Третата порта

38.

Тина Ромеро се спускаше в Пъпната връв крачка по крачка, ръка след ръка, следвайки Портър Стоун. При това спускане не носеше респиратор, а маска за задържане на микрочастици. Въздухът миришеше и имаше лек вкус на гнила растителност. Със спускането в тръбата ставаше по-хладно и когато стигна до въздушния шлюз, направо беше настръхнала.

Пазачът на платформата ги поздрави с кимване. След като Лоугън откри неразрешеното изпращане на електронни писма, Стоун, който и при най-благоприятните обстоятелства страдаше от мания за секретност, беше удвоил обичайната охрана. В добавка към денонощната охрана при отвора на Търбуха нареди да се сложи и пост на платформата пред въздушния шлюз. Бяха монтирани и допълнителни видеокамери, а картините, които изпращаха, се наблюдаваха от Кори Лендау и останалите специалисти в командния център.

Тина се усмихна мрачно. Въпреки пустосването на Стоун, заплахите и настояванията му за пазене на пълна тайна, слухът за саботьора или индустриалния шпионин се беше разнесъл из цялата Станция. В това имаше известна ирония: въпреки целия ужас имаше и усещане за сдържано облекчение. Тя самата се беше питала: ако сред тях имаше саботьор, дали той не беше причината за необяснимите случки?

Над главите им се разнесе трополене и скоро към тях на платформата се присъедини Фенуик Марч. Следваха го двама от общите работници на Валентино. Мъжете носеха под мишница частите за стойката от неръждаема стомана, на която щяха да закачат лебедката.

Стоун огледа групичката.

— Добре — каза той изпод маската си. — Да започваме.

Пазачът вдигна акумулаторната лебедка от металния под на площадката и групичката от шестима се доближи до входа на гробницата. Тина забеляза, че стърчащите вчера блокове, останали от вратата, бяха грижливо извадени и сега Първата порта беше широко отворена. Тя вдигна видеокамерата, която носеше. Това беше едва второто ѝ спускане в гробницата. Марч вече беше слизал няколко пъти; Стоун също, за да ръководи свалянето на печатите от Втората порта.

Когато тя прекрачи в първото помещение, забеляза, че по протежение на стените като предпазна мярка бяха разположени подпори. Статуята на пазача Апопи беше покрита с гумиран брезент и Тина с изненада установи, че е доволна от това: фигурата беше толкова реалистична, излъчваше такава заплаха, че въпреки безкрайната ѝ важност, тя не се радваше, че ще я види отново.

Помещението, което при първото им влизане беше сумрачно, сега беше ярко осветено от натриеви крушки с високо налягане и тя отново се възхити на красотата и запазеността на артефактите. Но пък с раздразнение забеляза, че повечето от най-важните и интересните вече бяха изнесени, а на местата им бяха сложени етикети. Без съмнение това беше работа на Марч, помисли си тя; копелето нямаше търпение да докопа артефактите с гадните си ръчички. Ако зависеше от него, всеки терен на разкопки щеше да бъде напълно оголван, без да се остави нищо на място, за да се вижда как е изглеждало някога. Нейната философия беше напълно противоположна: изучавай, стабилизирай, анализирай, описвай, документирай и след като цялата информация е организирана, остави нещата по местата им, където са били намерени.

Задната стена на помещението беше закрита с найлонови платна. Зад тях цареше пълен мрак. Тя знаеше, че Втората порта вече е напълно махната, но още никой не беше влизал във второто помещение. Те щяха да са първите, които ще прекрачат прага му.

Стоун кимна безмълвно на двамата общи работници. Те пристъпиха напред и много внимателно свалиха найлоновите платна, сгънаха ги и ги поставиха от двете страни на отвора. Пред тях се разкри правоъгълник, зад който цареше мрак.

Стоун пристъпи към Втората порта. Тина веднага го последва, като остави Марч назад. На прага различи някакви форми вътре в помещението. Устата ѝ пресъхна.

— Я донесете една от онези лампи — нареди Стоун.

Един от общите работници добута прожектора на колелца до вратата. Помещението зад Втората порта изведнъж заблестя неочаквано ярко.

Сякаш някой беше вмъкнал слънцето вътре. Блясъкът беше толкова силен, че Тина трябваше да извърне глава.

— Исусе! — промълви Стоун с приглушен глас. За пореден път външната му сдържаност поддаде под магията на Нармеровата гробница.

Когато очите ѝ привикнаха към ярката светлина, Тина успя да различи подробностите във второто помещение. Вдигна видеокамерата и започна да снима. Всяка повърхност — стените, подът, таванът — бяха покрити с нещо, което приличаше на чисто злато. Това беше причината за невероятно яркия блясък. Макар помещението да беше само малко по-малко от първото, в него имаше много по-малко неща. Наистина се виждаха четири погребални делви, изработени от калцит, които трябваше да съхраняват вътрешностите на мумифицирания владетел. Пред всяка от тях стоеше малка кутийка, явно също от злато. На стената бе изрисувана голяма фреска, вероятно изобразяваща победата на Нармер над царя на Долен Египет. Друга фреска показваше Нармер легнал на платформа, очевидно вече в своята гробница, а за него се грижеше погребален жрец. Край двете срещуположни стени на второто помещение се издигаха два олтара. На всеки беше изрязан серехът на Нармер, в който се използваше неговото име от коронацията — несут бити — владетел на Горен и Долен Египет. Беше странно, че египтолозите можеха да четат езика, но произношението си оставаше загадка. Макар да знаеше от честото употребяване на тази фраза, че фонетичният правопис е нсу, както се срещаше в Текстовете от пирамидите, тук обаче женското окончание т беше оставено. Странно. Но като се вземе предвид, че повечето неща, които беше научила за Нармер и неговата гробница, бяха странни, това не я изненада особено. Тук имаше толкова много неща, които бяха изненадващо модерни — по мерките на Древния Египет. Погребението в гробница, царските печати, погребалните вещи, посланията с йероглифи, които толкова силно напомняха Книгата на мъртвите — тези неща бяха характерни за Средното и Новото царство, а не за Архаичния период — Първата династия на най-ранните фараони. Имаше чувството, че Нармер е изпреварил с много векове своето време и неговите познания, практики, открития и прозрения са умрели заедно с него, преди да бъдат възкресени от строителите на пирамиди хиляда години по-късно…

