Третата порта

20.

Намирането на скелета, освен че повдигна духа на участниците и повиши вълнението в Станцията, възвести и идването на Портър Стоун. Пристигнал вечерта, под прикритието на нощта, той свика на другата сутрин общо събрание на персонала. Работата, включително гмуркането, щеше да спре за трийсет минути, докато Стоун свърши обръщението си към участниците.

Събранието трябваше да се проведе в най-голямата работилница в Зеленото крило. Когато точно в десет Лоугън влезе там, първо се огледа любопитно. Метални стелажи заемаха трите стени, издигаха се от пода до тавана. Наредените на лавиците кутии съдържаха всяка мислима част, инструмент или оборудване. На подемници стояха няколко джета, повече или по-малко разглобени. На метални маси бяха подредени различни части от разглобени двигатели и водолазно оборудване. В един от ъглите се виждаше нещо, което приличаше на част от изгорелия генератор с почернели страни под ярката светлина на индустриалните лампи.

Погледът на Лоугън се премести от помещението върху хората, които се бяха събрали в очакване на Стоун. Това беше една невероятно разнообразна група: учени в бели престилки, техници, водолази, общи работници, готвачи, електротехници, механици, инженери, историци, археолози, пилоти — множество от сто и петдесет души, събрано тук по хрумването на един-единствен човек — човек с кристално ясна представа какво иска да постигне и с желязна воля да го осъществи.

Сякаш по даден знак Стоун влезе в работилницата. Насъбралите се спонтанно започнаха да ръкопляскат. Стоун мина през множеството, като се здрависваше и промърморваше по някоя дума на хората, които го спираха. Беше зарязал арабските одежди и сега носеше лек ленен костюм, но дори да беше в кожено пилотско яке и плантаторска шапка, пак нямаше да изглежда повече като авантюрист. Излъчването идваше от потъмнялата от слънцето обветрена кожа и от начина, по който се движеше високото му слабо тяло: почти животинската грация сякаш излъчваше аурата на изследвания и открития.

Когато стигна края на помещението, той се обърна, за да застане с лице към хората. Постепенно множеството потъна в нетърпеливо мълчание. Стоун продължаваше да се оглежда усмихнат, оставяше напрежението да нарасне. Малко по-късно най-сетне се изкашля, за да прочисти гърлото си, и заговори.

— Първото ми преживяване като търсач на съкровища беше когато бях на единайсет. В града в Колорадо, където израснах, се ширеше легенда за индианско племе, което някога живяло в полето пред града. Момчета като мен, студенти и дори професионални археолози отново и отново идваха по тези места. Копаеха дупки и ровове за проверка, обикаляха района с металотърсачи, без да намерят дори едно мънисто. Аз се присламчвах към тях. Трябва да съм кръстосвал десетки пъти тези полета с впити в земята очи, търсещи следи.

Но един ден вдигнах очи от земята и се вгледах в мястото. За първи път се вгледах истински в мястото. Отвъд нивите, на около километър и половина по-натам, земята се спускаше плавно към Рио Гранде. Покрай реката имаше храсти с хибискус, а тревата беше гъста и тучна.

В младежкото си съзнание се върнах двеста години назад. Видях групата индианци на лагер край реката. Там имаше достатъчно вода за пиене и готвене, риба в изобилие, сладка трева за конете, сянка и убежище под дърветата. След това погледнах към сухите, голи полета, където стоях. Защо местните жители ще правят бивака си тук, попитах се, след като наблизо има едно много по-благоприятно място?

Извървях разстоянието до реката и започнах да човъркам в калта и тревата на речния бряг. И след десет минути намерих ето това. — Той бръкна в джоба си и го вдигна високо, за да може тълпата да го види. Лоугън видя връх на стрела от обсидиан, съвършено изсечен — истинска красота. — Връщах се на това място още много пъти. Намерих още върхове на стрели, глинени лули, каменни чукала и множество други неща. Нищо преди или след това обаче не ме е изпълвало с такова вълнение, като намирането на този връх от стрела. Оттогава той е винаги с мен. — Той го пъхна в джоба си, след това огледа събралото се множество. Очите му се местеха от човек на човек, преди да заговори отново. — Не беше само тръпката от откритието. Не беше само намирането на нещо красиво, на нещо със стойност. Важното беше, че използвах интелекта си, способността си да мисля извън зададените научни рамки, за да разгадавам загадките на миналото. Всички преди мене приемаха като евангелие историите къде са бивакували местните жители. Аз също в началото тръгнах по този път, но след това научих един важен урок. Урок, който и досега не съм забравил.

