Третата порта

9.

Следващата сутрин му се струваше някак си размазана — толкова работа имаше. Както се бяха разбрали, видяха се с Ръш на закуска. След това Ръш го заведе обратно в Зеленото крило, където беше официално регистриран, получи служебна карта и изслуша двайсетминутна лекция за ориентиране в обстановката, изнесена от една делова жена с лондонски акцент. Целият процес беше прост и резултатен, проведен с почти военна точност: това очевидно беше машина, смазана и изгладена по време на множество предишни експедиции. В края на лекцията беше помолен да предаде своя мобилен телефон. Жената го увери, че ще си го получи обратно в края на престоя му в Станцията. „И още нещо: щом веднъж се включиш в проекта, ще установиш, че е трудно да телефонираш оттук, така че, моля те, гледай да си разчистиш палубата, преди да пристигнеш“, беше му написал Ръш в имейла. Сега Лоугън разбра защо: причината беше в Стоун и неговото фанатично пазене на тайна. Макар че едва ли нечий мобилен телефон можеше да улови сигнал в тази огромна пустош.

— След обяда ще се срещнеш с Тина — каза Ръш, когато излязоха в тесния коридор.

— Коя е тя?

— Доктор Кристина Ромеро. Главният египтолог. Тя ще запълни празнините в познанията ти и ще те издигне на определено ниво. От време на време е доста раздразнителна, освен това силно мрази грабителите на гробове и крадците на погребални божества, но е най-добрата в занаята си. — За миг сякаш се поколеба, но после предложи: — Чудех се дали няма да искаш да видиш как върви работата?

— Разбира се — кимна Лоугън. — Особено ако ми даде известна представа защо съм тук.

Двамата минаха край още канцеларии, лаборатории и складове за оборудване. Лоугън бързо загуби представа къде се намира в тази прилична на лабиринт вътрешност. Разминаваха се с учени в бели престилки и плещести брадати мъже с ботуши и каубойски шапки.

— Общи работници — каза Ръш, сякаш това обясняваше всичко.

Пресякоха друга лежаща на понтони алея, обгърната от матов найлон и противокомарни мрежи, която се издигаше на сантиметри над тресавището. Лекарят мина през друга импровизирана стена от найлонови ивици. Лоугън го последва. Попаднаха в просторно помещение. Покрай едната жълта стена бяха подредени в редица гардеробчета. Вероятно над двайсет и боядисани по военному в сиво. Покрай срещуположната стена беше подредено оборудване: сървъри в метални стойки, осцилоскопи, най-модерни сонари и ехолоти, и още десетина по-екзотични апарата. Захранващи тръби, електрически кабели и проводници за данни се промъкваха по пода и се събираха в центъра на огромното пространство, където в пода беше изрязан голям кръгъл отвор. Подобният на кладенец отвор беше заобиколен от перила и уреди.

— Това е Жълтото крило — обясни Ръш с нотки на гордост в гласа и махна с ръка, за да обхване всичко наоколо. — Тук са разкопките.

Той го поведе към центъра на помещението. Лоугън го последва, като избираше внимателно пътя си между проснатите навсякъде кабели. Няколко души стояха около отвора: някои следяха уреди, други във водолазни костюми седяха по пейките и разговаряха тихо. Жена в униформата на милосърдна сестра седеше в малък медицински център и пишеше нещо на лаптопа си.

Лоугън се приближи до отвора и надникна предпазливо. Диаметърът беше поне два метра и половина. Виждаше кафеникаво-зеленикавата повърхност на Ал Суд на не повече от четирийсет и пет сантиметра под краката си. До носа му стигна миазмената воня, която се надигаше от отвора, подобна на дъх от зловонна уста. Две стълби се спускаха в сумрачните дълбини заедно с няколко дебели кабела.

Ръш кимна към отвора.

— Нашият интерфейс с тресавището. Наричаме го Търбуха.

— Търбуха?

Ръш се усмихна мрачно.

— Много подходящо, не мислиш ли?

Лоугън трябваше да се съгласи, че е прав.

В далечния край на Търбуха имаше голям плосък монитор, свързан с група процесори. На екрана се виждаше нещо, което на Лоугън му заприлича на кръстоска между шахматна дъска и билет за някаква чуждоземна лотария: мрежа от квадрати, десет на десет, в различни цветове. В някои от квадратчетата се виждаха странни символи, в други — малки емблеми и изречения. Трети бяха празни.