Тя пропъди тези мисли и се зае с видеокамерата. На двата олтара имаше разнообразни жертвоприношения: амулети, съвършено оформени кремъчни ножове, фигурки от алабастър, слонова кост, абанос. Най-забележителният предмет лежеше в центъра на помещението. Това беше огромен саркофаг от твърде необичаен светлосин гранит, неоцветен — това също беше крайно необичайно — и в много добро състояние. Много по-добро от това, например, на спукания външен саркофаг на фараон Тутанкамон. Гранитът беше обработен ажурно, изображенията бяха с най-големи и точни подробности. В горния край на саркофага стоеше фигурата на огромен сокол с широко разперени криле, а стилизираните му крака приличаха на часовникови стрелки, сочещи пет и седем. Птицата сякаш бе застанала церемониално на пост и пазеше трупа на владетеля.

Останалите мълчаха, очевидно смаяни от великолепието на помещението. Стоун пристъпи напред. Крачеше малко сковано, сякаш краката му бяха дървени. Той огледа набързо помещението, след това се приближи към редицата малки златни кутийки.

— Тези кутии са подредени пред погребалните делви — каза той унесено, повече на себе си, отколкото на останалите. — Това е нещо, което никога не съм виждал. — Клекна до най-близката, огледа я внимателно, докосвайки я тук-там с пръсти в латексова ръкавица. След това много предпазливо отвори капака.

Тина затаи дъх. Към тях проблесна изобилие от скъпоценни камъни: опали, ахати, диаманти, смарагди, перли, рубини, сапфири, халцедони — една направо неприлична сбирка от скъпоценности.

— Мили боже! — промърмори Марч.

Тина свали видеокамерата, за да вижда по-добре.

— Половината от тези камъни не са били познати на древните египтяни — отбеляза тя. — Или поне не толкова рано.

— Сигурно Нармер е установил търговски маршрути, които са изчезнали след неговата смърт — предположи Стоун все още с приглушен глас.

Тина облиза сухите си устни. Великолепието беше толкова смайващо, че ѝ се стори невъзможно да възприема повече. Беше физически непосилно да попие всичко.

Стоун я стрелна с поглед.

— Какво ще кажеш за тези два олтара? Никога не съм виждал подобна подредба.

— Ще трябва да ги проуча по-внимателно. Мисля все пак, че може би изпълняват двойна функция. Не са само олтари, но и символизират най-голямото изпитание, пред което Нармер ще се изправи при преминаването си през подземния свят: Залата на двете истини — ако предположим, че тази система от вярвания се е развила през толкова ранна епоха. Но от друга страна, те са уникални — това двойно предназначение трябва да се е изгубило при династиите след тази на Нармер.

— Символизират казваш? — повтори Стоун.

— Все едно са ги използвали за симулиране на Залата на двете истини. Така да се каже, суха тренировка.

— Досега никой не е чувал за подобно нещо — възрази Марч.

Тина посочи с жест гробницата, сякаш искаше да каже: „Нима няма да подхожда на всичко, което виждаме?“.

Общите работници се бяха заели със сглобяването на стойката от неръждаема стомана за лебедката. Пазачът я закачи и след едно кимване на Стоун включи двигателя. Гробницата се изпълни с неговия рев, който след малко се превърна в тихо боботене. Общите работници подпъхнаха куките на такелажа под краищата на капака на саркофага, след това със скоростта на охлюв го повдигнаха, плъзнаха го настрана и внимателно го спуснаха на земята.

Пазачът изключи двигателя и всички, включително общите работници, се скупчиха около отворения саркофаг. Вътре имаше плащаница, изработена от непознат материал със сложни шарки. Стоун протегна ръка, за да я докосне, но когато пръстите му в латексова ръкавица я допряха, тя се разпадна на сив прах.

Сред групата се понесе удивен шепот, който бързо се смени с възгласи на учудване. През прахта се видя ковчегът — направен от чисто злато, а горната му повърхност беше гравирана във формата на владетел, облечен в богати одежди.

Без да продумат, Стоун и Марч хванаха ръкохватките на капака на вътрешния ковчег и го дръпнаха настрана. Вътре лежеше мумия, дебело увита в памучни бинтове. Лотосови листа бяха поръсени отгоре ѝ. На лицето си имаше златна маска, изкована с внушителните, почти заплашителни черти на владетеля бог.

От мумията се носеше слаб мирис на прах и разложение, но Тина не го усещаше. Тя се наведе по-близо с камерата, а сърцето ѝ щеше да изскочи.

— Нармер — прошепна Стоун.