Третата порта

48.

Докато останалата част от групичката гледаше в унесено мълчание, Стоун пристъпи към голямата кутия от оникс. Общите работници на Валентино застанаха от двете му страни. Стоун кратко се поколеба, но след това клекна до плинта и внимателно прекара защитената си от латексова ръкавица длан по горната част на сандъка. Раменете му видимо потрепваха. Той свали ръкавиците — Ръш и Лоугън видяха, но не възразиха — и прекара бавно длани по капака. Въпреки че беше намекнал, че в сандъка се крие тайната на Нармер, май не бързаше да го отвори.

Застанал назад и наблюдавайки от мрака, Лоугън разбра. Спомни си речта пред събраните участници в експедицията, когато Стоун описа първата си археологическа находка: индианското селище, което всички преди него бяха пропуснали. Спомни си блясъка в очите му, когато за пръв път се срещнаха в Каирския музей. По време на бляскавата си кариера Стоун беше открил почти неопровержими доказателства за съществуването на Камелот29. Беше открил следи от Иполита, амазонската царица, която историците винаги бяха обявявали за мит. Ала с откриването на Нармеровата гробница той беше надминал себе си. Лоугън знаеше, че Стоун се отнася към Флиндърс Питри, бащата на модерната археология, с уважение, което стига до обожествяване. А сега той беше успял да постигне това, което не се беше удало дори на Питри. С намирането на короната на Нармер той щеше да си осигури място сред най-видните имена в неговата професия — и щеше да се извисява над всички останали. Неговите критици щяха да млъкнат завинаги. Стоун щеше веднъж завинаги да стане най-великият археолог на света.

Той плъзгаше мълчаливо дланите си по капака на сандъка, след това по неговите страни, ръцете му с дълги и тънки пръсти като крачетата на паяк се движеха насам-натам като ръцете на френолог, който анализира череп.

— Тина — продума той най-накрая, нарушавайки унесеното мълчание, — моля, скалпел.

Тя излезе напред и му подаде тънкия прав инструмент. Той кимна за благодарност, после внимателно сряза златните ивици, които опасваха ковчега. Лоугън беше предположил, че златните ивици са инкрустирани, но се оказа, че са ивици тънко изкован метал, затварящи капака на сандъка с ритуални печати. След като ги сряза, Стоун ги отлепи от сандъка и внимателно ги сложи настрана. Остана една-единствена ивица, на която се крепеше покритият със скъпоценности серех на капака на сандъка; друг предпазлив срез със скалпела я прекъсна, после археологът внимателно я сложи до другата в основата на плинта заедно с прикрепения към нея серех. След това се изправи и кимна на общите работници. Двамата хванаха краищата на капака и започнаха да го вдигат. Макар да не беше по-дебел от пет сантиметра, мъжете не успяха да го мръднат от мястото му. Валентино и един от пазачите се втурнаха да им помагат. С голямо напъване четиримата успяха да вдигнат капака, пренесоха го до разчистената част на гробницата и с пъшкане го сложиха на земята. Той се стовари върху черния под с тъпо тупване, което отекна в помещението.

Вътре в ониксовия сандък лежеше черна плащаница, осеяна с цветни и златни нишки. Стоун предпазливо я докосна, но както и преди, в мига, когато пръстите му допряха материята, парчето тъкан се превърна в купчинка фин прах. Веществената му форма се беше опазила през хилядолетията само по каприза на природата.

Отдолу се показа лист ковано злато, покрит с примитивни йероглифи.

— Тина? — повика Стоун и насочи светлината на едно от фенерчетата към надписа. — Какво можеш да кажеш за тях?

Ромеро дойде до него и огледа глифите.

— Вероятно се отнасят до папирусите на масата — обясни тя след известно време. — Едва наскоро започнах да ги проучвам. Сякаш са…

— Сякаш са какво?

— Заклинания, но не от обичайния тип.

— А от какъв? — попита Стоун с нотки на нетърпение в гласа.

Тя вдигна рамене.

— Ами приличат повече на ръководство.

