Третата порта

3.

Лоугън беше идвал вече веднъж в Египет — като докторант трябваше да документира движението на фризийските войници по време на Петия кръстоносен поход. Струваше му се, докато се носеха по магистралата от международното летище в Кайро, че всички автомобили, които беше видял преди двайсет години, още са на пътя. Древни фиати и мерцедеси, осеяни с вдлъбнатини и драскотини, със счупени фарове и стопове, трескаво се бореха за преднина, маневрираха и се промъкваха смело по пътеките между останалите коли със сто километра в час. Надминаваха автобуси, потрошени и покрити с ръжда, а от празните рамки, където някога е имало врати, опасно висяха гроздове пътници. От време на време Лоугън зърваше някой по-нов модел лимузина европейска направа, лъснат до блясък. Колите най-често бяха черни. Като се оставят настрана тези изключения обаче, движението по магистралата беше трескав анахронизъм, сякаш времето беше застинало в миналия век.

Ръш и Лоугън седяха отзад в колата и мълчаливо попиваха гледките. Багажът на Лоугън беше останал в самолета, а техният шофьор — местен жител, който управляваше едно рено съвсем малко по-ново от колите наоколо, се беше оправил с голямо умение в плетеницата пътища, водещи към и от летището, и вече пътуваха към самия град. Нижеха се блок след блок еднакви бетонни сгради, боядисани в жълтеникаво, които се издигаха на пет-шест етажа. На балконите се сушаха дрехи, прозорците бяха закрити с брезентови щори, който се полюшваха и показваха объркваща смесица от реклами. Покривите на блоковете бяха осеяни със сателитни чинии и между сградите висяха безброй кабели. Над всичко се носеше фин оранжев прах. Горещината и яркото слънце бяха безмилостни. Лоугън се показа от отворения до долу прозорец и вдиша натежалия от мирис на дизел въздух.

— Четиринайсет милиона души — подхвърли доктор Ръш и погледна към него. — Натъпкани в триста и двайсет квадратни километра град.

— Щом местоназначението ни не е Египет, какво правим в Кайро?

— Просто се отбиваме за кратко. Ще излетим още преди обяд.

Когато наближиха центъра и слязоха от магистралата, за да поемат по вътрешните улици, движението стана още по-натоварено. На Лоугън всяко кръстовище, до което се приближаваха, му приличаше на входа в тунела „Линкълн“: десетина коли се бореха да се промушат по двете ленти. Улиците бяха пълни с пешеходци, които се възползваха от задръстванията и пресичаха където им скимне, промушвайки се на сантиметри от колите. Като по чудо сериозните наранявания се избягваха. В центъра сградите не бяха по-високи, но архитектурата беше по-интересна, странно напомняше на сградите по левия бряг на Сена. Охраната започна все повече да се набива на очи: полицаи в черни униформи стояха под навеси на кръстовищата; пред хотелите и супермаркетите имаше бетонни блокове за предотвратяване на атаки със заредени с взрив коли. Минаха край посолството на САЩ — крепост, шпикована от постове с техните 50-милиметрови картечници.

Няколко минути по-късно колата рязко свърна към бордюра и спря.

— Пристигнахме — обяви Ръш и отвори вратата.

— Къде? — попита Лоугън.

— Музеят на египетските антики — обясни Ръш и слезе от колата.

Лоугън го последва, като внимателно избягваше останалите пешеходци и колите, които минаваха толкова близо, че развяваха ризата му. Вдигна очи към величествената фасада от розов камък от другата страна на площада. Беше идвал и тук по време на проучванията си за дисертацията. Вълнението, което почувства за първи път в самолета, се усили.

Прекосиха площада, отблъсквайки атаките на продавачите на дрънкулки, които предлагаха светещи в мрака пирамиди и камили играчки с батерии. Откоси от бърз арабски обсипваха Лоугън от всички страни. Минаха край двойка пазачи, застанали от двете страни на входа. Точно преди да прекрачи вътре, Лоугън чу глас, пукащ от усилвателя, да се издига над шума от трафика и разговорите на туристите ол инклузив: пеенето на мюезина от минарето на кварталната джамия от другата страна на площад „Тахрир“, който приканваше правоверните на молитва. Той се спря и се заслуша как призивът се подема от друга джамия, след нея от още една — призивът се придвижваше като доплеров ефект на все по-големи и по-големи разстояния, докато сякаш не обгърна целия град.

Почувства, че някой го побутва по лакътя. Беше Ръш. Лоугън се обърна и влезе в музея.

Старата постройка беше претъпкана дори в този ранен час, за щастие потната тълпа още не беше успяла да загрее каменните галерии. След яростната слънчева светлина вътрешността на музея изглеждаше необичайно тъмна. Те си пробиха път в приземния етаж покрай безброй статуи и каменни плочки. Въпреки табелите, забраняващи използването на фотоапарати и пипането на артефактите, Лоугън забеляза, че дори сега много от експонатите бяха все още на открито, достъпни за въздуха, вместо херметически затворени, и по тях мигаха следи от много ръце. След като отминаха последните коридори, поеха по широка стълба към първия етаж. Тук се точеха ред след ред саркофази, положени върху каменни плинтове, досущ пазачи на призрачния свят. Покрай стените бяха разположени шкафове със стъклени витрини, в които се съхраняваха погребални предмети от злато и фаянс. Шкафовете бяха затворени с прости печати от олово и тел.