До монитора стоеше професионална стълба на колелца, от онези, които се използваха в супермаркетите за попълване на лавиците. На върха ѝ бе стъпил, скръстил ръце на широките си гърди, мъж с пура в устата, въпреки че навсякъде бяха наслагани знаци за забрана на пушенето. Беше плешив и темето му лъщеше като платинено под светлините на големите прожектори на хирургическия сателит. Мъжът беше прекарал толкова години на слънце, че кожата му имаше цвета на тютюн. Макар да не беше по-висок от метър и петдесет и два, излъчваше самоувереност и властност.

Доктор Ръш заобиколи Търбуха и се спря в основата на стълбата.

— Франк? — подвикна той нагоре. — Тук е човек, с когото искам да те запозная.

Мъжът на подвижната стълба погледна надолу към тях. След това огледа внимателно помещението, сякаш да се увери, че всичко е под контрол. Останал доволен от огледа, той се спусна по стълбата, пафкайки пурата си.

— Джереми, това е Франк Валентино — представи го Ръш. — Шеф на разкопките.

Валентино извади пурата от устата си, огледа замислено влажния ѝ край, пъхна я обратно на място и протегна месестата си ръка.

— Франк, запознай се с Джереми Лоугън — продължи Ръш. — Пристигнахме заедно снощи.

Погледът на Валентино изрази по-голям интерес.

— Да, чувал съм за теб — отбеляза той. Гласът му беше забележително дълбок и говореше без акцент. — Ти си докторът, който се занимава с привидения.

За миг Лоугън замръзна на мястото си. След това рязко протегна ръце с длани към Валентино и се наклони към него.

— Бау! — подвикна.

Валентино отскочи назад.

— Майчице божия! — измърмори той и се прекръсти.

С периферното си зрение Лоугън видя, че Ръш се мъчи да сдържи смеха си.

Зад тях, заглушавайки тихия разговор на инженерите и водолазите, се чуваше пукотът на работеща радиостанция и гласове, които се носеха от далечния край на монитора. В този момент се разнесе отново:

— Тук Ромео Фокстрот две, спускам се.

— Разбрано, Ромео Фокстрот две — отговори мъжът, седнал пред радиостанцията. — Чувам те силно и ясно.

Ръш махна към Търбуха.

— Докато не бъде открита самата гробница, цялата работа по изследването и картографирането се провежда тук.

— Ал Суд е толкова огромен — недоверчиво каза Лоугън. — Откъде знаете, че тук е трябвало да вдигнете Станцията?

— Тина Ромеро ще ти обясни. Достатъчно е да се каже, че първоначално мястото беше като квадрат със страни от по няколко километра. Научният анализ и… ъъъ… други съображения стесниха зоната до километър и половина.

— Квадратен километър — повтори Лоугън, поклащайки глава с възхищение.

Ръш насочи вниманието му към огромния плазмен екран.

— Това е копие на дъното на Суд: квадратният километър разделен на координатна мрежа с квадратчета десет на десет. С помощта на сателитен джипиес, за да бъдем пределно точни, ние проучваме всяко квадратче подред. Водолазите се спускат, за да изследват мястото, да проверят за нещо необичайно.

— Ромео Фокстрот две и Ехо Браво — обади се човекът при радиоконзолата. — Дайте информация.

След малко радиостанцията изпука отново.

— Тук Ромео Фокстрот две. На минус девет метра и продължавам да се спускам.

— Брой на мехурчетата?

— Осемдесет и два процента.

— Наблюдавай ги, Ромео Фокстрот две.

— Разбрано.

— Това, което чуваш, е връзката с водолазния екип, който сега е на смяна — обясни Ръш. — За по-голяма безопасност се спускат на двойки. Използват и специално оборудване, за да не изгубят ориентация. Не можеш да си представиш какво значи да се гмурнеш в Суд — около теб цари мрак, калта и подвижните пясъци те обгръщат като задушаващо одеяло, няма начин да кажеш къде е горе и къде — долу… — Той замълча.

— Ти каза, че проучвате мястото и търсите нещо необичайно — каза Лоугън.

