Три

17.

Складът, номериран 369 на Трийсет и трета улица, се намираше сред десетките други в северната част на Лонг Бийч. Всички бяха от еднаква гофрирана ламарина, имаха по два етажа и номерата на всички бяха написани с големи черни цифри над вратите им. Стените на повечето бяха изтрити и имаха сивкав цвят. Номер 369 беше сянка на някогашния склад. Нямаше табела с името на наемателя му. Изглеждаше празен.

Кевин намали и погледна през прозореца на колата към неясните очертания на сградата. Тротоарите бяха покрити с прах. Край еднокрилата врата до площадката за разтоварване се въргаляше избеляла двулитрова пластмасова бутилка „Маунтин вю“.

Той спря колата на трийсетина метра от ъгъла и освободи от скорост. Оттук се чуваха различни звуци — мъркането на двигателя, климатикът, който духаше в краката им, туптенето в гърдите му. Всичките му се струваха твърде силни.

Обърна се към Сам, която гледаше с търсещи очи към сградата.

— И сега какво?

Трябваше да си вземе пистолета от багажника, ето какво. Не защото смяташе, че Слейтър може да е тук, а защото нямаше намерение да ходи никъде без новата си придобивка.

— Сега ще влезем вътре — каза тя. — Сградата би трябвало да има задна врата, освен ако противопожарните правила не са съществували преди двайсет години.

— Ти мини отзад — каза Кевин. — Аз ще вляза отпред.

Сам повдигна вежда.

— Мисля, че ти трябва да изчакаш тук.

— Не. Влизам с теб.

— Наистина не смятам, че…

— Не мога просто да си седя като някой глупак, Сам! — Самият той се изненада от агресията в тона си. — Трябва да направя нещо.

Тя отново погледна към сграда номер 369 на Трийсет и трета улица. Времето течеше. Шейсет и две минути. С обратната страна на ръката си Кевин избърса струйката пот, която се стичаше по слепоочието му.

— Нещо не ми се струва както трябва — каза Сам.

— Твърде е лесно.

Тя не отвърна нищо.

— Нямаме ключ — как ще влезем? — попита той.

— Зависи. Влизането вътре не е проблем. Ами ако е сложил бомби на вратите?

— Играта не е такава — рече Кевин. — Той каза деветдесет минути. Няма ли да спази собствените си правила?

Тя кимна.

— Досега ги спазваше. Взриви автобуса малко по-рано, но само защото ние нарушихме правилата. Но въпреки това нещо ми се струва нередно. — Тя отвори вратата си. — Добре, да видим какво имаме тук.

Кевин също излезе и тръгна след нея към склада. Доколкото можеше да види, улицата беше пуста. Топъл следобеден бриз вдигаше праха по тротоара и го завихряше в малка фунийка на четири-пет метра от него. Пластмасовата бутилка „Маунтин вю“ се блъсна леко в предната врата. Някъде изграчи врана. Ако Дженифър беше разгадала гатанката, поне нямаше да направи грешката да се обади на ченгетата. Двамата стигнаха до стоманена врата с ръждясала ключалка.

— Та как точно ще влезем? — прошепна Кевин.

Сам подритна пластмасовата бутилка встрани, хвана бравата и я натисна. Вратата се отвори със скърцане.

— Ето как.

Двамата се спогледаха. Сам провря глава през тъмния процеп, огледа се набързо и се дръпна назад.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Имам ли друг избор?

— Мога да вляза сама.

Кевин погледна към тъмния процеп и присви очи. Мрак. Пистолетът му все още си беше в багажника.

— Добре, аз ще мина отзад да видя какво имаме там — каза Сам. — Изчакай да ти дам сигнал. Когато влезеш, намери ключа за лампите и ги светни, но не пипай друго. Огледай се за нещо необичайно. Може да е куфар, кутия, нещо, което не е покрито с прах. Аз ще вървя в тъмното за всеки случай, ако вътре има някой. Малко вероятно е, но по-добре да вземем мерки. Ясно ли е?

