Третата порта

57.

Процесията от най-различни плавателни съдове се носеше на север в избледняващата следобедна светлина. Най-накрая бяха излезли от адското тресавище Ал Суд и пътуваха към горните прагове на Нил.

Дали съдовете щяха да се опитат да преодолеят праговете и да се насочат към самия Египет, или щяха да пристанат някъде, за да прехвърлят товара си на камиони или самолети — Лоугън не го беше грижа. След като се премести от товарната лодка на една от големите лодки с въздушен винт, той беше прекарал пътуването в мрачно мълчание. Завит в грубо корабно одеяло, гледаше преминаващите природни картини, без всъщност да ги вижда. Общото настроение на лодката сякаш съответстваше на неговото: шок, скръб, несигурност. Хората се събираха на малки групички и разговаряха тихо, за да се утешават взаимно.

Лоугън се размърда, когато слънцето започна да залязва. Изправи се, остави одеялото настрана и отиде на палубата. През цялото време досега нито веднъж не се беше обърнал да види димящите разрушения, останали зад тях. И сега не го направи. Вместо това тръгна към предната част, за да потърси кафе. Намери в тесния камбуз на носа. Вътре бяха Валентино и неколцина от хората му, застанали в кръг около кафемашината. Италианецът му кимна и безмълвно му подаде малка чаша еспресо.

Обхванал чашата с длани, Лоугън се върна на кърмата и се изкачи по стълбите на горната палуба. Тук намери Тина Ромеро, седнала на една от палубните пейки, също увита в одеяло. Беше успяла да се поизмие, но в косата ѝ още имаше парченца изсъхнала кал.

Той седна до нея и ѝ подаде чашата с кафе. Тя му се усмихна слабо и отпи глътка. Докато се наместваше на пейката, Лоугън усети нещо да го бодва в бедрото. Бръкна в джоба на бялата престилка и извади пълна шепа артефакти. В дланта му халцедонът и рубините заблещукаха ярко на светлината на залязващото слънце. Напълно беше забравил, че ги грабна, преди да се втурне отчаяно да спасява живота си. Сега, когато ги гледаше в ръката си, не можеше да проумее защо го беше направил. Дали беше желание, или нужда да спаси нещо от руините на нещастната експедиция? Или причината беше по-дълбока, някак атавистична — свързана със загубата на Итън и Дженифър Ръш?

Тина го погледна. Очите ѝ, които бяха мътни, леко се разведриха. Тя протегна ръка, пръстите ѝ лекичко заровиха из артефактите и вдигнаха малък керамичен амулет. Тя го завъртя към избледняващата светлина. Беше око — видяно, както в цялото древноегипетско изкуство, в анфас, а не в профил, и заобиколено отгоре и отдолу със скулптирани декоративни къдрици.

— Уаджет — произнесе високо, за да надвика крясъците на водните птици.

— Уаджет?

— Легендата разказва, че един ден, докато Хор спял, Сет — неговият най-голям враг във времето — пропълзял и му откраднал едното око. Когато Хор се събудил, отишъл при майка си Изида и я помолил да му даде друго. Това е заместителят, който тя му дала — уаджет, или „изцереното око“. Според древните египтяни то притежава големи магически сили. — Тя се вторачи в амулета. — Трябва да е било в мумията на Нитхотеп.

— Откъде знаеш?

— Жреците пъхали уаджети в бинтовете на мумиите като средство за магическа защита. — Тя обърна керамичното око на една страна и посочи нещо.

Лоугън се взря по-внимателно. Видя гравирани морска котка и длето.

— Нармер — прошепна той.

— Присвоила си е дори това — въздъхна Тина. После поклати глава и му върна амулета.

— Задръж го — предложи ѝ той.

Дълго време останаха там седнали, обгърнати в лечебно мълчание, докато лодката се носеше на север.

— Как смяташ, какво ще прави Стоун сега? — наруши той най-накрая тишината. Не беше виждал ръководителя на експедицията от началото на плаването.

Тина го погледна.

— След станалото? Ще се измъкне свеж като роза. Винаги го прави. Ще има интересна история за разказване, стига да се намери кой да ѝ повярва. Но поне знам, че сме успели да извадим по-голямата част от по-важните погребални вещи.

— Извадили? Мислех, че тази дума е анатема за теб.

Тя се усмихна тъжно.

— Обикновено е така. Сега обаче нямахме избор. Откритието беше прекалено важно, за да го оставим на пламъците. Особено големия брой папируси, които спасихме. В тях се съдържа безценна информация, макар да събуждат повече въпроси, отколкото да дават отговори.

— Имаш предвид защо Нармер е бил изпреварил толкова времето си?

— Да. Защо толкова церемонии, толкова стилове в изкуството, толкова вярвания, за които ние сме смятали, че са се развили много векове след неговото време, са започнали точно тогава? И какво се е случило? Защо са били толкова дълго забравени?

— Мога да предположа отговора на този последен въпрос — подхвърли Лоугън. И посочи окото уаджет, което все още лежеше на дланта ѝ.

Тина кимна бавно и го стисна в шепа.

— Е, поне няма да се тревожа за работата си. Има с години да изследвам откритите артефакти.

Между тях настана друго продължително мълчание. Слънцето се спусна още по-ниско и потъна зад хоризонта.

— Защо го направи? — попита Тина почти шепнешком.

Той се обърна към нея в спускащия се сумрак.

— Какво се случи с Дженифър Ръш? — попита тя отново.

Известно време Лоугън нищо не каза. После започна да говори — отговор, осъзна той, който беше репетирал през цялото им пътуване надолу по реката. Удобният, правоверният отговор.

— Дженифър е имала… определени психологически проблеми — започна той. — Ръш не е казал на никого за тях. Смятал, че нейните неповторими дарби и продължителността на нейната клинична смърт я правят много ценна за експедицията и това натежало срещу проблемите.

— Вероятно имаш предвид ценна за скъпоценния му център — подхвърли Тина с горчивина. — Само си представи каква реклама би било това за него.

— Не — отрече Лоугън. — Не смятам, че изобщо някога е мислил по такъв начин. Той я обичаше. Обичаше я силно. Смятам обаче, че обсебеността му от неговите изследвания донякъде го е заслепявала. Не виждаше или отказваше да види какво струват на Дженифър тези преминавания.

— Видях с очите си, че е сляп. Видях го, когато станах свидетел на нейното преминаване. Щом Итън е знаел, че е емоционално неустойчива, не е трябвало да я кара да се подлага на това. Нито веднъж дори, да не говорим за отново и отново. Особено след нейната лична травма — клинично мъртва в продължение на четиринайсет минути! Не е чудно, че накрая е повярвала, че е обсебена от духа на мъртвец.

Тъй като Лоугън не отговори, Тина въздъхна дълбоко.

— Онзи ден, когато гледахме как Ръш я въвежда в хипнотично състояние и ѝ задава всички тези въпроси… Не можех да не се запитам: как ли се е чувствала тя? Искам да кажа, когато е излизала от хипнозата? Горката Дженифър.

Лоугън продължаваше да мълчи. Той си спомняше един по-раншен разговор, твърде различен, който беше водил с Итън Ръш. „Мислих за онова, което каза — беше признал лекарят. — Джен е била толкова дълго в мозъчна смърт и клиничната ѝ смърт беше толкова продължителна, че по същество може да е изгубила душата си.“

Четиринайсет минути…

— Излизала от хипнозата? — попита той най-накрая. — Не знаем какво е излязло от хипнозата.

Гласът му обаче беше толкова тих, че заради боботенето на двигателя и плискането на вълните Тина не чу какво каза.