— Да — кимна Ръш и го погледна. — Виж, някога на това място е имало праисторически вулкан. Дори по времето на Нармер вулканът отдавна не е действал. Обаче следи от него са останали под формата на подземни канали за лава. Ние смятаме, че фараонът е избрал подходяща тръба за своята гробница и е накарал работниците си да я разширят и укрепят. След запечатването ѝ заобикалящите я вода и кал щели да свършат останалото. Щом се преместим на ново квадратче от координатната мрежа, първата ни работа е да се издухат наносите от дъното на тресавището.

— Това е задачата на Дебелата Берта — обади се Валентино с усмивка. Той махна с ръка над рамото си, където в сумрачния край на приличащото на хангар помещение Лоугън успя да различи тежка машина, която приличаше на някаква смесица между снегорин и машина за изглаждане на лед.

— Нармер е смятал, че гробницата му ще остане завинаги скрита — продължи Ръш. — Но той просто не е могъл да си представи технологията, с която разполагаме днес: лазерни и инфрачервени радари, водолазна екипировка, устройство за определяне на местоположението с помощта на спътник.

— Тук Ромео Фокстрот две — обади се отново металическият глас. — Апаратът за мехурчетата нещо полудя. Броят им е спаднал на четиридесет и три процента.

Радистът погледна Валентино, който кимна в отговор.

— Дълбочина?

— Десет метра.

— Следи внимателно отчитането — каза радистът. — Ако падне под двайсет и пет процента, прекратявай спускането.

— Разбрано.

— Почистването е в ръцете на Дебелата Берта — продължи с обясненията Ръш. — След това квадратчето от координатната мрежа се оглежда за нещо необичайно — дупки или тунели в дъното на тресавището. Ако няма, квадратчето се отмята като проучено и се прехвърляме на следващото. Ако бъдат открити тунели, те се отбелязват за проучване от следващата двойка водолази.

— Може да намерят сифон — вметна Валентино. — А може и нищо. Трябва да проверяваме всяко квадратче. Понякога тунелът се разклонява и тъй като трябва да го картографираме, го обикаляме целия.

Ръш отново кимна към екрана.

— И резултатите се записват с археологическа точност тук — на главния картографски екран в командния център.

— Досега открихте ли нещо?

Ръш поклати глава.

— Каква част от координатната мрежа сте проучили?

— Четирийсет и пет процента — отговори вместо лекаря Валентино. — А тази вечер, ако майчицата божия ни помага, ще станат петдесет процента.

— Доста бързо работите — каза Лоугън. — Аз смятах…

Но беше прекъснат от силен глас по радиостанцията.

— Тук Ехо Браво. Имам проблем с регулатора.

— Провери пречиствателния клапан.

— Направих го и нищо.

Лоугън стрелна поглед към Ръш.

— Вероятно няма нищо — успокои го лекарят. — Както можеш да си представиш, гмуркането при тези условия се отразява зле и на оборудването. Във всеки случай респираторите са така направени, че ако се развали нещо, продължават да осигуряват въздух.

— Ехо Браво до Станцията — чу се отново гласът. — Не получавам въздух!

Валентино се втурна към радиостанцията и взе микрофона от радиста.

— Валентино е. Използвай втората резерва.

— Да, да, включих я, но нищо. Мисля, че калният клапан е блокирал! — Дори по радиото се усещаше паниката в гласа на водолаза.

— Ромео Фокстрот две — каза Валентино в микрофона, — виждаш ли Ехо Браво? Регулаторът му не работи и очевидно октоподът му е откачен. Трябва да му дадеш въздух. Виждаш ли го? Край.

— Тук Ромео Фокстрот — разнесе се друг металически глас. — Никаква следа от него. Мисля, че се издига право нагоре…

— Божичко! — възкликна Ръш. — Форсайт се е паникьосал. Забравил е правилата. — Той се обърна към милосърдната сестра. — Извикай веднага екипа по спешност и да докарат количката за извънредни случаи. Донесете и водната тапа.

— Какъв е проблемът? — попита Лоугън.

— Ако си спомня основните правила, никакъв. Но ако се е паникьосал и задържа дъха си, докато изплува… — Ръш замълча за миг. — На всеки десет метра от спускането заради налягането белите дробове намаляват наполовина обема на въздуха в тях. При последната връзка бяха на единайсет метра. Ако изскочи на повърхността с целия този въздух в дробовете…

— Той ще се разшири двойно — вметна Лоугън.

— И ще му разкъса белите дробове. — С мрачно лице Ръш се обърна към медицинския център, където сестрата говореше задъхано по телефона.