Третата порта

41.

Когато Лоугън влезе в залата за аутопсии на медицинския център, доктор Ръш точно покриваше смазаното и потрошено тяло на Робърт Кармоди със зелен болничен чаршаф. Чувайки стъпките, лекарят вдигна очи, видя Лоугън и поклати глава.

— Не съм виждал тяло, толкова разрушено като неговото — отбеляза той.

— Свършиха с предварителното разследване — съобщи Лоугън. — Изглежда, златните клинове на балдахина са били преднамерено разхлабени.

— Разхлабени ли? — смръщи лице Ръш. — Искаш да кажеш, че е саботаж?

— Може би. Или подготовка, за да бъдат задигнати от някого. В края на краищата са от чисто злато. И всеки е дълъг колкото траверса.

Ръш се умълча за малко.

— Какво е настроението?

— Можеш да си представиш повече или по-малко. Шок. Скръб и безпокойство. Приказките за проклятието отново тръгнаха.

Ръш кимна отнесено. Изглеждаше блед, под очите му имаше черни кръгове. Лоугън се сети какво му беше казал лекарят в самолета: „Но истината, Джереми, е, че съм обучен като специалист по спешни случаи. Ала така и не успях да свикна със смъртта. Смешно, нали? Да, можех да приема естествената смърт: рака, пневмонията, нефрита. Но внезапната, насилствена смърт…“. Запита се дали това беше най-удобното време да говори с Ръш; после си каза, че едва ли ще има по-подходящо.

— Имаш ли минутка? — попита той тихо.

Ръш го погледна.

— Нека довърша тук и да вкарам бележките в компютъра. Ако искаш, можеш да ме почакаш в кабинета ми.

Десет минути по-късно Ръш влезе в кабинета. Сега изглеждаше по-спокоен и лицето му си беше върнало цвета.

— Извинявай, че те забавих — каза и седна зад бюрото си. — Какво има, Джереми?

— Говорих с Дженифър — отговори Лоугън.

Ръш се наклони към него.

— Наистина ли? Разказа ли ти за своята клинична смърт?

— Всъщност заедно я преживяхме наново.

Ръш го изгледа вторачено.

— В ЦИО никога не е споменавала подробности. Наистина е неудобно, като се има предвид поста ми там.

— Мисля, че ѝ беше нужно да поговори с някого, който е напълно обективен — каза Лоугън. — Човек с опит в работата с необикновеното.

Ръш кимна.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Струва ми, че трябва да поискам разрешение от нея, преди да навляза в подробности дори пред теб. Но мога да ти кажа, че първата част от преживяването ѝ е като по учебник. Последната част обаче — когато е била в отвъдното — е точно обратното на писаното в учебника. — Лоугън направи пауза. — Беше… ужасно. Плашещо. Не е чудно, че не иска с никого да говори за това. Нито пък да го преживее отново.

— Плашещо? Наистина ли? Подозирах, че има нещо неприятно заради нежеланието ѝ да се изправи срещу станалото, но нямах представа… — Гласът на Ръш заглъхна. — Горката Джен.

За миг в кабинета се възцари мълчание. На върха на езика на Лоугън беше да каже: „Има и нещо друго. Не мога да кажа защо, но описанието на Дженифър на нейната клинична смърт и ужасът към нейния край силно ми напомнят за проклятието на фараон Нармер“. Ала не би могъл да обясни защо; беше просто усещане — подобно на семка от ягода между зъбите, която не можеш да извадиш. И да го спомене, това с нищо нямаше да помогне. Но може би… може би… можеше да помогне по друг начин.

Той се изкашля.

— Настойчиво препоръчвам повече да не провеждате сеанси. Те я тревожат и може да доведат дори до психично увреждане.

— Говорих по въпроса със Стоун. Той се съгласи да намалим бъдещите сеанси до само още един или два. Иска да я попитам за Третата порта и какво се крие зад нея. А също и какво се има предвид в странната фреска в гробницата: „Онова, което носи живот на мъртвите и смърт на живите“.

— Не е добра идея. Пък и сеансите, на които присъствах, не доведоха до резултати.