— Защо това да е толкова необикновено? — попита Стоун. — Цялата Книга на мъртвите е едно голямо ръководство.

Ромеро не отговори.

Стоун се обърна отново към сандъка и махна на работниците да вдигнат листа ковано злато. Сетне нетърпеливо надникна вътре, накланяйки фенерчето, за да вижда по-добре. Когато Лоугън пристъпи също, видя друг лист скъпоценен метал — с инкрустации от емайл и скъпоценни камъни, а свободната повърхност беше осеяна с йероглифи. Стоун махна на работниците да вдигнат и него.

— Моля, сложете го тук — посочи Ромеро. Тя беше наредила на хората на Валентино да сложат първия лист до масата с папирусите.

След като беше вдигнат и вторият лист, пред очите им се разкри груба, необработена повърхност. На Лоугън в сумрачната светлина се стори, че дъното е осеяно с изобилие от малки, тънки, изсъхнали кости, разбъркани и преплетени в луда неразбория.

Стоун изръмжа от изненада. Протегна ръка, но премисли и си сложи латексова ръкавица, едва тогава потопи ръка в купчината кости.

— Какво е това? — попита Лоугън.

— Проклет да съм — отговори след малко Стоун, — ако това не е коноп.

Ръш пристъпи напред, извади едно парченце с форцепса и го освети с фенерчето си.

— Прав си.

След като кимна на хората на Валентино, Стоун се зае да вади шепи от древното растение. Първоначално предпазливо, но постепенно все по-големи количества, докато подът на третото помещение не се покри с него. Докато вадеха материала, се вдигнаха малки облачета прах и се разнесе странна миризма — като при жътвата преди пет хиляди години — която изпълни ноздрите на Лоугън.

Сред купчините коноп бяха положени две торби. Всяка от тях беше малко по-голяма от баскетболна топка и бе изработена от златни нишки, толкова изкусно изтъкани, че бяха гъвкави като копринени. Много внимателно Стоун ги освободи от обгръщащия го от всички страни коноп и ги сложи на пода до плинта.

Групичката отново го заобиколи безмълвно. Лоугън гледаше двата закръглени предмета, осветени от лъчите на фенерчетата. Представи си двете корони на Египет: бялата конична корона на Горен Египет и червената на Долен Египет — островърха и агресивна. От какво ли са направени? Боядисано злато? Някаква непозната и неочаквана смес? Каква магия притежаваха? Изпита почти непреодолимо желание да види какво има в тези златотъкани торби. Два вързопа. Вече не можеше да има съмнение — това беше двойната корона на първия фараон на цял Египет. Какво друго можеше Нармер да пази толкова ревниво, толкова загрижено и с толкова големи разходи, не само за него, но и за неговите наследници?

Стоун сякаш изпитваше същото нетърпение. Той взе една от торбите, развърза края ѝ и след като огледа набързо наобиколилите го, бръкна и внимателно извади съдържащото се в нея.

Онова, което се показа, не беше корона, а нещо много различно: объл инструмент, изработен вероятно от мрамор, от чиито краища висяха дълги златни нишки.

Чу се изненадано шушукане.

Стоун се намръщи. Известно време гледа втренчено и неразбиращо предмета, накрая го остави върху празната му златна торба. След това бръкна във втората, този път много по-бързо.

Онова, което извади от нея, беше още по-странно: конструкция от червен емайл, завършваща на върха с железен прът, който от своя страна беше заобиколен от накъдрен меден лист. Удивен, Лоугън се наведе, за да го огледа по-отблизо.

Желязната пръчка, която излизаше от конструкцията от емайл, беше затапена със запушалка от нещо, което приличаше на битум. Находките приличаха точно на предметите, изобразени на фреската в първото помещение.

Не бяха корони. Не можеха да бъдат наречени по никакъв друг начин, освен приспособления.

Стоун гледаше с празен поглед червения предмет в дясната си ръка. След това взе с лявата белия мраморен предмет. Докато групата го зяпаше безмълвно, той огледа събралите се един по един.

— Какво, по дяволите, е това? — изграчи той.