Третата порта

44.

В два през нощта Станцията беше потънала в неспокоен сън под светлината на подпухналата жълта луна. Неколцина техници работеха в командния център, правейки последни приготовления за сутрешната мисия да се счупят последните печати и да се мине през Третата порта; при отвора на Търбуха имаше постове, също така пред въздушния шлюз и комуникационния център. Иначе всички останали секции бяха потънали в тишина.

Самотна фигура крачеше по пустите коридори в Червеното крило. Облечена в бяла лабораторна престилка, тя приличаше много на останалите учени, които през деня населяваха лабораториите. Само движенията ѝ бяха различни: предпазливи, почти недоловими; колебаеше се на всяка пресечка и тръгваше едва когато се убедеше, че е напълно сама.

Спря пред главния вход на археологическата лаборатория. Беше заключено, но фигурата много преди това се беше сдобила с шперц и с тихи ловки пръсти отключи вратата. Отново хвърли поглед надолу по коридора, застина за миг, за да се ослуша, след това се вмъкна вътре и тихо затвори зад гърба си.

Без да пали лампата, се запромъква през помещението, пълно с лабораторни маси, шкафове за артефакти, оборудване за консервация и реставрация, докато не стигна при хранилището в дъното на помещението. Фигурата отвори тежката врата и влезе. Едва сега светна малко фенерче. Лъчът се заплъзга по пода и стените на тясното помещение, за да спре накрая върху стената, пред която беше изправен шкаф с няколко големи камери, подобни на хладилниците в болничните морги.

Сега фигурата закрачи по-бързо, стигна до шкафа, плъзна ръка надолу по камерите, спря се на една от тях и я дръпна да се отвори колкото може по-тихо. Миризмите в стаята — на прах и химикали, и примесени с леката воня на гнилоч от тресавището отвън, се смесиха с друга миризма: вонята на смърт.

Вътре в камерата лежеше мумията на фараон Нармер.

Фигурата изтегли носилката до края и плъзна лъча на фенерчето по фараоновия труп. Беше необикновено добре запазен въпреки петте хиляди години, прекарани в гробницата. Забележителен беше и начинът, по който мумията беше увита, както и фактът, че изобщо беше увита. Подобна мумия нямаше да бъде видяна може би чак до епохата на Новото царство — хиляда и петстотин години по-късно. Удивително колко много неща са били забравени и научени отново — повече от хиляда години след смъртта на Нармер. Дали причината беше в усилията на фараона да заблуди всички чрез изграждане на фалшива гробница, а в действителност беше наредил да бъде погребан на толкова голямо разстояние от родната му земя?

В момента обаче фигурата не се интересуваше от теоретични въпроси. Интересуваше се от бинтовете на мумията и какво съдържаха те.

Плащаницата беше свалена от тялото и сега се виждаха ленените бинтове, които лъщяха от древните мазила. Фигурата бръкна в джоба на престилката и извади няколко пликчета за улики и голям скалпел. С бързи движения сряза бинта, който крепеше папирусовия свитък с неговите заклинания за безопасно преминаване през подземния свят в ръцете на фараона, и го остави настрана. След това отряза от златната огърлица черния скарабей с гравираните по него магически заклинания, който лежеше на гърдите на мумията — сложен върху мястото на сърцето, и пъхна огърлицата и скарабея в един от пликовете за доказателства. После започна да сваля отделните ленени бинтове, увити около пръстите на мумията. Докато го правеше, на бял свят започнаха да излизат още артефакти: златни пръстени, скъпоценни камъни и мъниста — всички проблясваха мътно на слабата светлина.

Фигурата се изсмя весело под нос при вида на тези находки и бързо ги прибра в плика.

Сетне се премести към главата на мумията и заработи още по-бързо — освободи външния бинт от лепливите му спойки и започна да го развива. Появиха се още предмети: огърлица със сокол, изработена от злато, и друга — от порцелан. Те, както и всичко останало, скрито в бинтовете на мумията, имаха за цел магически да защитят фараона и да му помогнат бързо да премине от този свят в следващия. Като ги измъкваше грубо от бинтовете, фигурата ги напъха в плика за доказателства. След всички тези години още бяха дебело наплескани с мазила — изглеждаха различни от онези, които защитаваха външните бинтове на мумията. Без съмнение някакъв примитивен консервант, на който му липсваше изтънчената обработка на по-късните династии.

Фигурата продължи да развива бинтовете по главата. Показаха се още предмети: бръмбар от смола и красива диадема, инкрустирана със скъпоценни камъни. И двете потънаха в плика за доказателства.

Първият найлонов плик се напълни, фигурата го запечата и го пъхна в джоба на престилката. Времето беше от голяма важност. Крадецът не смееше да се бави прекалено. Вече беше обрал десетина предмета изпод бинтовете на мумията. Още десетина и щеше да си тръгне.

Насочи се отново към гърдите на мумията. На плащаницата още се виждаше избледняла рисунка на Озирис. Като се имаше предвид това напълно анахронично откритие, дали не беше възможно под бинтовете да се крият жезълът и млатилото? Ако беше така, това наистина щеше да бъде царско откритие.

Крадецът взе отново скалпела. Пръстите му лепнеха от мазилата. С тежки и бавни движения — в тях вече нямаше никаква почит към отдавна умрелия фараон, той заби скалпела дълбоко и сряза бинтовете, които покриваха гърдите. Вонята на смърт се усили. Изпод срязаните слоеве заблещука злато. Фигурата различи кама, златна верижка и няколко богато украсени защитни амулета. А какво беше това — почти не се виждаше от долните останки от бинтове? Беше ли възможно, имаше ли дори най-малка вероятност да бъде голямата златна птица Ба, чиито крила бяха инкрустирани с безброй скъпоценни камъни?

Сега фигурата работеше трескаво, бръкна между бинтовете, заопипва, започна да вади амулетите един по един и да ги пуска във втория плик за улики. Те също бяха дебело намацани със слой примитивно мазило с цвета на пръст — отвратително, но по-късно щеше да има достатъчно време да се почисти.

Фигурата изтри ръце една в друга, после ги избърса още веднъж в пешовете на престилката. След това взе отново скалпела, наведе се над мумията и се приготви да среже последните бинтове.

Но я чакай малко… Нещо не бе наред. Какво беше това странно усещане за пареща жега, която се надигаше изотвътре? Каква беше тази ужасна миризма — на сяра или нещо още по-ужасно, която се засилваше и засилваше, докато не изпълни цялото помещение?

Фигурата отстъпи тревожно назад. Но докато го правеше, усещането за горещина прерасна в усещане за пламък и виещ се дим! Фигурата отвори уста, за да ахне, но издаде нарастващ по височина и сила вой, подтикван от бързо разпростиращата се непоносима болка, която стягаше с менгеме нейното тяло.