— Имаш ли нещо против да погледна погребалните предмети на Рамзес III? — попита Лоугън, сочейки портала. — Смятам, че сбирката е надолу по този коридор. Наскоро прочетох в едно списание за алабастрова канопи3 ваза, която можела да се използва за призоваване на…

Ръш се усмихна извинително, посочи часовника си и просто подкани Лоугън да побърза.

Те поеха към друго стълбище — то беше по-тясно, парапетът без колонки, и се качиха на следващия етаж. Тук беше много по-тихо, защото коридорите бяха посветени на по̀ научни колекции: стели с надписи; късове папирус, избледнели и разлагащи се. Осветлението беше мъждиво, каменните стени — мръсни. Ръш спря веднъж, за да погледне в малко листче хартия, което извади от джоба си, на което с молив беше очертан планът на етажа.

Лоугън любопитно надничаше в наполовина отворени врати. Видя купища папируси, подредени на лавици, издигащи се от пода до тавана, като бутилки вино в изба на сомелиер. В едно помещение бяха изложени маски на древните египетски богове: Сет, Озирис, Тот. Огромното количество артефакти и безценни съкровища, тежестта на толкова много древност наоколо действаше едва ли не потискащо.

Завиха зад един ъгъл и Ръш спря пред затворена дървена врата. Красеше я надпис със златни, почти избелели букви: „Архиви III: Танис — Сехел — Фаюм“4. Той хвърли поглед назад към Лоугън, след това над рамото му огледа празния коридор. После отвори вратата и покани Лоугън да влезе.

Помещението беше дори по-тъмно от коридора. Редица прозорци, разположени точно под високия таван, неохотно пускаха снопове слънчеви лъчи, силно филтрирани от трупаната с години мръсотия по стъклата. Друго осветление липсваше. Книжни лавици, натъпкани до пръсване със стари списания, подвързани ръкописи, бележници с прашни кожени подвързии и дебели вързопи с папируси, свързани с изсъхнали кожени върви и очевидно в безпорядък, покриваха и четирите стени.

Когато Ръш затвори вратата след тях, Лоугън пристъпи навътре в помещението. Миришеше силно на восък и гниеща хартия. Това беше точното място, където щеше да се почувства като у дома си: клирингова къща за далечното минало, хранилище на тайни и загадки, на странни хроники, които чакат търпеливо да бъдат върнати към живот. Беше прекарал достатъчно време в подобни помещения. Опитът му обаче беше главно със средновековни манастири и крипти на катедрали, и затворените сбирки на университетски библиотеки. Артефактите тук, историите и описанията, мъртвите езици, на които повечето от тях бяха написани, бяха много, много по-стари.

В центъра на помещението стоеше библиотечна маса, дълга и тясна, заобиколена от шест стола. Помещението беше толкова тъмно и тихо, та Лоугън беше решил, че са сами. Но сега, когато очите му привикнаха към сумрака, забеляза мъж в одежди на арабин, който седеше на масата с гръб към тях, наведен над древен ръкопис. Не беше помръднал при тяхното влизане, сега също не помръдна. Изглеждаше напълно погълнат от четенето.

Ръш направи крачка напред, за да застане до Лоугън. После тихичко се изкашля.

В продължение на един дълъг миг фигурата не помръдна, после леко се извърна към тях. Възрастният човек — защото Лоугън беше решил, че това непременно е стар учен, не си направи труда да ги погледне в очите, просто отбеляза тяхното присъствие. Носеше официален, но доста износен тауб5, избелели памучни панталони, памучна наметка с качулка, която отчасти скриваше обикновена гутра6 на черно-бели квадратчета, която обгръщаше челото му. До него на масата стоеше малка чашка за турско кафе върху олющена глинена подложка.

Лоугън почувства неочаквана досада от това присъствие. Ръш вероятно го беше довел тук, за да направи справка в някой поверителен документ — как щяха да опазят тайната на тяхната работа от някакъв възрастен учен, макар той да беше толкова надменен, че дори не им обръщаше внимание?

В този момент възрастният мъж за изненада на Лоугън се изправи, бутна стола настрана и съвсем преднамерено се обърна, за да застане с лице към тях. Носеше чифт стари очила за четене, напукани и прашни, а набръчканото му лице беше скрито от гънките на качулката. Той стоеше и ги наблюдаваше, а очите му зад старите очила не се виждаха.

— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Ръш.

Мъжът кимна.

— Няма нищо. Ръкописът тъкмо започна да става интересен.

Объркан, Лоугън поглеждаше от единия към другия. Непознатият, застанал пред тях, беше отговорил на съвършен английски. Всъщност американски английски с много лек бостънски акцент.

В този миг възрастният мъж бавно и внимателно отметна качулката си, като разкри грива лъчисто бяла коса, грижливо сресана под гутрата. Свали очилата, сгъна ги и ги пусна в един от джобовете на робата. Чифт очи се вторачиха в Лоугън. Дори в сумрака на архива си личеше, че са сини като плувен басейн в първия прекрасен ден от отпуската.

Лоугън разбра. Мъжът, който стоеше пред него, беше Портър Стоун.