Третата порта

33.

Лоугън беше видял района на Търбуха за последен път в деня на произшествието с водолаза. Тогава голямото кънтящо помещение беше претъпкано. Днес имаше още повече хора. Поне десетина души наблюдаваха цяла стена с апаратура, а малка армия от техници и помощници се бяха струпали в центъра около ямата. Всички приказваха възбудено.

Лоугън бавно се приближи до тях. Големият плосък екран, на който преди се виждаше координатната мрежа от квадратчета по тресавищното дъно, сега беше тъмен, защото беше изпълнил задачата си. Високи стативи с натриеви прожектори бяха насочени към отвора. Когато се приближи, различи Тина Ромеро сред тълпата. Тя също го забеляза, измъкна се от групата и се приближи.

— Чух, че си се самопоканил — подхвърли тя. — Стоун май наистина си пада по теб.

Лоугън вдигна рамене.

— А по какво не си пада?

— Списък ли искаш?

Разговорът беше шеговит, но Лоугън долови известна острота в тона ѝ. Знаеше как се чувства, защото изпитваше същото. Огромно вълнение, че е тук за може би най-голямото археологическо откритие, откакто Шлиман беше намерил Троя. Ала същевременно дълбоко и пронизващо безпокойство какво може да им е приготвил фараон Нармер.

Портър Стоун стоеше встрани с Франк Валентино. Погледна часовника си и каза нещо на италианеца, който веднага вдигна мегафона.

— Внимание! — излая началникът на разкопките. — Моля, прекратете разговорите. Всички по местата си.

Бавно, на групи от по двама-трима, хората започнаха да се отдалечават от отвора на Търбуха. Стоун и Валентино се доближиха до тях в компанията на двама плещести общи работници. Стоун кимна на Тина и Лоугън.

— Готови ли сте?

— Да — отговориха двамата едновременно.

— Ето как ще подходим. Хората на Валентино ще тръгнат първи, след тях аз, Тина, доктор Марч, доктор Ръш и Джереми. Вече свалихме по-голямата част от оборудването, което ще ни е необходимо, на платформата на въздушния шлюз. Щом установим, че мястото е безопасно, ще проведем внимателен оглед на самата порта, после тестване на сърцевината. Едва след това ще строшим печата и ще влезем. Това първо проникване в гробницата ще се ограничи само с оглед — всичко ще бъде снето с видеокамери, но нищо няма да се пипа. Тина и Итън Ръш ще вземат безопасни проби за изследване. Разбрахте ли?

Докато говореше, към групата се присъединиха Итън Ръш и Фенуик Марч. Всички кимнаха, че са разбрали.

— Добре. Тогава си сложете респираторите. Ще поддържаме връзка по радиостанциите.

Лоугън последва примера на Тина и се доближи до лабораторна количка, взе чифт латексови ръкавици и си ги сложи. След това нагласи респиратора на носа и устата. Закачи преносимата радиостанция на колана си и я включи.

Всички останали направиха същото. Хората на Валентино бяха с малки раници. Итън Ръш също. Тина държеше в ръце малка видеокамера.

Вече бяха готови. Стоун огледа всеки от тях поотделно, после се обърна към хората на Валентино и даде знак с вдигнат палец. Когато мъжете пристъпиха към Търбуха, Лоугън се изненада от спонтанните аплодисменти на техниците и помощниците наоколо; вместо да се върнат по местата си, както им беше наредил Валентино, те се бяха събрали около стълбата на колелца и гледаха как седмината ще се спуснат до гробницата.

Лоугън остана назад, проследи как двамата общи работници на Валентино стигнаха до релинга на Търбуха, прекрачиха го и един по един изчезнаха от погледа. Следващият беше Стоун, после Ромеро, Марч и Ръш.

Сега дойде неговият ред. Пое си дълбоко дъх, пристъпи към края на Търбуха и надникна надолу.