— Да. — Кевин не беше сигурен колко му е ясно. Мислите му все още бяха при пистолета в багажника.

— Бъди внимателен. — Тя се приближи до ъгъла на сградата, огледа се и бързо тръгна към задната й част.

Кевин изтича на пръсти до колата. Намери пистолета там, където го беше скрил, под постелката, зад резервната гума. Затъкна го под колана си, затвори багажника колкото се може по-тихо и бързо се върна при склада.

Дръжката на пистолета стърчеше пред корема му като черен рог. Той издърпа ризата си, пусна я отгоре и я приглади колкото можа.

В склада цареше пълен мрак. Все още нямаше сигнал от Сам. Кевин надникна вътре и се опита да види нещо в гъстата тъмнина. Протегна ръка и опипа стената за ключа. Пръстите му докоснаха някаква хладна метална кутия, от която стърчеше пластмасов прекъсвач. Щракна го.

Разнесе се силно жужене. Ярка светлина заля склада. Той бръкна в колана си и измъкна пистолета. Не се забелязваше никакво движение.

Кевин се огледа отново. Празно фоайе с рецепция. Много прах. Силна миризма на мухлясали килими подразни обонянието му. Но не намираше нищо, което да прилича на бомба. Зад приемната се виждаха стълби, които водеха към втория етаж. Офиси. На стената до тях беше монтирано табло с превключватели. Точно през средата на стълбището се забелязваха някакви следи. Отпечатъци от стъпки.

Той инстинктивно се дръпна назад. Слейтър! Сигурно беше той. Сам беше права; това беше мястото!

Тя все още не му даваше сигнал. Освен ако не му е извикала, а той да не я беше чул. При толкова много стени всичко беше възможно.

Кевин затаи дъх и се шмугна през вратата. За момент застана неподвижно, след което тръгна на пръсти към рецепцията. Бомбата можеше да бъде поставена зад бюрото. Но не, стъпките водеха нагоре…

Щрак!

Кевин се обърна рязко. Вратата се беше затворила! От вятъра ли? Да, вятърът беше…

Щрак! Светлините угаснаха.

Кевин продължаваше да стои с лице към вратата, заслепен от внезапния мрак. Направи няколко бързи стъпки, протегна ръка и се опита да напипа вратата. Кокалчетата на пръстите му се удариха в стомана. Потърси дръжката, намери я и натисна.

Вратата отказа да се отвори. Той натисна по-силно, разклати здраво дръжката нагоре-надолу. Заключено.

Добре, Кевин, запази спокойствие. Това е една от онези врати, които са заключени. Само че тя се беше отворила за Сам. Защото тя беше отвън.

Не трябваше ли да е обратното?

Той се обърна и извика:

— Сам? — Гласът му прозвуча приглушено. — Сам! — Този път думата отекна над стълбището.

Тогава се сети за таблото до стълбите. Може би оттам се пускаха други лампи? Обърна се и тръгна към стълбището, но се блъсна силно в бюрото. Изтръпна от болка и едва не изпусна пистолета. Отстъпи встрани и се затътри към таблото, където бяха ключовете за лампите.

— Саманта!

Той се блъсна в стената, намери превключвателите и ги щракна. Никакъв резултат.

Подът на горния етаж изскърца.

— Сам?

— Кевин? — Сам! Гласът й прозвуча отдалечено, някъде отзад, сякаш все още беше извън сградата.

— Сам, тук съм!

Очите му привикнаха към мрака. На горния етаж мъждукаше светлина. Кевин погледна отново към вратата, видя само мрак и започна да се изкачва по стълбите. Светлината беше слаба, може би нахлуваше през някакъв прозорец.

— Сам?

Тя не отговори.

Трябваше да намери светлина! Отново се разнесе скърцане и той се завъртя рязко, вдигайки пистолета. Беше ли дръпнал предпазителя? Притисна палец към ударника и го дръпна назад. Щрак. Спокойно, Кевин. През живота си никога не си стрелял с пистолет. Ще стреляш по някоя сянка, която може да се окаже Сам. Ами ако пистолетът изобщо не работи?