— Всъщност последният сеанс даде резултат. Тина Ромеро проучи някои от изречените слова — и ги намери много интригуващи, като се има предвид онова, което знаем за устойчивостта на древноегипетските текстове.

— Ти ме помоли да говоря с Дженифър и аз изпълних молбата ти, казах ти и моята препоръка. — Лоугън извади сиди от джоба си. — Ето диска с данните от досиетата в ЦИО. Прегледах ги.

— Е, и?

— Отговори ми на един въпрос. Но те моля да ми отговориш честно. След клиничната смърт Дженифър промени ли се? Държи ли се по различен начин? Би ли могъл да кажеш, че тя е друг човек сега?

Ръш се взираше в Лоугън, но не отговори.

— Не съм експерт в тази област, но от прочетеното в досиетата и от твоите думи за променените взаимоотношения с жена ти, както и от онова, което тя самата каза… Не само клиничната смърт на Дженифър е била много различна от тази на мнозина, но и нейното поведение след нея е било различно от това на останалите хора, които сте изучавали.

Ръш остана доста дълго безмълвен. Най-накрая въздъхна и заговори:

— Не исках да го призная дори пред себе си. Но е истина. Много неща се промениха, не само нашите взаимоотношения.

— Можеш ли да ми опишеш тези промени?

— Сложно е. Понякога си мисля, че причината е повече у мен, отколкото у нея, и че виждам несъществуващи неща. Но тя изглежда отчуждена… Откъсната. А винаги е била толкова сърдечна и спонтанна. Сега не усещам подобна топлота у нея.

— Това може и да няма връзка с нейното изпадане в клинична смърт — отбеляза Лоугън. — Подобно поведение може да е израз и на депресия.

— Дженифър никога не е била депресивен тип. А и не е само това. Тя… — Ръш замълча. — Не знам как да се изразя. Сякаш сега възприема света по различен начин, не както преди. Ето ти и един глупав пример. Винаги си е падала по сантиментални филми. Когато гледаше някоя мелодрама, винаги плачеше като дете. Но вече не е така. През една от първите вечери на Станцията прожектираха за екипа „Черна победа“. Дори някои от най-коравите общи работници бяха потресени от края на историята. А Дженифър остана с каменно лице. Сякаш емоциите… вече не стигаха до нея.

След малко Лоугън заговори бавно и замислено.

— Итън, на тази земя има култури, които вярват, че при подходящи обстоятелства човек може да бъде разделен от своя вътрешен дух.

— Вътрешен дух? — повтори Ръш.

— Имам предвид неуловимата жизнена сила, която ни свързва от този свят със следващия. Византийците, инките, някои племена от американските индианци, розенкройцерите от епохата на Просвещението — всички са имали различни верски модели за подобно нещо. Имало е и има много други.

Ръш го гледаше, но не продумваше.

— Дженифър спомена, че към края на нейната клинична смърт е почувствала ужасен натиск. Тя се почувствала сякаш — нека се опитам да си спомня точните ѝ думи: „сякаш същността на моето същество се изсмукваше“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо не казвам. Просто правя предположения. Възможно ли е жена ти да е била толкова дълго в клинична смърт, че… ами добре, че да е изгубила част от човешкия си дух?

Ръш се изсмя рязко и късо.

— Нейният дух? Джереми, това е налудничаво.

— Така ли мислиш? Аз възнамерявам допълнително да го проуча. Може да се възрази, че подобен феномен се нуждае от един от ритуалите на католическата църква.

— О? И какъв е този ритуал?

— Ритуалът се нарича екзорсизъм.

В кабинета внезапно се спусна ледена тишина.

— Какво искаш да кажеш? — попита след минута или две Ръш. — Че Нармер не само ни говори чрез Дженифър? Че при тези преминавания е била… обсебена от него?

— Не знам какво се случва при тези преминавания — отговори Лоугън. — Не мисля, че някой може да знае с точност. Знам само, че е опасно.

Ръш въздъхна дълбоко.

— Само още едно преминаване. За да питам за Третата порта. След това ще откажа други преминавания.