Последния път, когато беше направил това, Търбухът беше просто вход към Ал Суд. Черна, воняща тиня го изпълваше до ръба. Сега обаче гледаше в жълт тунел, направен от тежък и гъвкав материал, който се спускаше с лек наклон. По страните му се виждаха най-различни на цвят и дебелина кабели, които приличаха на вени. Тунелът, или Пъпната връв, както го наричаха, беше малко по тесен от отвора на Търбуха. Беше укрепен срещу външния натиск на тресавището с шестоъгълни дървени опори, разположени на шейсет сантиметра една от друга. От лявата страна минаваха въжетата на скрипец, очевидно предназначен за спускане на тежки предмети или качване на находки от гробницата. Ромбовидни диодни крушки бяха закрепени по тавана на тръбата и слизаха в непрекъсната редица надолу, заливайки Пъпната връв със студена светлина. Дебели стъпенки и ръкохватки бяха монтирани по цялата дължина. Видя останалите, които се спускаха крачка по крачка надолу към шлюза. Пое си дълбоко дъх, прехвърли крака през релинга, увери се, че е стъпил сигурно, и започна да се спуска стъпенка по стъпенка.

— Тук Стоун — изпука радиостанцията. — Стигнах до външната платформа на въздушния шлюз.

Лоугън слизаше, като внимаваше да диша спокойно. Пъпната връв беше безукорно чиста — никъде не се виждаше и петънце от тресавищната кал. Въздухът, който влизаше през неговия респиратор, само миришеше слабо на гниеща растителност. Въпреки това не можеше дори за миг да забрави злокобната тиня, която притискаше отвсякъде тръбата.

Спускането не беше трудно. Беше предположил, че Станцията е закотвена точно над гробницата и ще се наложи да се спускат право надолу все едно по стълба. Портър Стоун обаче, който винаги мислеше няколко хода напред, беше разположил Станцията на такова разстояние, че Пъпната връв да е с наклон само четиридесет и пет градуса, което позволяваше сравнително лесно слизане и изкачване.

Със спускането Лоугън забеляза, че постепенно дървените опори стават по-дебели, без съмнение, за да устоят на нарастващото с дълбочината налягане.

След три минути се присъедини към групичката пред въздушния шлюз. Всъщност платформата около шлюза беше разположена в основата на Пъпната връв и представляваше тясна трийсетсантиметрова метална пътечка. Четири дебели метални пръта пронизваха жълтата материя и изчезваха надолу, вероятно закотвени за дъното на Ал Суд. Местата, където колоните излизаха от тръбата, бяха всъщност метални ръкави, чиито краища бяха запечатани с латекс, гума и тънки стоманени скоби с винтове.

В единия край на платформата бяха подредени грижливо четири големи кутии за улики. До тях бяха наредени различни археологически инструменти и оборудване за проучване, укрепване, дори полеви стойки за артефакти.

Три от стените на платформата приличаха на Пъпната връв: с шестоъгълни подпори и дебели връзки кабели. На четвъртата имаше кръгла тежка врата от матов материал, също като на банковите хранилища и също толкова непробиваема на вид.

След като всичките седем души бяха застанали на платформата, имаше твърде малко свободно място. В момента никой не говореше и всички се оглеждаха едни други през респираторите. Във въздуха се усещаше напрежение, което сякаш никой не искаше да наруши. Най-накрая Стоун натисна комутатора на радиостанцията си и каза:

— Тук Стоун. Започваме.

— Разбрано — чу се гласът на дежурния в командния център.

След тези думи Стоун тръгна към тежката врата, а Тина започна да снима.

— Отварям ключалката — обяви той. Внимателно разви четири големи болта на кръглия капак, разположени по четирите посоки на компаса. След това хвана дебелата дръжка в средата и дръпна вратата.

Тя се завъртя тихо на масивните панти. Зад нея Лоугън видя фасадата от обработен гранит, която затваряше гробницата на Нармер. Скалите и калта, които бяха помогнали за запазването ѝ от стихиите, сега ги нямаше. Останали бяха само пластовете гранит и заобикалящите ги наносни скали, които оформяха входа на вулканичната пещера. Полираната гранитна стена блестеше под светлината от Пъпната връв. С изключение на двата печата, по скалата не се виждаха никакви следи. Това, което му се беше струвало толкова далечно във видеозаписите на водолазите, толкова накрай света и неземно, сега стоеше само на няколко метра пред него.

