Третата порта

51.

Кори Лендау седеше в командния център, качил крака върху една от конзолите, и от време на време отпиваше от половинлитровото пластмасово шише с гроздов сок. Преди малко беше свършил с четенето на „Къщата в пограничната област“ и вече беше почти изперкал от скука. До края на смяната му оставаха още четири часа! Не си беше взел нищо друго за четене и гробната тишина, която цареше в залата, му лазеше по нервите. С цел разнообразяване беше започнал да гледа записите от видеокамерите в различните части на Станцията, но навсякъде цареше депресиращо спокойствие. Около Търбуха кипеше живот — мнозина техници висяха пред конзолите с апаратура и следяха данните, а други просто зяпаха в отвора. Колкото до гробницата, вероятно по нареждане на Портър Стоун, камерите в помещение две и три бяха изключени, така че и там нямаше нищо интересно за гледане. Няколко минути по-рано настъпи някакво оживление около археологическите лаборатории в Червеното крило, но явно и там нещата се бяха успокоили. Фактически, цялата Станция беше притихнала в очакване на информация от групичката в гробницата.

Отпи още една глътка, въздъхна и се зае да засуква мустака си, докато прехвърляше пресен набор видеозаписи, все едно сърфираше по телевизионни канали. Затова не забеляза как Дженифър Ръш безшумно се вмъкна в командния център. Нито как се приближи към редица конзоли и се спря да ги проучи. Нито когато вдигна червеното защитно капаче на една от конзолите и бутна лостчето на електрическия ключ от „включено“ на „изключено“. Усети присъствието ѝ едва когато тя, обръщайки се да си върви, се блъсна в рафт с екипировка за диагностика и събори няколко навивки кабел.

— Хей! — извика Лендау и се завъртя със стола, разплисквайки сок по ръката си.

Когато позна жената на лекаря, се усмихна. Смяташе я за готино маце, но беше толкова сдържана и далечна, че чак го плашеше. Странно, но беше по болнична нощница, не че на Лендау това му пречеше, защото разкриваше доста неща…

— Здрасти — подвикна той подире ѝ. — Съпругът ти е долу с екипа, нали? Дошла си, за да гледаш завръщането на героите? Мога да ти предложа най-добрите места в салона — и той посочи към празния стол недалеч от неговия, от който се виждаше редицата централни монитори.

Дженифър Ръш не отговори. Мина покрай него и продължи право към далечната врата. Носеше нещо в едната си ръка.

В първия момент Лендау си помисли, че е прекалено потънала в мисли или чисто и просто много груба — рядко я беше виждал да разговаря с някого, всъщност изобщо я виждаше рядко и толкоз. После обаче забеляза безжизнените ѝ замъглени очи, странните и неуверени, почти като на робот крачки, сякаш самото ходене беше нещо ново за нея.

Когато фигурата ѝ изчезна надолу по коридора, младежът кимна многозначително.

— Натряскала се е. — Не че я обвиняваше. Да си заврян тук, на гъза на географията, беше достатъчно да накара дори светец да се пропие.

Дженифър Ръш продължи бавно напред с малко неуверена крачка, мина покрай няколко конферентни зали, докато не се озова до бариерата, която препречваше достъпа до плаващата на понтони входна тръба, водеща в Кафявото крило. Тя се обърна и отвори последната врата преди бариерата, от тежък метал с надпис „Електроподстанция. Бяло крило“.

Вътрешността беше претъпкана — цяла гора дебели кабели и множество малки премигващи лампички. На далечната стена имаше цели редици индикатори и ключове. Пред тях беше застанал електротехник и ги оглеждаше, водеше си записки в бележника. Когато чу вратата да се отваря, мъжът се обърна. Вътре беше сумрачно, въпреки това електротехникът разпозна жената, застанала на прага.

— О, здравейте, госпожо Ръш — поздрави той. — Мога ли да ви помогна?

Вместо да отговори, Дженифър Ръш направи крачка напред. В слабата светлина чертите на лицето ѝ бяха неясни.

— Ще дойда при вас след секунда. Трябва само да свърша с проверката на контролните стойности. На моята смяна се падна преработката на метана и от няколко минути индикаторите показват странни данни и сигнализират за повреди. — Мъжът отново се обърна към контролната конзола. — Все едно някой е изключил мерките за безопасност. Но това е невъзможно, защото би трябвало да го направи преднамерено…

Чу шум зад гърба си и се обърна. Усмивката се изпари от лицето му и вместо нея се появи изненада и загриженост. Дженифър Ръш беше сложила предметите, които носеше, на пода. Сега се беше навела над редица големи вентили и с несигурни и отсечени движения, но без съмнение преднамерено въртеше единия от тях.

— Ей! — подвикна ѝ електротехникът. — Не прави това! Така отваряш предпазния клапан!

Той захвърли бележника си и се втурна към нея. Дженифър Ръш не се възпротиви, когато я дръпна настрана.

— Не можеш да правиш това — говореше ѝ той, докато се готвеше отново да затвори клапана. — Ако го отвориш, ще започнем да бълваме метан под това крило. Ще бъде само въпрос на минути, преди…

Тежък удар в основата на черепа му, внезапна остра болка, след това изригване на ослепителна бяла светлина, която изпълни зрението му, преди да отстъпи на пълен мрак.

Дженифър Ръш гледаше как електротехникът се стовари на металния под в подстанцията. След това пусна на земята френския ключ, който беше вдигнала, наведе се отново над вентила и започна бавно да го отваря широко, широко…