Той продължи да се изкачва с омекнали колена.

— Кевин!

Гласът на Сам се разнесе някъде вдясно отпред, със сигурност извън сградата. Той се спря по средата на стълбите, опита се да успокои дишането си, за да може да я чува по-добре, но накрая се отказа и забърза към светлината.

Тя струеше през една врата в дъното на почти незабележим коридор. Дишането му стана плитко и забързано. Нещо изтропа в коридора. Той затаи дъх. Ето го пак, стъпки. Някъде вдясно отпред. В някоя от другите стаи покрай коридора. Сам? Не, Сам все още беше навън. Мили боже, дай ми сила. В коридора се чувстваше незащитен. Какво си беше мислил, че ще се изкачи с танцови стъпки нагоре, като някой истински стрелец?

Той бързо пристъпи към очертанията на някаква врата вдясно от него. Дъските на пода изскърцаха измъчено. Отвори вратата, шмугна се в стаята и се притисна към стената.

Стъпки. Със сигурност на втория етаж имаше още някой. Възможно беше да е Сам, а гласът й да е бил изкривен от акустиката. Възможно ли беше наистина да е тя? Разбира се.

Точно така, Кевин. Това е Сам. Тя е в съседната стая и е намерила бомбата. Не, гласът й прозвуча доста отдалеч. Освен това тя не ходи така. В никакъв случай не може да е тя.

Изведнъж съвсем тихо се разнесе гласът й:

— Кевин!

Този път нямаше грешка — Сам го викаше отдолу, някъде близо до входа. Тя затропа с юмруци по стоманената врата.

— Кевин, вътре ли си?

Той отстъпи назад към вратата. Отново чу стъпките. Потропване в съседната стая.

Там имаше някой! Слейтър. Той стисна здраво пистолета. Слейтър го беше примамил вътре. Затова гатанката беше толкова лесна. Побиха го тръпки от ужас.

Сам се намираше пред входната врата. Може би щеше да успее да разбие ключалката.

Тогава се сети нещо друго. Бомбата сигурно беше програмирана да се взриви — ами ако той беше тук, когато избухнеше? Ами ако пристигнеше полиция и Слейтър взривеше бомбата по-рано от предвиденото? Но Сам нямаше да допусне полицаите да приближат склада.

Ами ако не успееше да отвори вратата?

Изпаднал в паника, Кевин се промъкна покрай стената, стигна до ъгъла и опипом се придвижи към дъното на стаята. Опря ухо до мазилката.

Дишане. Бавно и дълбоко. Не беше неговото. Тътрене на крака.

От другата страна се разнесе нисък глас:

— Кеви-и-и-ин…

Той замръзна.

— Четирийсет и шест минути… Кеви-и-и-и-ин.

Слейтър не правеше разлика между невинност и наивност. За него това бяха синоними. Всъщност нямаше такова животно като невинност. Всички са виновни. Но той не можеше да отрече, че някои са по-наивни от другите и докато наблюдаваше как Кевин се промъква по стъпалата като мишка, Слейтър си припомни колко наивен всъщност е обектът на отмъщението му.

Когато Кевин стигна на четири стъпала от върха, Слейтър се изкуши да го изрита в главата. Имаше нещо привлекателно в това да го наблюдава как се премята по стълбите и се просва на пода. Но пък винаги беше смятал удара от място за един от най-отегчителните моменти в спорта.

Добре дошъл в моята къща. Кевин.

Мъжът си беше намерил пистолет. Държеше го така, както би държал колба, пълна с вируса Ебола и сигурно дори не се беше сетил да запъне ударника, но поне се беше въоръжил. Беше намерил зрънце мъжество в себе си. Колко забавно! Той можеше дори да се опита да го убие, превръщайки се от жертва в преследвач.

