Третата порта

55.

Те избягаха от калния си затвор само за да се озоват сред един огнен свят. Притиснал Тина към себе си, Лоугън заплува около Станцията, като вдишваше въздуха на дълбоки, насечени глътки. Четири от крилата — Червеното, Кафявото, Бялото и Жълтото горяха. Огнени езици се стрелкаха изпод тежките гумирани брезентови покрития и поглъщаха противокомарните мрежи, които обгръщаха понтонните мостове като тънки копринени нишки. Лабораториите и медицинските помещения в Червеното крило горяха сякаш с особена ярост — надуваемият купол, който покриваше крилото, беше странно ален, осветен отвътре в дяволско оранжево. Докато Лоугън гледаше, огромна огнена топка изригна от купола, разкъса брезента и вдигна кълбящи се черни и пурпурни облаци, които погълнаха Гарвановото гнездо. Няколко лодки и едно от корабчетата с въздушен винт, както и други плавателни съдове бяха наобиколили Станцията и изстрелваха високи струи вода към пламъците. Но те се бяха разгорели толкова силно, а водата бе толкова недостатъчна — самото тресавище беше прекалено лепкаво, за да бъде изтласкано през помпите под налягане. Лоугън почувства по страните си горещината от пожара, който изпичаше останалата на сухо кал, и обърна глава.

Сега успя да различи и други фигури, които наполовина плуваха, наполовина пълзяха из тресавището към горящата Станция. Те бяха покрити със същата кафяво-черна тиня и беше невъзможно да бъдат разпознати, но Лоугън реши, че един от тях е Стоун, а друг — може би Итън Ръш. Сякаш се насочваха към Зеленото крило, където се помещаваха службите по поддръжка — бушуващият огнен ад още не беше стигнал до него. Лоугън ги последва, помъкнал изтощената Тина. Един воден джет, който обикаляше периметъра, ги забеляза и се приближи до тях. Качи ги и се насочи обратно към защитния брезент и убежището, което предлагаше пристанището. Лоугън благодари на водача и помогна на Тина да слезе на кея. Беше само по гащи, но с кората от кал, която го покриваше, можеше да е и със скафандър.

Пристанището беше сцена на едва удържан хаос. Екотът на раздаваните на висок глас команди, пищенето на алармите и ревът на двигателите беше трудно поносим. Въздухът беше гъст от задушаващия дим. Техници, лаборанти, общи работници и дори готвачи пристигаха на бегом от други райони на Станцията. На мнозина лицата и дрехите бяха изцапани със сажди. Хората носеха документи, храна и колкото бяха успели да спасят от скъпоценните артефакти в склада. Лоугън видя поне десетина кутии за улики, струпани в безредие до стената. Дори подобният на ковчег сандък, в който лежеше мумията на Нармер, всъщност мумията на Нитхотеп, напомни си той, стоеше в един ъгъл, леко килнат на една страна. Други забързано мъкнеха предмети към голямата лодка с въздушен винт, пристанала на близкия кей. Капитан Плаурайт крещеше заповеди, застанал до предния трап.

Междувременно неколцина мъже и жени, екипирани за извънредни случаи, тичаха в обратна посока към другите крила на Станцията. Очевидно търсеха изостанали. Мъж в бяла престилка, който носеше кутия за улики, се препъна в намотано въже и падна на колене, изпускайки кутията. Тя се отвори и се изсипаха скъпоценни камъни, пръстени, дребни украшения и множество златни статуйки. Всяка от вещите беше в найлонов плик с етикет. Портър Стоун се появи от нищото, клекна и започна да събира пръсналите се находки и да ги слага обратно в кутията с трескави, непохватни движения. Още беше целият в кал. Пот или по-вероятно сълзи се стичаха по бузите му и оставяха тънки бели ивички в кафеникавата кора.

Когато се огледа, Лоугън забеляза Валентино. Той говореше оживено с група пазачи. Лоугън инстинктивно пристъпи към тях. С периферното си зрение забеляза, че и Итън Ръш идва насам. Ръш, Стоун, Валентино — поне трима души от групичката в гробницата бяха успели да се измъкнат.

— Колко са жертвите? — попитаха Лоугън и Ръш в един глас, когато наближиха достатъчно Валентино.

Главният инженер ги погледна, от месестото му лице се стичаше кал.

— Не могат да ми кажат точен брой. Петнайсет, може би двайсет души са в капана на пламъците.

Някой хвърли бяла престилка на Лоугън. Той я облече и завърза колана.

— Всичко стана толкова бързо — обади се един от хората на Валентино. — Метанът се събрал в кухините под крилата и изведнъж избухна.

— Какво точно се е случило с метановата система? — попита Лоугън.

— Разрушена е — отговори един от мъжете.

— Не може ли да се затворят аварийните вентили? — обади се Ръш.

Валентино поклати глава отрицателно.

— Вече нищо не може да се направи. Единственият път към ръчното управление е през Червеното или Бялото, а и двете крила горят силно. Невъзможно е. Огнената стена наближава конвертора и резервоара. Разполагаме с четири, може би пет минути. След това е по-добре да сме далеч от тук.

— Как се случи това? — попита Лоугън, но още докато произнасяше думите, вече знаеше отговора.

— Не можем да кажем със сигурност — каза един от пазачите, — но смятаме, че е била госпожа Ръш.

— Дженифър? — ахна Ръш, а лицето му се покри със смъртна бледност под калната маска.

— Появи се край отвора на Търбуха, докато вие бяхте в третото помещение. Носеше две туби нитроглицерин. Хвърли едната по Пъпната връв. Все още ѝ остава другата — разказа мъжът.

— Искаш да кажеш, че още е вътре? — попита Лоугън. — Край Търбуха?

— Държи всички на разстояние с втората туба — обясни пазачът.

— Стига толкова — възкликна Валентино. — Ще наредя на последния екип да се изтегли. Трябва веднага да се евакуираме. Луда, луда жена. — Обърна се към Ръш и добави: — Извинявай.

Ала Ръш вече го нямаше. Беше се втурнал по алеята, която водеше към Бялото крило.

— Итън! — викна Лоугън подире му.

Лекарят, който си пробиваше път между хората, които тичаха към пристанището, не се обърна назад.

Втората голяма лодка с въздушен винт, сякаш признавайки поражението си в борбата с пламъците, започна да наближава, като оповести пристигането си с рев на сирена. Хората се подредиха в опашка по кея, всеки носеше колкото може от безценните артефакти. Някои от по-малките плавателни съдове вече бяха започнали да се отдалечават от Станцията на север, без да изчакат големите лодки да им пробиват път. Плаваха потънали много под ватерлинията, претоварени с хора и артефакти. Лоугън се обърна и видя, че Тина също се беше пременила с бяла престилка.

— Ей сега се връщам — каза ѝ той, и понечи да тръгне, но усети ръката ѝ да стиска отчаяно неговата.

— Не! — извика тя с широко отворени очи.

Той сложи ръце на раменете ѝ.

— Качи се на някоя от лодките с въздушен винт. След минутка се връщам. — Взе радиостанцията на един от хората на Валентино и се втурна по алеята в посоката, в която бе поел Ръш.