Лоугън усети, че сърцето му бие така учестено, че чак го болеше. Самият въздушен шлюз беше прикрепен към неравната повърхност на утаечната скала с дебели каучукови уплътнители, херметизирани с някакво химическо съединение; крепяха ги същите метални прътове, чрез които външната платформа на шлюза беше закотвена към дъното на тресавището.

Стоун и Марч пристъпиха напред, всеки от тях стиснал лупа и мощно фенерче. Докато другите наблюдаваха, двамата се заеха да проучват всеки сантиметър от гранитната повърхност, като я опипваха и натискаха внимателно с ръцете си в ръкавици. Процесът отне близо петнайсет минути. След като най-накрая останаха доволни, те се върнаха на платформата.

— Тина? — чу се гласът на Стоун по радиостанцията. — Би ли се заела с проверката на печатите, моля?

Тина взе лупата и фенерчето от Марч и тръгна към вратата. Когато се приближи достатъчно, тя първо внимателно огледа горния некрополен печат, след това се отпусна на колене, за да провери царския печат в подножието на гранитните пластове. Всеки от тях беше закрепен на мястото си с помощта на два бронзови шипа в двата края, а помежду им имаше сплетени тънки бронзови нишки, които приличаха на клуп от бесилка. В десния край на всеки от печатите се виждаше парче червеникава керамична буца с размерите на юмрук, обгръщаща както нишките, така и един от шиповете. Йероглифните отпечатъци бяха вдълбани в керамиката.

— Е? — попита Стоун.

— Не са докосвани — отговори тя. Лоугън долови в гласа ѝ леко потреперване. — В този серех обаче има нещо необичайно. Такава форма не съм виждала.

— Но нали е печатът на Нармер?

— Да. Йероглифите са морска котка и длето — фонетичното представяне на името му.

— Прекрасно. Приготви се, моля.

Ромеро се изправи на крака. Докато тя снимаше с видеокамерата, Стоун и Марч застанаха от двете ѝ страни. Стоун държеше малка кутия за улики, чието дъно беше покрито с мека кърпа; Марч стискаше скалпел и форцепс. Докато останалите чакаха в тревожно мълчание, Марч много внимателно опря скалпела в некрополния печат. С бавно, предпазливо движение го прекара през средата на печата, за да го среже на две. След това със същите бавни и премерени движения той използва скалпела и форцепса да откърти печата от гранита, като спусна парчетата едно по едно в кутията на Стоун.

Лоугън осъзна, че е затаил дъх. Съзнателно издиша и вдиша чист въздух. Въпреки високото напрежение, което цареше в момента, той не можеше да не се впечатли от грижата, която Стоун и неговият екип полагаха не само да запишат случващото се, но и да запазят късовете от некрополния печат. Стоун не беше търсач на съкровища, а внимателен археолог, който се стремеше да опази следите от миналото, а не да ги унищожава.

Тримата вече се бяха придвижили към по-големия царски печат. Марч постави скалпела в горния му край. След това остана неподвижен. Мина минута, после втора.

Напрежението във въздушния шлюз стана направо осезаемо. Така беше: след като царският печат бъде строшен, гробницата вече щеше да е осквернена. Лоугън преглътна. „Всеки човек, който посмее да влезе в моята гробница, със сигурност ще загине бързо. И аз, Нармер Безсмъртния, ще измъчвам него и неговите ден и нощ, будни и заспали, докато лудостта и смъртта се превърнат в техен вечен храм.“

— Фенуик — чу се мекият глас на Стоун от радиостанцията.

Археологът се сепна. След това се наведе по-близо до печата и с леко и плавно движение го сряза на две.

Събралите се шумно въздъхнаха и не беше нужна радиостанцията, за да се чуе.

— Сега вече го извършихме — тихо промълви Тина.

Марч откърти двете парчета от печата и ги сложи в кутията на Стоун. След това двамата мъже и Ромеро отстъпиха назад от гранитната стена. Техните движения бяха толкова премерени, че приличаха на балет.

Стоун се обърна към доктор Ръш.

— Докторе, започвай.

