Третата порта

13.

Лоугън разполагаше със свободно време до следващата сутрин, затова прекара остатъка от следобеда в обикаляне на Станцията, за да свикне с обстановката и да добие усещане за мястото и неговите обитатели. След като вече беше видял кабинетите, жилищния блок и работната площадка с Търбуха, реши да посети научните лаборатории в Червеното крило. Макар че лабораториите сами по себе си бяха малки, той се удиви от тяхното разнообразие: не само по археология, но и по геология, органична химия, палеоботаника, палеозоология и още няколко други. Лабораториите бяха модулни: всяка се помещаваше в контейнер от неръждаема стомана с приблизителна площ шест квадратни метра. Някои бяха заети, други консервирани: Портър Стоун, изглежда, лично подбираше лабораториите, които смяташе, че ще бъдат полезни за дадена експедиция, и ги пускаше в действие при нужда.

След това посети Бялото крило, което се оказа секцията, в която се помещаваше командният и контролният център. Макар че и тук се срещаха задължителните обезопасени райони и заключени врати, мястото изглеждаше приятно и спокойно: имаше много малко пазачи, а онези, които срещна, бяха дружелюбни и открити. Той не споменаваше проклятието, нито причината да бъде включен в проекта, ала като съдеше по любопитните погледи, с които го стрелкаха, със сигурност някои от тях бяха информирани.

Компютърният център на Бялото крило заемаше голямо пространство, в което работеше един самотен техник, седнал пред терминал в далечния ъгъл. Беше с гръб към Лоугън и го заобикаляха толкова монитори, че приличаше на пилот в претъпкана с уреди пилотска кабина.

— Хвана ли някой крадец? — подхвърли Лоугън, докато прекрачваше прага.

Техникът се завъртя и хлъцна тихо от изненада. Книгата, която беше лежала на коленете му, падна и се плъзна чак в ъгъла.

— Боже свети! — възкликна мъжът, докато с една ръка се опитваше да разкопчае горното копче на престилката. — Какво правиш бе, човек, искаш инфаркт ли да ми докараш?

— О, не, това ще съсипе деня на доктор Ръш. — Той пристъпи и протегна ръка. — Джереми Лоугън.

— Кори Лендау. — От буйния черен перчем и начина, по който се беше пльоснал на стола, Лоугън беше заключил, че техникът е млад човек, но сега, когато го видя лице в лице, се изненада. Лендау не можеше да е повече от двайсет и две или двайсет и три години. Младежът имаше блестящи сини очи, свежата розова кожа на херувим и странни за годините му дълги мустаци в стил Запата14. На конзолата имаше кутия гроздов сок и опаковка дъвка.

— Е — започна Лоугън, — какво правиш тук?

— А ти какво си мислиш, че правя? — изрепчи се младежът, чиято изненада беше заменена от изкуствено оживление. — Карам влака. — После отпи глътка от гроздовия сок. — Какво искаше да кажеш с тоя лаф за хващането на крадци?

Лоугън кимна към редиците екрани, които го заобикаляха.

— Имаш достатъчно дисплеи за охраната на „Беладжио“15.

— Охрана или не, всичко се ръководи оттук. — Внезапно Лендау беше обзет от подозрения. — Всъщност кой си ти?

— Не се притеснявай, аз съм от добрите. — Лоугън извади служебната си карта.

— В такъв случай виж това. — Лендау махна с ръка към гората от стъклени панели и десетина клавиатури, подредени под тях. — Тук се вкарват всички данни, всичко се изчислява от независими програми.

— Аз пък мислех, че за това се грижат при Търбуха.

Лендау махна презрително с ръка.

— Майтапиш ли се? Те са просто майстори на пиана. Аз съм виртуозът, който свири на инструмента. Гледай сега.

С няколко бързи натискания на клавиши Лендау извика изображение на един от мониторите.

— Виждаш ли, получаваме сензорна, сонарна и визуална информация за провеждащото се гмуркане. Всичко се вкарва в програма, ето я, тя картографира подводния терен. Зверска програма. А това е резултатът.

Лоугън проследи с поглед сочещата към екрана ръка. Наистина беше неповторим: фантастично триизмерно изображение на неравен, почти лунен пейзаж, нагъсто пронизан от тунели и дупки.

— Така изглежда дъното на единайсет метра под нас — обясни Лендау. — С всяко гмуркане нашето изображение на дъното на тресавището и на пещерите се увеличава. — Той показа как може да се манипулира изображението — да се увеличава, да показва отделни части, да се завърта по координатните оси X, Y и Z. — Спомена Търбуха, видя ли го вече?

Лоугън кимна.

— Когато беше там, разгледа ли координатната мрежа?

— Имаш предвид онова, което прилича на пораснали талончета за бинго?

