Третата порта

46.

Отново Стоун влезе пръв в помещението, без да изчака работниците да изпробват безопасността на входа. Движенията му бяха бързи, дори резки, сякаш скорошните неприятности и неспиращият часовник му бяха вдъхнали излишна припряност. Той се промъкна приведен покрай работниците, промуши се през тесния отвор и се озова зад камъните на Третата порта. Известно време цареше тишина и единственият признак, че имаше някого в третото помещение, беше шаренето на лъча на фенерчето на Стоун, който пронизваше мрака тук и там. После Лоугън го чу как се изкашля, за да прочисти гласа си.

— Тина? Итън? Доктор Лоугън? Валентино? — провикна се той със странен глас. — Моля, елате тук.

Лоугън последва останалите през отвора в стената и влезе в последното помещение. В първия момент си помисли, че фенерчето му нещо не работи, защото не осветяваше нищо. Но после осъзна, че цялото помещение беше облицовано вероятно с оникс — стените, таванът, подът бяха черни и не отразяваха светлината. Камъкът сякаш засмукваше лъча на фенерчетата им, изтегляше светлината и правеше малкото помещение толкова сумрачно, че съдържащото се в него едва се различаваше.

— Божичко — възкликна Тина, — колко е зловещо!

— Това твоето професионално мнение ли е? — попита я Стоун.

— Ковински — провикна се Валентино през отвора в Третата порта. — Донеси един от онези натриеви прожектори.

Всички млъкнаха и само оглеждаха помещението. На Лоугън му се струваше забележително голо в сравнение с пищните украси в предните помещения. Имаше една-единствена резбована и варакосана маса по протежение на лявата стена, на която лежаха десетина грижливо навити папируса, подредени в една линия. В дъното имаше нещо, което приличаше на малко ложе, твърде тясно, някога покрито с ленена покривка за легло и възглавница, които за съжаление се бяха разложили. Срещу масата в подножието на противоположната стена бяха подредени три малки кутии — очевидно от масивно злато — заедно с една-единствена урна.

Вниманието на всички обаче бързо се насочи към артефакта в центъра на помещението. Беше голям саркофаг, около два квадратни метра и половина, изработен вероятно отново от черен оникс. Ковчегът стоеше върху фантастичен плинт от черно дърво. Ъглите му бяха очертани със злато. По страните му имаше репродукции на изображенията, които вече бяха видели в първото помещение — артефакта с формата на кутия, завършващ отгоре с нещо като метална пръчка и подобния на купа предмет, от чиито краища висяха златни нишки. Ала този път предметите бяха изработени от множество цветни скъпоценни камъни, инкрустирани в повърхността на саркофага. На капака му имаше изкусно обработен серех.

— Тина? — повика Стоун и посочи към сереха, като попита почти шепнешком: — Това е ребусът на Нармеровото име, нали?

Египтоложката бавно кимна.

— Да, така мисля.

— Така ли мислиш? — изгледа я изпитателно Стоун.

Тя беше свалила видеокамерата, защото помещението се оказа прекалено тъмно, за да снима, и се взираше напрегнато към ковчега.

— Вярно е, че глифите съответстват. Но тези драскотини тук, през главата на морската котка… Не знам. Много е странно. Но тук всичко е странно. Този подобен на койка обект в задната част, олтарите във второто помещение, необичайната голота на това помещение… — Тя замълча. — Както вече веднъж казах, сякаш цялата гробница е използвана за репетиция на Нармеровата смърт, на неговото преминаване в следващия свят, в Земята на жертвоприношенията.

— Попадала ли си на нещо подобно? — поинтересува се Стоун.

— Не. — Тя се вторачи за малко в сумрачното пространство със смръщено от объркване чело. — Сякаш… но не, това е невъзможно. — Втренчи се отново в ковчега. — Само да можех да го огледам по-добре.

— Ковински! — излая Валентино. — Какво става с прожектора?

— Твърде е тясно, за да можем да го вкараме вътре — обади се приглушеният глас на общия работник.

— Може би, ако огледаш папирусите, те ще хвърлят малко светлина на всичко? — предложи Стоун на Тина.

Тя кимна и пое към масата с фенерчето в ръка.

През това време той, следван от Ръш, отиде при редицата малки кутии, подредени до стената вдясно. Клекна и бавно, много внимателно започна да сваля капака на първата с пръсти, предпазвани от латексовите ръкавици.

Лоугън наблюдаваше, опитвайки се да пропъди нарастващия хлад и тревога, които го обземаха. Още с влизането в помещението беше доловил зло присъствие. То ги усещаше — сигурен беше в това — но съкрушителното зло, което бе чувствал няколко пъти преди, засега беше под контрол. Все едно гледаше… и чакаше да му дойде времето. Бръкна в мешката си, измъкна брояча на йони във въздуха и бавно го завъртя из помещението. Въздухът беше много по-йонизиран от обичайното. Фактически въздухът беше ставал все по-йонизиран с навлизането навътре в гробницата. Не беше сигурен какво означава това.

Стоун свали капака на кутията. Бръкна вътре и много внимателно извади съдържанието ѝ — метална къдрица, изкована да стане много тънка.

— Прилича на чиста мед — каза той. — Там вътре има поне шест малки листа. — Премести се при другата кутийка и свали капака, надникна вътре и после извади нещо, което приличаше на малък байонет — кафеникав и лошо разяден от ръжда. — Това ми прилича на желязо.

— Ако е така, вероятно е метеоритно желязо — обясни Тина, отмествайки се от масата с папирусите. — Ще се окаже, че египтяните са използвали желязо поне петстотин години по-рано, отколкото беше известно досега.

Стоун вече се беше прехвърлил на третата кутийка. Отвори я, пъхна ръка вътре и отново я извади. Разтвори пръсти и в шепата му проблеснаха влакна от тънко изковани златни нишки, преплетени като коледни гирлянди.

— Какво, по дяволите, е това? — измърмори той.

Тина Ромеро спря пред урната с черни краища. Освети вътрешността ѝ с фенерчето.

— Празна е — обяви тя. След това я вдигна до носа си и я подуши. — Странно, мирише на нещо кисело като… като оцет.

Стоун отиде при нея, взе урната и също подуши.

— Права си — каза и ѝ я подаде обратно.

— Ивици от мед, железни остриета, златни нишки — изброи Лоугън. — Какво може да значи това?

— Не знам — вдигна рамене Стоун. — Но ето това ще отговори на всички твои въпроси, дори и на незададените. — И той посочи ковчега с цвят на оникс, който стоеше в средата на помещението. — Той ще сложи венеца на нашите кариери и ще ме впише в учебниците по история като най-големия археолог на всички времена.

— Мислиш… — заекна Ръш, — мислиш, че египетските корони са там вътре?

— Знам, че са там. Това е единственият възможен отговор. И последната тайна в последното помещение на Нармеровата гробница. — Стоун махна на Валентино. — Франк, прати хората си да ми помогнат с капака.

Бавно, сякаш обзети от една и съща мисъл, всички се събраха около абаносовия саркофаг.