Лекарят бръкна в раницата си, извади акумулаторна бормашина и трийсетсантиметрова бургия. След като я стегна в патронника, той се доближи до гранитната повърхност, избра си точка в средата, опря върха на бургията и започна да пробива.

Стоун подкани останалите да отстъпят назад, когато се разнесе воят на бормашината. След около минута шумът бормашината изведнъж спря — Ръш беше пробил плочата. Чуваше се ниското свистене на излизащия отвътре въздух.

Докторът запуши отвора с пластмасова запушалка и остави бормашината настрана.

— Гранитът не е особено дебел — съобщи той по радиостанцията. — Може би около десет сантиметра. — Бръкна отново в раницата си и извади странен наглед инструмент: дълга прозрачна тръба, закрепена към пластмасова кутия, на която имаше цифров дисплей. От едната страна на кутията висеше каучуков плондер. Ръш извади запушалката от отвора, пъхна прозрачната тръба в дупката и натисна бутона на кутията. Чу се шум на перка и плондерът започна да се надува. Ръш натисна още няколко бутона, след това започна да проучва цифровия дисплей.

— Прах — обяви той. — Частици. Висока концентрация на въглероден диоксид, но няма патогенни бактерии.

Едва сега Лоугън разбра какво е предназначението на този уред. Беше модерната разновидност на свещта, която Хауърд Картър е вдигнал във въздуха, излизащ от гробницата на фараон Тутанкамон.

— Концентрация на гъбички? — попита Стоун.

— Пълно биологично изследване мога да направя едва когато се върна в медицинския център — обясни Ръш. — В предварителния полеви анализ няма данни за висока концентрация. Микроклиматът на гробницата не показва наличие на анаеробни бактерии, а равнището на аеробните бактерии е приемливо.

— В такъв случай продължаваме. За всеки случай ще монтираме кабини с обеззаразяващи душове край отвора на Търбуха и ще ги използваме веднага щом излезем от Пъпната връв.

Докато Ръш прибираше оборудването си в раницата, Стоун се приближи към дупката в стената. Беше взел нещо от кутиите, подредени в края на платформата на въздушния шлюз: минивидеокамера с прожектор като онези, които използваха специалните части, и дълъг кабел, закачен за специални очила. Трудно успя да сложи очилата върху респиратора, насочи върха на камерата в отвора и я пъхна вътре. Дълго време остана неподвижен, оглеждайки през очилата вътрешността. Внезапно застина на място и ахна.

— Мили боже! — прошепна той на пресекулки. — Мили боже!

Извади камерата от пробития отвор и бавно свали очилата от главата си. След това се обърна, за да бъде с лице към останалите. Лоугън беше шокиран. Грижливо заученото равнодушие, невъзмутимото спокойствие го бяха напуснали. Дори с лице, наполовина покрито от респиратора, имаше вид на човек, който е видял… Лоугън, чието сърце продължаваше бясно да блъска, не можа да измисли как да завърши изречението. Може би като човек, който току-що беше успял да хвърли поглед в рая. Или може би в ада?

Стоун махна безмълвно на двамата общи работници. Мъжете се приближиха. Единият носеше акумулаторно длето, а другият прахосмукачка, свързана с дълъг маркуч.

Номерираха всяка плоча гранит с восъчен молив, след това мъжът с длетото започна да разбива хоросана между блоковете, докато другият изсмукваше с прахосмукачката вдигащия се прахоляк. Лоугън предположи, че тази предпазна мярка се взема, за да не би хоросанът да е бил смесен с отрова.

Щом извадиха първия блок, работата тръгна бързо. Преди да минат и десет минути, седем от гранитните блокове бяха подредени в единия край на въздушния шлюз, а във входа към гробницата беше зейнала дупка, достатъчно голяма, за да може да мине човек.

Лоугън се загледа в този отвор и в мрака, който цареше зад него. Сякаш по предварителна уговорка още никой не беше светнал с фенерче в гробницата, изчаквайки момента на влизането.

Стоун огледа сътрудниците си. Беше успял да възстанови гласа си и донякъде и самообладанието. Погледна Тина Ромеро и посочи към черния отвор.

— Тина — каза по радиостанцията, — дамите имат предимство.