— Точно така. Тук разполагам с другата половина на уравнението. Координатната мрежа е двуизмерно изображение на изследваното досега. А това е точната му топология. — Лендау потупа екрана с почти бащинска гордост. — Когато намерим целта, ще използваме изображението, за да гарантираме пълното ѝ картографиране и проучване.

Лоугън измърмори високата си оценка.

— Това първата ти експедиция с Портър Стоун ли е?

— Втората.

Лоугън с жест обхвана всичко в помещението.

— Това нормално ли е? Цялата тази екипировка, инструменти, скъпа организация — само за една експедиция?

— Не е за една експедиция. Някъде в Южна Англия Стоун има склад. Може би има и повече от един. Там съхранява всички тези неща.

— Имаш предвид транспортните средства и електрониката? Преносимите лаборатории?

— Така казват. Всичко, което би му дотрябвало за даден проект.

Лоугън кимна. В това имаше смисъл: точно като консервираните лаборатории — подобна организация позволяваше на Стоун с минимална загуба на време да започне да действа, и то в почти всеки климат или терен.

Беше приятно да си бъбри с човек, който не беше чувал за него и който не го засипваше със стотици въпроси. Лоугън му се усмихна с благодарност.

— Приятно ми беше да поговорим.

— На мен също. Имаш ли нещо против да ми хвърлиш книгата на излизане?

Лоугън отиде до ъгъла, където книгата се беше плъзнала от скута на техника. Когато я вдигна, видя, че е изключително странният роман на Уилям Хоуп Ходжсън16 „Къщата в пограничната област“.

Подаде я на Лендау.

— Сигурен ли си, че това четиво е подходящо за тук?

— Какво искаш да кажеш? — не разбра младежът и прегърна книгата, сякаш някой искаше да му я отнеме.

— Ал Суд е доста страховито място, а добавянето на книга като тази може да ти разбърка ума.

— Хм. Може би това обяснява всичко. — И Лендау се обърна, за да продължи работата си.

От Бялото крило Лоугън прекоси поредния понтон в Кафявото крило, където според малката табела на входа се помещаваха историческите архиви и екзотичните науки. Макар Лоугън да нямаше представа какви може да са тези „екзотични науки“, след като надникна в няколко допълнителни лаборатории, инсталирани тук, в главата му започна да се оформя идея. Една затъмнена лаборатория беше заредена с древни книги и ръкописи по алхимия; стените на друга бяха покрити с карти на Египет и Судан, както и с фотографии на пирамиди и други постройки. Върху всяка снимка имаше плетеница от линии и кръгове, които се пресичаха под най-чудновати геометрични ъгли. Очевидно, Стоун бе готов да проучи всяка възможност за познание, независимо колко неясна, стига да му помогне в откритията. Лоугън се замисли дали да се почувства обиден, че неговият кабинет беше разположен тук.

Докато вървеше надолу по коридора, се спря пред помещение, чиято врата беше открехната. Макар че в момента в Кафявото крило имаше твърде малко хора, помещението беше заето. Вътрешността беше слабо осветена. Лоугън различи болнично легло, от което стотици кабели излизаха и пълзяха по пода до различни монитори. Това му напомни за подготвените стаи за наблюдение в Центъра за изследване на отвъдното.

Леглото в това помещение обаче не беше празно. На него лежеше жена — най-хубавата, която някога беше виждал. Нещо у нея — някакво качество, което не успя напълно да определи — го накара да спре и да замръзне на мястото си. Косата ѝ беше с много необичаен цвят — гъста, с цвят на тъмна канела. Очите ѝ бяха затворени. Детектори бяха сложени на слепоочията ѝ, а други бяха закрепени за китките и глезените. На стената до нея имаше голямо огледало, излъскано до блясък. Слабите светлини на медицинските апарати се отразяваха в него като многобройни цветни точици.

Лоугън стоеше там, омаян от необикновената гледка: легналата жена с неземен вид под слабата светлина от уредите. Тя лежеше напълно неподвижно. Не се забелязваше дори да диша. Изглеждаше така, сякаш беше прекрачила от живота в смъртта. Лоугън не можеше да се отърси от усещането, че някога в миналото я беше срещал. Чувство не беше необичайно само по себе си; поради силните възприятия Лоугън често се сблъскваше с усещания от типа дежавю. Ала този път усещането беше необикновено силно.

При мониторите в края на леглото нещо се раздвижи. Лоугън погледна натам и с изненада видя доктор Ръш. Той нагласяваше някаква скала, надничаше в циферблатите. В този миг, като че подтикнат от някакво шесто сетиво, лекарят се обърна към вратата и го видя.

Лоугън вдигна ръка с намерение да го поздрави, но от изражението на лицето му разбра, че не е време да се спира тук и че е нежелан. Затова се обърна и продължи надолу по коридора, за да намери кабинета си.