Пъхна ръцете си в джобовете и закрачи напред-назад, докато говореше.

— Приятели, археологическите разкопки са като детективски роман. Миналото обича да пази своите тайни. Не иска да ги разкрива. Затова моята работа е да играя ролята на детектив. А всеки добър детектив знае, че най-добрият начин за разкриване на една мистерия е да събереш колкото може повече инструменти, колкото може повече улики, колкото може повече проучвания — колкото повече, толкова по-добре.

Спря се на място и прокара пръсти през бялата си коса.

— Както знаете, правил съм това вече много пъти и с резултати, които говорят сами за себе си. Правя го отново тук и сега. Не икономисвам от разходи за проучвания, екипировка или таланти. Всички вие, застанали сега пред мен, сте най-добрите в своята област. Аз съм свършил своята работа. И сега, с намирането на този скелет, без съмнение личен телохранител на фараон Нармер, отново сме на прага на успеха. Убеден съм, че сме на дни, само на дни, от намирането на гробницата. И когато го направим, ще научим още от тези тайни, които миналото се опитва да скрие от нас.

Стоун отново огледа смълчаната група пред него.

— Както вече казах, аз си свърших работата. Сега, когато сме толкова близо, вече е време и вие да свършите своята. Нашият времеви прозорец е твърде къс. Разчитам, че всички вие ще положите максимални усилия. Какъвто и пост да заемате в екипа — дали началник на екипа водолази или мияч на чинии в стола — вие сте съществена, важна част от машината. Всеки един от вас е жизненоважен за нашия успех. През следващите дни искам да не го забравяте.

Стоун отново се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Някъде под нашите крака се намират невъобразимите съкровища, които Нармер е струпал около себе си в гробницата, за да му служат по време на живота в отвъдното. Откриването и проучването от нас на тези съкровища не само ще ви направи прочути, но и богати. Не непременно в парично изражение, макар че и това ще го има. Най-важното е, че откритията ще разширят неимоверно нашите познания за най-ранните египетски фараони. Това е богатството, на което ние, детективите на историята, не можем никога да се наситим.

Тук хората отново избухнаха в ръкопляскания. Стоун им позволи да го аплодират петнайсет секунди, после трийсет, преди да вдигне ръце.

— Няма повече да ви задържам — каза той. — Всички вие си имате работа. Както вече казах, през следващите няколко дни очаквам да дадете най-доброто от себе си. Имате ли някакви въпроси?

— Аз имам въпрос — чу се Лоугън да изрича в настъпилото мълчание.

Когато сто и петдесет глави се обърнаха, за да видят кой се е обадил, Лоугън се запита, какво, по дяволите, го беше накарало да го направи. Беше нещо, което беше обмислял, но нямаше намерение да изказва предположенията си на глас.

Портър Стоун явно не беше очаквал каквито и да е въпроси, защото вече се беше обърнал и разговаряше с Марч. Щом обаче чу гласа на Лоугън, се завъртя и затърси с поглед човека, който се беше обадил.

— Доктор Лоугън? — попита Стоун, когато го забеляза.

Той кимна.

— Какво ви тежи на сърцето?

— Нещо, което казахте току-що. Казахте, че Нармер е струпал съкровището около себе си, в своята гробница, за да го придружи в отвъдния свят. Питам се, след като е построил толкова далечна и тайна гробница, дали той не просто е трупал ценности, а ги е скрил, за да ги защити?

Стоун се смръщи.

— Разбира се. Всички владетели са се опитвали да защитят земните си притежания от вандали и обирани на гробове.

— Нямах предвид такава защита.

Настъпи кратко мълчание. После Стоун промърмори:

— Интересно предположение. — После повиши тон, вече говореше на всички събрали се. — Благодаря ви отново за отделеното време. Сега може да се върнете по работните си места.

Тълпата започна да се разпръсква, хората се насочваха към изхода, а Стоун повика Лоугън.

— Вие останете. Мисля, че трябва да поговорим.