Третата порта

47.

Аманда Ричардс влезе в лабораторията по съдебномедицинска археология и с едно щракване на ключа светна луминесцентните тръби на тавана. Тя остана за малко на прага, попивайки общата картина — рафтовете с инструменти, грижливо изтърканите лабораторни плотове и работни маси. След това пристъпи към масата в ъгъла. Помещението миришеше слабо на формалдехид и други химически консерванти и по-смразяващо — на сяра. Тя седна на масата и отвори папката, която носеше под мишница. Няколко минути разглежда листовете вътре: доклади от рентгеновия оглед, от компютърната томография, радиографиите и кратък обобщен анализ на Кристина Ромеро, всички документи се отнасяха за един и същи обект — мумията на фараон Нармер.

След като затвори папката, Ричардс остана няколко минути неподвижна на стола си, след това стана и започна да подбира инструментите, от които щеше да има нужда: скалпели, висококачествени ленени конци, форцепси, тефлонови игли, подноси от фибростъкло, парчета древни ленени бинтове, взети от мумифицирани останки, които бяха прекалено разложени или повредени, за да бъдат подложени на съдебномедицинска експертиза. След като събра нужните инструменти, тя отиде при шкафа за трупове, вграден в съседната стена, хвана дръжката и внимателно издърпа мумията на фараон Нармер.

Шкафът за трупове беше подобен на онзи в складовото помещение, където беше убит Фенуик Марч при опита му да ограби мумията. Имаше една-единствена разлика: тукашният шкаф беше оборудван с уредба за инертен газ, в случая — азот. След като Марч беше осквернил мумията толкова грубо, срязвайки бинтовете и нарушавайки нейния микроклимат, бяха положени всички възможни усилия да се спре гниенето и по-нататъшното разлагане.

Всъщност това беше причината Ричардс да е тук — да поправи колкото може повредите, които Марч беше нанесъл, и да подготви мумията за транспортиране, за да може да бъде внимателно реставрирана в лабораторния център на Портър Стоун в лондонските покрайнини.

Патоложката свали стабилизиращите подпори на носилката и ги застопори в специалните ключалки на пода. След това си сложи латексовите ръкавици и се зае с визуалния оглед на мумията. По-рано през деня техниците бяха премахнали двете вещества в бинтовете, задействали древния капан, чрез обработка в камера с отрицателно налягане. Въпреки това Ричардс работеше с голяма предпазливост.

Тя огледа мумията, отбеляза повредите по бинтованите ръце, главата и най-вече гърдите. Все още не можеше да повярва, че Фенуик Марч, един от най-видните археолози на света, е могъл да направи нещо подобно. Не само да ограби мумия, но и да я съсипе по такъв непрофесионален начин. Колко силно е било смъртоносното привличане на древното съкровище! Цял живот Марч беше изучавал и обработвал ценни находки. Може би последната — фараон Нармер — се бе оказала твърде изкусителна за него. Може би тя се бе оказала последната капка, преляла чашата на неговата въздържаност. Дори да беше малко безчувствено, тя все пак беше доволна, че Марч вече не можеше да пречи. Той винаги се бе проявявал като тираничен в археологическите лаборатории, бъркаше се и в най-дребните неща, настояваше да бъдат направени по неговия начин, вилнееше, заплашваше и се оплакваше. Аманда Ричардс беше работила веднъж с него, но на тази експедиция той се държеше много по-лошо. Може би тази му настройка го беше подтикнала да обере мумията. Тя вдигна рамене. Знаеше само, че ако някой друг бе обрал мумията на Нармер, а Марч беше останал жив, сега щеше да наднича над нейното рамо с навъсено лице, да следи всяко нейно движение и да ѝ надува главата, че върши всичко погрешно.

А сега лабораторията по съдебномедицинска археология беше тиха и спокойна.

Тя бавно прекара ултравиолетовата светлина по мумията. Останките от лак флуоресцираха като капки бледо злато. Черните петна, където техниците бяха успели да стабилизират лепкавия глицерин с инертно вещество, за да го обезвредят, бяха пръснати тук-там сред горните слоеве на бинтовете, разрязани от Марч при трескавото му търсене на погребални дарове.

Ричардс изключи ултравиолетовата лампа и я остави настрана. Гърдите на Нармер бяха най-повредената област — оттам щеше да започне реставрационната работа.

Тя докара до носилката мощен хирургически прожектор, нагласи го така, че да осветява гърдите на фараона, и започна да ги оглежда с бижутерска лупа. Марч беше срязал бинтовете по средата и оголил безброй слоеве като геологически пластове. Беше извадил известния скарабей, но множество други малки артефакти надничаха от бинтовете: мъниста и фаянсови амулети, златни дреболии и други предмети, които образуваха „магическата броня“, призвана да защитава покойника в неговото пътуване до другия свят.

Аманда поклати глава, подсвирвайки удивено. Марч така беше накълцал бинтовете, че се налагаше да свали още от тях, преди да успее да ги подреди по някакъв приличен начин.

С помощта на форцепса започна да обръща краищата на срязаните бинтове, разкривайки по-дълбоките слоеве, преплетени и разкъсани от взрива на Нармеровия капан. После остави настрана форцепса и взе скалпела, за да среже първо един, а после втори бинт. Освободи ги от плетеницата и ги дръпна настрана. Не ѝ харесваше, че се налага да го прави, но нямаше друг начин да бъде възстановена повредената част. Тялото на Нармер беше увито толкова грижливо, а Марч в бързането си бе рязал така безразборно, че сега задачата ѝ бе все едно да се опитва да свърже каучуковите нишки във вътрешността на скъсана топка за голф.

Патоложката хвана скалпела по-здраво и сряза още един слой ленени бинтове. Сега плътта на Нармер се провидя, покрита само с тънка покривка и златен нагръдник, който беше изместен вероятно от предизвикалата взрива химическа реакция. Това не беше хубаво — може би притискаше повече мумифицираните тъкани и щеше допълнително да ги повреди. Налагаше се да го постави правилно на гърдите на Нармер. Едва тогава можеше да започне да зашива бинтовете с ленените конци, а местата, където оригиналните бинтове бяха прекалено изгнили или повредени, да заменя с парчета от запаса древни ленени плащаници. След това вече можеше да се заеме с ръцете и главата, където работата би трябвало да върви много по-бързо. След три или най-много четири часа мумията на Нармер щеше да е в достатъчно добро състояние, за да може да се транспортира в Англия.

След като остави скалпела настрана, тя внимателно пъхна ръка между слоевете бинтове и предпазливо хвана края на златния нагръдник. Забеляза със задоволство, че околните тъкани бяха в отлично състояние: сиви и изсъхнали, без следи от втечняване. Беше ѝ трудно да помръдне нагръдника, затова дръпна по-силно. Най-накрая той се откъсна от тялото на Нармер със сухо пукане.

Ричардс леко го повдигна, готова да го намести и да зашие бинтовете над него. Ала изведнъж се закова на място от изненада и шок.

След като нагръдникът бе махнат, плътта на Нармеровата гръд беше оголена. И Ричардс видя под безмилостната светлина на лабораторните флуоресцентни лампи и белия лъч на хирургическия прожектор сбръчкани, изсъхнали, но невъзможно да бъдат сбъркани с нищо друго женски гърди.