им поднесе кафе.

- Е - попита той, - къде е?

Плешивият духна намръщен в кафето си.

- Не знаем.

- Платих ви да намерите парахода - каза Марш

- Не може да бъде открит, капитан Марш - каза чернокожият. - С Хенк търсехме, бъдете сигурен.

- Не казвам, че не сме открили нищо - допълни плешивият. - Само дето засега нямаме самия кораб.

- Добре - каза Марш. - Кажете ми тогава с какво разполагате.

Чернокожият извади лист хартия от вътрешния джоб на сакото си и го разгъна.

- По-голямата част от екипажа и пътниците са слезли на Баю Сара, след като са се уплашили от жълтата треска. На следващата сутрин „Трескав блян“ е отплавал. Според всички свидетели е поел срещу течението. Срещнахме се с няколко негри от един склад за дърва, които се кълняха, че е заредил при тях. Може и да е било лъжа, но не виждам защо ще ни лъжат. Следователно знаем посоката на съда. Имаме достатъчно показания, че са го видели да продължава нататък, или поне така смятат.

- Само че така и не е достигнал Начес - добави другият детектив. - Това е... колко... осем, десет часа нагоре по реката.

- По-малко - каза Абнър Марш. - „Трескав блян“ е адски бърз.

- Бърз или не, загубил се е между Баю Сара и Начес.

- Ред Ривър се влива там - добави Марш

Чернокожият кимна.

- Но корабът ви не се е появявал в Шрийвпорт, нито в Александрия. В складовете там също не си спомнят за „Трескав блян“.

- По дяволите - каза Марш

- Може би е потънал - предположи Кет Гроув.

- Знаем и още - каза плешивият детектив и отпи от кафето си. - Параходът ви не е бил виждан в Начес, но някои от хората, които споменавате, са били.

- Продължавайте - подкани го Марш.

- Прекарахме доста време на улица „Силвър“ - каза той. - Разпитвахме насам-натам. Раймонд Ортега. Там го познаваха, присъства и във вашия списък. Една нощ в началото на септември той отново се появил, за да посети някакъв набоб от високите части на града и още няколко души - в ниската. С него били още четирима души. Един от тях съответства на описанието, което давате за Киселия Били Типтън. Останали за около седмица и свършили някои интересни неща. Наели доста хора: бели, цветнокожи, всякакви. Наясно сте какви можеш да наемеш в Начес-под-хьлма.

Абнър Марш наистина знаеше. Киселия Били Типтън бе прогонил екипажа, за да го замени с банда главорези като самия себе си.

- Моряци? - попита капитанът.

Плешивият кимна.

- Има още. Този Типтън е посетил „Форк ин дъ Роуд“.

- Това е голям пазар за роби - поясни другият детектив.

- Купил е една сюрия. Платил в злато. - Плешивият извади двадесет златни долара от джоба си и ги сложи на масата. - Монетите били такива. Купил е и някои други неща. Платил е по същия начин.

- Какви неща? - попита Марш.

- За робите - отвърна му чернокожият. - Окови, вериги, чукове.

- Също и боя - добави другият детектив.

Изведнъж истината се стовари върху Абнър Марш като мълния.

- Боже Господи! - възкликна той. - Боя! Нищо чудно, че никой не го е виждал. По дяволите! По-умни са, отколкото мислех, пък аз съм истински бунак! Как не се сетих? -Капитанът удари с големия си юмрук по масата толкова силно, че чашите с кафе подскочиха.

- Досетихте се и вие, значи - отвърна плешивият. - Боядисали са го. Сменили са името.

- Малко боя не стига, за да промениш толкова известен параход - възрази Негър.

- Да - каза Абнър Марш. - Но той все още не беше известен. По дяволите, направихме само едно проклето плаване надолу по течението, дори не се качихме обратно. Колко души изобщо могат да го разпознаят? Колко изобщо са го чували? Всеки ден минават нови кораби. Плясваш ново име, може би променяш и цветовете тук-там, и имаш нов параход.

- Но „Трескав блян“ е бил голям - каза Йегър - и бърз.

- Има много големи параходи по проклетата река - отвърна Марш - Ех, беше по-голям от всички, с изключение на „Еклипс“, но колко хора могат да разберат това с един поглед, без другият кораб да е наблизо, за да преценят? А бързината, по дяволите, може просто да са намалили скоростта.

Марш беше бесен. Точно така бяха направили. Движеха се бавно, много под възможностите на парахода, и така опитваха да не привличат внимание. По някаква причина това му звучеше като истинско кощунство.

- Проблемът е - каза плешивият, - че няма как да знаем какво име са написали. Няма да е лесно да го открием. Не можем да се качваме на всеки кораб по реката, за да търсим вашите хора, но... - той сви рамене.

