Третата порта

49.

В най-крайната стая в малкия медицински център на Станцията Дженифър Ръш се мяташе неспокойно в леглото, където беше пренесена за наблюдение. Стаята беше слабо осветена, а сестрата, която трябваше да дежури край нея, се беше измъкнала навън — жизнените показатели на Дженифър бяха спаднали до нормален парадоксален сън, а сестрата не искаше да пропусне часа си при фризьора. Всичко беше спокойно, ако се изключи неравномерното просветване и пиукане на медицинските апарати.

Дженифър се размърда отново. Пое си дълбоко и с потръпване дъх. Известно време остана притихнала. В този миг — за първи път след повече от трийсет часа — очите ѝ с потрепване се отвориха. Тя се вторачи в тавана, погледът ѝ беше празен и унесен. След известно време с усилие се опита да се изправи.

— Итън? — повика тя с прегракнал глас.

В сумрака, с гората от уреди с техните малки проблясващи светлинки и монитори, стаята изглеждаше странно, почти екзотично: мозайка от червено, жълто и зелено, сякаш боговете бяха плъзнали наниз от скъпоценни камъни по нощното небе, пребоядисвайки обикновено белите звезди в ярки цветове. Дженифър премигна, след това още веднъж, защото не разбираше какво става. След това погледът ѝ падна върху нещо познато — древния сребърен амулет, провесен на един от близките монитори.

Дженифър се смръщи.

На амулета имаше грубо изображение на една от най-известните сцени в египетската митология: Изида, събрала късовете на заклания Озирис, съживява тялото му чрез магическо заклинание и го превръща в бог на подземния свят.

Амулетът проблясваше от време на време на бледата светлина от апаратите. Докато го гледаше вторачено, тялото ѝ се сковаваше все повече. Дишането ѝ бавно стана плитко и накъсано. Внезапно тя се стовари назад с тиха въздишка, обръщайки очи нагоре.

Минаха десет или петнайсет минути, през което време стаята за наблюдение остана тиха. И тогава Дженифър Ръш отново седна. Тя вдиша леко въздуха, сякаш го проучваше, после вдиша по-дълбоко. Затвори очи и после ги отвори отново. Облиза леко устните си.

След това с едно-единствено движение свали крака от леглото и ги отпусна на студените плочки на пода.

Направи крачка напред, поколеба се, после отново пристъпи. Пулсоксиметърът на пръста ѝ се откачи и падна на пода. Тя вдигна ръце и отмахна множеството кабели по главата и гърдите си като паяжина. След това се огледа. Очите ѝ още бяха замъглени, но вече фокусирани.

Вратата беше пред нея. Тя закрачи нататък, но внезапно спря. На напредъка ѝ отново беше попречено. Този път виновник беше интравенозната тръба, която се простираше от абоката до банката с физиологичен разтвор. Дженифър направи нова крачка и видя как стойката с банката се стоварва на пода; хвърли поглед на тръбичката във вената ѝ и грубо я измъкна.

Този път, когато закрачи към вратата, нямаше повече затруднения.

Тя излезе от медицинския център в централния коридор на Червеното крило и се огледа първо наляво, после надясно. По коридора нямаше никого: повечето свободни от смяна служители бяха или в стаите си, или в залите за почивка и нетърпеливо чакаха новини от третото помещение.

Дженифър се поколеба на прага. Може би искаше да възстанови своето равновесие или да се ориентира. След това се обърна наляво и закрачи надолу по коридора. На първата пресечка зави надясно. Очите ѝ бяха все така забулени, походката ѝ беше неравномерна — като на човек, който дълго време не е стоял на краката си. Ала колкото повече вървеше, толкова походката ѝ се подобряваше, а дишането ѝ ставаше по-равномерно.

Спря се пред врата, на която имаше табела: „Склад за опасни материали. Опасност от експлозия. Влизането забранено“. Тя завъртя топката, но откри, че вратата е заключена. Личната ѝ карта, която висеше на врата — толкова нова, толкова лъскава, синя като небето, се плъзна с лекота през четеца; бравата щракна и се отвори и тя се промъкна в помещението, скривайки се от чужди погледи.