Всъщност това не беше нещо ново. Кевин се беше опитвал да го убие и преди. Животите им бяха неразривно свързани, като всеки един се бе посветил на убиването на другия. Но да си мисли, че този човек, който се промъква нагоре по стълбите, стиснал здраво блестящия си голям пистолет, ще намери куража да дръпне спусъка, камо ли да го убие, беше просто абсурдно.

Сега глупакът се бе сврял в съседната стая и сигурно се беше подмокрил от страх. Само ако знаеше какво го чака в следващите часове, сигурно щеше да лежи в локва от собственото му повръщано.

Ела, пис, пис, пис, котенце.

— Четирийсет и шест минути… Кеви-и-и-ин.

Кевин едва не дръпна спусъка. Не защото имаше мишена, а от ужас.

— Сам? — Гласът му прозвуча като блеенето на ранено агне. За миг се отврати от слабостта си. Ако това беше Слейтър, то той беше постигнал своето. Лице в лице. И шанс да му види сметката.

Отворената врата се намираше точно срещу него. Зейналата й паст бе по-тъмна от заобикалящия я мрак. Ако побегнеше сега, можеше да се спусне надолу по стълбите и да стигне до входната врата, нали?

До ушите му достигна нов звук — стържене на нещо остро върху външната стена. По продължението на коридора, към вратата му.

Кевин стисна пистолета с две ръце, насочи го към вратата и се отпусна на земята. Ако Слейтър се появеше на входа, той щеше да го направи. Видя някаква тъмна фигура и започна да натиска спусъка.

Стърженето се приближаваше все повече, идваше все по-близо. И по-близо.

— Кеви-и-ин — прошепна гласът.

Господи, помогни ми! Съзнанието му се замъгли.

Повали го, Кевин. Гласът на Дженифър отекна в главата му. Пръсни главата на негодника!

Той едва успяваше да види пистолета, за да се прицели, но смяташе, че ще успее да го насочи в нужната посока. А човекът, който влезеше в стаята, нямаше да може да го види, нали? Не и в тази тъмнина. Кевин щеше да види само сянката му, но това си беше предимство.

Стърженето приближи вратата.

Капки пот се стичаха в очите на Кевин. Той затаи дъх.

Гласът на Сам се чу отдалеч.

— Кевин, не мърдай от мястото си! Чуваш ли ме?

Той не можеше да отговори.

— Остани на място.

Тя щеше да намери нещо, за да отвори вратата. Да разбие ключалката. Тухла, лост, пистолет. Пистолет! Тя имаше пистолет в чантата си. Побързай!

Шепотът отново се разнесе.

— Кеви-и-ин…

На прага изведнъж се появи тъмната фигура на мъж. Пръстът на Кевин се стегна върху спусъка. Ами ако… ами ако това не беше Слейтър? Ами ако беше някой скитник?

Фигурата не помръдваше, сякаш го гледаше втренчено. Ако помръднеше… ако дори мигнеше с очи, Кевин щеше да дръпне спусъка.

Кръвта пулсираше в главата му, сякаш в ушите му бяха инсталирани помпи, които се опитваха да я изтеглят навън. С-с-ст! С-с-ст! Единственото, което можеше да прави, е да трепери в мрака. Отново беше на единайсет, изправен пред момчето в мазето. Попаднал в капан. Ще ти извадя очичките, смотаняк.

Входната врата издрънча от удар с метален предмет. Сам!

Фигурата не помръдна.

Сега, Кевин! Сега! Преди да е побягнал. Дръпни спусъка!

Дрън!

— Защо ми е да правя нещо толкова безсмислено, като взривяването на някакъв стар склад? — разнесе се гласът на Слейтър. — Толкова се радвам отново да се изправя лице в лице с теб, Кевин. Мракът ми харесва, а на теб? Мислех да донеса свещи по случая, но така по̀ ми харесва.

Стреляй! Стреляй, стреляй, СТРЕЛЯЙ!