- Не - каза Абнър Марш. - Има и по-лесен начин. Колкото и боя да са сложили, винаги ще позная „Трескав блян“, щом го видя. Стигнали сме далеч, затова продължаваме надолу до Ню Орлиънс - капитанът приглади брадата си. - Господин Гроув - каза той, обръщайки се към боцмана, - доведете ми ония ваши кормчии. Те познават долното течение. По всяка вероятност параходите там са им известни. Попитайте ги дали биха прегледали цялата купчина вестници, които съм събрал, за да проверят дали някой от споменатите кораби не им звучи съмнително.

- Разбира се, капитане - каза Гроув.

Абнър Марш се обърна отново към детективите.

- Господа, услугите ви вече не са ми необходими - каза той. - Ако обаче се натъкнете на парахода, знаете как да ме намерите. Ще се погрижа да ви бъде платено - капитанът стана на крака. - Сега ме придружете до кабинета на сметководителя, за да ви изплатя дължимото.

Прекараха остатъка от деня във Виксбьрг. Марш тъкмо бе приключил с вечерята - чиния силно препържено пилешко и прегорели картофи, - когато Кет Гроув премести един стол до него с лист хартия в ръка.

- Отне им почти цял ден, капитане, но се справиха - каза Гроув. - Бая много кораби са де. Поне тридесет не бяха чували. Аз също прегледах вестниците за обявления, за да видя какво пише за размера на параходите, на кого са и тей. Някои ги разпознах, пък и задрасках доста колесари и по-малки съдове.

- Колко останаха?

- Само четири, дето никой не ги е чувал. Големи и със странични колела.

Той подаде списъка на Абнър Марш. Имената бяха написани внимателно едно под друго с големи букви:

Марш дълго се взираше в листа с намръщено лице. Нещо му изглеждаше доста познато, но, по дяволите, нямаше представа нито какво, нито защо.

- Има ли нещо, капитане?

- Не е „Б. Шрьодер“ - каза изведнъж Марш. - Строяха го в Ню Олбани, когато правеха и „Трескав блян“.

Той се почеса по главата.

- Тоя последният кораб - отбеляза Гроув и посочи, - погледнете тия инициали, капитане. „Т. Б.“ - като „Трескав блян“.

- Може би - отвърна Марш и произнесе имената ясно и на глас. - „Т. Б. Хекингър“, „Куин Сити“, „Ози...“ - последното го затрудни. За щастие, не се налагаше да го пише. - „Ози... ман... дий“.

В този миг умът на Абнър Марш, неговият тромав, внимателен ум, който никога не забравяше, изплю отговора пред него като плавей, понесен от вятъра. И преди се бе чудил на тая проклета дума, докато разгръщаше една книга.

- Чакай малко - каза той на Гроув, стана и се отправи към каютата си. Книгите стояха в най-долното чекмедже на шкафчето му.

- Какво е това? - попита Кет, когато капитанът се върна.

- Проклети стихосбирки - отвърна Марш

Той прегледа набързо томчето на Байрон, но не откри нищо и разтвори Шели. Беше там. Прочете го набързо, облегна се на стола си намръщен и отново впери поглед в словата.

- Капитане? - каза Гроув.

- Слушай това.

Марш започна да чете:

- Какво е това?

- Стихотворение - каза Абнър Марш - Проклето стихотворение.

- Да, но какво означава?

- Означава - започна Марш и затвори книгата, - че Джошуа се чувства тъжен и сразен. Макар че едва ли ще разберете защо, господин Гроув. Важното е, че трябва да търсим параход на име „Озимандий“.

Гроув донесе още един лист хартия.

- Преписах още нещо от вестниците - обясни той и примижа над собствения си почерк. -Да видим, „Ози...“, „Ози...“, каквото е там. Собственикът му е Дж. Антъни.

- Антъни - повтори Марш. - По дяволите, презимето на Джошуа е Антън. По какъв маршрут плават?

- От Начес до Ню Орлиънс, капитане.

- Тази нощ оставаме тук. Утре тръгваме към Начес. Ясно ли е, господин Гроув? Не ща да губя и секунда от деня. Когато проклетото слънце изгрее, искам вече да се подава пара, за да сме готови.

Може би на клетия Джошуа не му беше останало нищо друго, освен отчаянието, но Абнър Марш си имаше сметки за разчистване и когато приключеше с тях, от Дамон Жулиж щеше да остане дори по-малко, отколкото от проклетата статуя в стихотворението⁹⁴.

92 Бърнсайдски бакенбарди - дълги бакенбарди, сливащи се с мустаците. Носят името на геи Амбрсуз Бърнсайд (1824— 1881), който ги популяризира в САЩ.

93 Цитат от сонета „Озимандий" (1817) на Пърси Б. Шели (1792-1822). Превод Илия Люцканов.

94 Липсващата част от стихотворението по-горе е следната: „Странник непознат от край далечен ми разказа:/ два огромни крака сред пустинята стърчат/ изваяни от камък. Във пясъка до тях/ напукан и полузарит, лежи на мъж ликът./ Усмивката на този лик, надменен и студен/ говори, че ваятелят добре е разгадал/ човека - страстите му и до този ден/ от камъка надничат: страсти на човек без жал".