Третата порта

18.

Джек Уайлдман висеше провесен на единайсет метра под повърхността и наблюдаваше как неговият партньор по гмуркане, Дейв Мендълбаум, се готви да пусне Дебелата Берта. Реши, че „гледаше“ не е точната дума: Мендълбаум не беше повече от неясно петно в калния ужас, който ги заобикаляше от всички страни. Черно петно на черен фон, различим единствено защото се движеше.

— Ейбъл Чарли до базата — каза Мендълбаум по радиото. — Готови сме да започнем измиването на квадрат Г–3.

— Разбрано, Ейбъл Чарли — изграчи глас от сушата.

— Количество мехурчетата?

— Осемдесет и пет процента.

Уайлдман погледна цифровия циферблат, който беше закрепен на китката му.

— Тук Уиски Браво — обади се той в своя микрофон. — Мехурчета — деветдесет и един.

— Разбрано — отговори същият глас. — Продължавайте.

Чу се ниско бучене, когато Мендълбаум включи Дебелата Берта. Уайлдман веднага усети налягането, щом гъстата кал започна да се завихря покрай него от въздуха под налягане, издухван от струйниците на машината. Усещането беше все едно си застанал в цистерна с меласа.

Всъщност беше дори по-зле, защото мръсотиите и калта, които ги заобикаляха, бяха коварни. Непрекъснато трябваше да внимава къде стъпва: навсякъде имаше скрити стълбове орлова папрат и пръчки. Често бяха остри и готови да разкъсат водолазния му костюм. А Ал Суд беше толкова дяволски гъст, че всяко движение беше усилие, сякаш се опитваш да работиш в атмосфера от 10 g…

— Ейбъл Чарли до базата — обади се Мендълбаум. — Започнахме почистването.

Уайлдман запали прожектора, закрепен на дясното му рамо, и се доближи до каменната повърхност: прясно почистеното дъно на Суд, временно разкрито от дюзите на Дебелата Берта. Задачата на Мендълбаум беше да работи с Дебелата Берта, а неговата — да проучва почистените райони, които оставаха след машината, за следи от пещери, лавови тръби или древни строежи. Чувстваше се като космонавт на някаква кошмарна газова планета заради тежкия скафандър, прожектора, видеокамерата в шлема и апарата за мехурчета, които сякаш се бяха сговорили да го смажат.

Всъщност беше благодарен за мехурчетата. Те му помагаха да не загуби ориентация в тая супа. Ако не бяха те, лесно можеше да изгуби ориентация и да забрави къде е нагоре. Не можеше да спре да мисли за случилото се на Форсайт: паникьоса се заради един блокирал регулатор и направи отчаян опит да се добере колкото може по-бързо до повърхността… Тази мисъл предизвика студени тръпки по тялото му. Ако изгубиш ориентация в тази черна тиня или някак си се откъснеш от своето насочващо въже — направо забрави. Единствената ти надежда е, че другарят ти ще успее да те намери. Иначе си мъртъв…

Кракът му се хлъзна на мазната кал по дъното, той падна назад и усети нещо твърдо да го удря в прасеца. Протегна ръка надолу и го опипа. Пръчка. След като не можеше да различи каквото и да е, ако не е пред маската му, той вдигна предмета близо до очите си. Точно така. Проклето тресавище. Добре че пръчката не беше пробила скафандъра му. Единственият път, когато се беше случило, вонята беше толкова отвратителна, та трябваше да вземе три душа, за да се отърве от нея.

Той се върна, за да огледа почистения район.

— Ейбъл Чарли — каза Мендълбаум в микрофона. — Мисля, че Дебелата Берта се нуждае отново от почистване. Трудно ми е да поддържам една и съща мощност.

— Разбрано — повтори гласът от повърхността.

Като махна калта и тинята от лицето си, Уайлдман мина надясно и се зае да оглежда новия почистен участък. Усещането как калта минава покрай крайниците му, тласкана от въздушните струи от дюзите на машината, беше гадно. Преди няколко дни един от колегите изби мундщука на друг с лакътя си — бедничкият си напълнил устата с тия лайна и започнал да си повръща червата, затова трябвало да изплува аварийно, за да не се задуши…

— Ейбъл Чарли — обади се Мендълбаум за пореден път. — Опасявам се, че трябва да прекъснем гмуркането. Имам още проблеми с Дебелата Берта…

Докато слушаше колегата си, Уайлдман чу как изведнъж двигателите на Берта изреваха, сякаш колегата му беше завъртял дросела докрай. Мендълбаум бързо намали газта, но не преди една съкрушителна вълна от черна кал да бъде изстреляна от дюзите и да повали Уайлдман отново в гъстата супа. Нещо отново го смушка, този път в гърба. Мамка му. Заопипва с ръце, докопа хлъзгавата пръчка и я вдигна близо до маската си. С нея по главата на Мендълбаум. Тази мисъл извика усмивка на лицето му, докато не погледна онова, което държеше в ръце. Изобщо не беше пръчка, а кост.