— Всичко започна едва преди три дни, а вече ми омръзна. Край с упражненията. Довечера започваме истинската игра — каза Слейтър.

Откъм входната врата се разнесе звън от удар на стомана в стомана.

— До скоро.

Фигурата изчезна.

В този миг Кевин най-накрая успя да натисне спусъка. В стаята изригна ярка светлина, последвана от ужасяващ гръм. Той успя да забележи черното палто на Слейтър.

— А-а-а-а-а! — Кевин стреля отново. Трети път. Скочи на крака, хвърли се към вратата и изскочи в коридора. Вратата в дъното беше затворена. Мъжът беше изчезнал. Кевин беше заобиколен от тъмнина.

Обърна се, хвана се за парапета и започна да слиза по стълбите.

— Кевин!

Преди да успее да стигне до входната врата, тя се отвори с трясък и вътре нахлу ярка дневна светлина. Сам се дръпна встрани и той изскочи навън.

Сам държеше пистолет. Тя го погледна бързо, след което се завъртя рязко към вратата с вдигнат пистолет.

— Отиде си — изпъшка Кевин. — Отзад. През прозорец или някакъв друг изход.

— Чакай тук. — Сам изтича до ъгъла, надникна и след това изчезна.

Земята под краката му се люлееше. Той се вкопчи в един телефонен стълб и застина. Защо беше изчакал? С един изстрел можеше да сложи край на всичко, там, в онази стая. Но от друга страна нямаше никакво доказателство, че е бил Слейтър. Можеше да е някой идиот, който си играе…

Не, Слейтър беше. Със сигурност. Безхарактерен смотаняк такъв! Остави го да си тръгне! Той стоеше пред теб, а ти скимтеше като кученце! Кевин изпъшка и затвори вбесен очи.

Сам се появи отново трийсетина секунди по-късно.

— Изчезнал е.

— Допреди малко беше вътре! Сигурна ли си?

— Отзад има авариен изход със стълба. Вече може да е навсякъде. Съмнява ме, че се върти наоколо, за да изпълни номера си на бис. — Тя се обърна назад и се огледа преценяващо.

— Тук няма бомба, Сам. Искал е да се срещне с мен. Затова гатанката беше толкова лесна. Видях го.

Тя пристъпи към вратата, надникна вътре и щракна ключа за осветлението. Нищо не се случи.

— Как така се заключи вратата?

— Не знам. Влязох вътре и тя се затръшна зад гърба ми.

Тя отиде до вратата и огледа бравата.

— Притиснал е езичето с метална лайстна, завързана с канап… — Тя проследи с поглед канапа.

— Какво има?

— Краят му се крие зад бюрото. Слейтър е бил тук долу, когато е затворил вратата.

Това му се стори абсурдно.

— Във фоайето?

— Да, така мисля. Канапът е скрит много добре, но той е бил тук. Не искам да залича евентуални отпечатъци — трябва ни светлина. — Тя се върна назад и извади телефона си. — Сигурен ли си, че е бил той?

— Заговори ме. Застана точно там и ме попита защо смятам, че му е притрябвало да взривява изоставена сграда. — Краката на Кевин изведнъж омекнаха. Той приседна на бордюра. В дясната си ръка все още държеше пистолета.

Сам го видя.

— Това ли намери тази сутрин при разходката си из квартала?

Кевин остави пистолета на земята.

— Извинявай. Просто не можех да го оставя да си играе с мен.

Тя кимна.

— Прибери го обратно в багажника или там, където го беше скрил, и моля те, не го използвай отново.

— Аз стрелях по него. Дали съм го улучил?

— Не видях никакви кървави следи. Но те ще намерят следи от изстрелите. — Тя замълча. — Може да поискат да им предадеш пистолета. Предполагам, че не е законен.

Той поклати глава.

— Просто го махни оттук, преди да пристигнат останалите. Аз ще говоря с Дженифър.

— Останалите?

Тя погледна часовника си.

— Време е тя да поеме нещата. Трябва да си хвана самолета.