Третата порта

12.

— Проклятие? — повтори Лоугън.

Кристина Ромеро кимна.

Портър Стоун беше намекнал за проклятие. Лоугън се запита кога ли ще разбере всичко.

— Имате предвид като проклятието, сполетяло онези, които са били в гробницата на фараон Тутанкамон? „Смъртта ще дойде с бързи криле“ и всичко останало? Но това са слухове и хорски приказки.

— В случая с фараон Тутанкамон може и да сте прав. Проклятията обаче са били нещо твърде обикновено в Старото царство и невинаги са били ограничавани до частни гробници. Като първи фараон на обединен Египет Нармер нямал право да поеме никакви рискове. Не можел да позволи неговата гробница да бъде осквернена — това можело да доведе до разпадане на царството му. Затова е оставил това проклятие като предупреждение. — Тя помълча малко. — Да, предупреждението си го бива.

Ромеро взе снимката на надписа и започна да превежда:

— „Всеки човек, който посмее да влезе в моята гробница — или направи нещо злонамерено на вечното жилище на моята земна форма, със сигурност ще загине бързо. Ако премине през Първата порта, ще се напука основата на къщата му, а семето му ще пада на изсъхнала земя. Кръвта и крайниците му ще се превърнат в пепел, а езикът му ще се разцепи в устата. Ако премине през Втората порта, мрак ще го последва, а змията и чакалът ще го преследват. Ръката, която докосне безсмъртната ми форма, ще гори с неугасим огън. Но ако някой в своето безразсъдство премине през Третата порта, тогава черният бог на най-дълбоката дупка ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“

Тина Ромеро остави листа на бюрото. В кабинета за малко се възцари мълчание.

— Да, доста внушително — отбеляза Лоугън.

— Не е ли красота? Само първокласен и кръвожаден тиран като Нармер би могъл да измисли подобно нещо. Ако човек се замисли малко обаче, тази работа може да е свършила и жена му Нитхотеп, нали? Сякаш небето ги е било събрало. — Ромеро поклати глава.

— Нитхотеп?

— Тя е била опасна. Би се изкъпала в кръвта на сто девици, без да ѝ трепне окото. Нармер я докарал от Скития. Тя също била с царска кръв. — Ромеро отново загледа снимката. — Да, проклятието. Най-дългото е, което съм виждала. И най-обстоятелственото. Нали чухте за бога от най-дълбоката яма?

Лоугън кимна.

— Обърнете внимание, че не е споменат поименно. Дори Нармер, който сам бил бог, не е посмял да го назове. Всъщност намеква за Анкавашт — Онзи, чието лице е извърнато назад. Бог на кошмарите и злото, от когото древните египтяни са се страхували до смърт. Анкавашт живеел навън в безкрайната нощ. Знаете ли какво означава „навън“?

— Не.

— Означава Ал Суд. — Тя замълча, оставяйки му време да осмисли чутото. Взе двата листа, нави ги отново и ги прибра в чекмеджето на шкафа. — След петдесетина години напредващите води на Суд са щели да направят всяка секретност излишна. Тресавището е поело вместо него грижата за скриването на гробницата. — Тя се обърна и погледна през рамо към него. — Знаете ли какво обаче? Не мисля, че Нармер го е било много грижа скриването. Не забравяйте, че бил смятан за бог, и то не само по церемониални причини. Всеки, който бърника в гробницата на бог, си търси белята. Той разполагал с армия от мъртъвци и това проклятие, за да го пазят. Никой, дори най-наглият грабител на гробове не би посмял да предизвика подобно проклятие.

— Каква е тази история с трите порти?

— Портите са запечатаните врати на фараонската гробница. От проклятието излиза, че гробницата на Нармер има три помещения — най-малко три важни помещения.

Лоугън се размърда на стола си.

— Значи това проклятие е причината да съм тук?

— Откакто започнахме работа, имаше няколко — както би се изразил Марч — анормални събития. Повреди на оборудване, изчезнали неща или появяващи се на погрешно място вещи. Необичайно висок брой странни произшествия.

— И хората са започнали да се плашат? — подхвърли Лоугън.

— Не бих казала, че са уплашени. Може би неспокойни е по-точно да се каже. Или по-скоро деморализирани. Вижте, достатъчно неприятно е да си в средата на нищото и да плаваш в най-гадното тресавище на света. А когато започнат да се случват подобни странни работи… е, знаете как тръгват приказките. Както и да е, да се надяваме, че като почнете да ровите навсякъде, хората ще се успокоят.

„Да ровите навсякъде“. Докато говореше, първоначалното ѝ недоверие, ако не и враждебност, отново се появи.

— Значи аз ще бъда шаманът, който призовава дъжда — подметна той. — Може и да не свърша работа, но хората ще се успокоят, като видят, че ровя навсякъде. — Погледна я саркастично. — Сега поне знам къде ми е мястото. Благодаря за откровеността.

Тя се усмихна, но не особено приятелски.

— Проблем ли имаш с откровеността? — мина на „ти“.

— Не, защото тя прочиства въздуха. И може да бъде много стимулираща и дори поучителна.

— Например?

— Например ти — скъси и той дистанцията.

— Какво аз? — попита тя рязко. — Не знаеш нищо за мен.

— Всъщност знам доста. Макар че част са, признавам си, догадки. — Той издържа втренчения ѝ поглед. — Била си най-малкото дете в семейството. Мисля, че останалите деца са били момчета. Баща ти е посвещавал по-голяма част от вниманието си на тях. Вероятно не е имал много време за теб… а ако братята ти са те забелязвали понякога, то е било единствено за да те подиграят. Това е причината за твоята инстинктивна враждебност и научната ти свръхкомпенсация.

Ромеро отвори уста, за да каже нещо, но после отново я затвори.

— В семейството ти преди няколко поколения е имало известна или най-малкото изтъкната жена. Може би е била археолог или планинарка. Начинът, по който небрежно си закачила дипломите си на стената, леко накриво, подсказва неформален подход към висшистите — ние всички сме едно щастливо семейство, независимо дали имаме защитени впечатляващи докторати, или не. Въпреки това самият факт, че изобщо си донесла дипломите си, подсказва дълбока несигурност за положението ти в тази експедиция. Млада жена, сама сред много мъже, участница в мисия, изискваща физическа сила в сурова и безмилостна околна среда — ти се притесняваш дали ще те вземат на сериозно. О, а бащиното ти име започва с А.

Тя го гледаше със святкащи очи.

— И откъде, по дяволите, знаеш това?

Той посочи с палец над рамото си.

— Пише го на табелката с името ти на вратата.

Сега тя не издържа и скочи на крака.

— Вън!

— Благодаря за приятния разговор, доктор Ромеро. — Лоугън се завъртя на пети и излезе от кабинета.