Три

30.

Една седмица по-късно

Дженифър погледна през стъклената врата към Кевин, който стоеше до цветната леха в градината на професора, докосваше и миришеше розите така, сякаш току-що ги беше открил. До него стоеше доктор Джон Франсис, който се оглеждаше безцелно. Кевин беше прекарал последните седем дни в затвора, очаквайки изслушването за пускане под гаранция, което бе приключило няколко часа по-рано. Убеждаването на съдията, че Кевин не е заплаха за обществото, беше лесна работа; по-трудно беше да убедят нея. Но Чък Хетърс, добър приятел на Дженифър и адвокат на Кевин, беше успял да го постигне.

Първия ден пресата беше разкъсала Кевин на парчета, но през следващите седмици се разчуха подробности от детството му и тонът им се промени — Дженифър се беше погрижила за това. Тя даде пресконференция и разкри миналото му с всички ужасни подробности. Кевин просто беше изиграл различни роли, както би могло да ги изиграе само дете, подлагано на жесток тормоз. Ако имаше дори един убит или ранен човек, обществото сигурно щеше да продължи да крещи за отмъщение, докато не се появи поредното разтърсващо събитие, което да отвлече вниманието им. Но в случая на Кевин съжалението надделя над няколкото разрушени сгради. Дженифър твърдо заяви, че личността на Слейтър никога не би взривила някой автобус, докато пътниците му не бъдат евакуирани. Самата тя не беше сигурна, че го вярва, но голяма част от обществото го прие и това отклони вълната от ярост. Кевин продължаваше да бъде хулен, разбира се, но вече не беше новина от първа страница.

Луд ли беше той? Не, но тя все още не можеше да го разкрие. Съдът щеше да го разпъне на кръст и обявяването му за невменяем бе единствената му защита. Той до голяма степен не бе нормален, но като че ли бе излязъл от мазето напълно осъзнат, може би за пръв път в живота си. Пациентите, които страдаха от дисоциативно разстройство на личността, обикновено се нуждаеха от продължителна терапия, за да се освободят от алтернативните личности.

А в този случай дори поставянето на диагнозата щеше да отнеме повече време. Всички приемаха, че странното поведение на Кевин не отговаряше на никое класическо разстройство. Дисоциативно разстройство на личността, да, но досега не бяха отбелязвани случаи на три личности, които разговарят помежду си, на което тя беше станала свидетел. Посттравматично стресово разстройство, може би. Някаква странна смесица от шизофрения и дисоциативно стресово разстройство. Научната общност определено щеше да поспори доста върху това.

Добрите новини бяха, че Кевин не можеше да бъде по-добре. Щеше да се нуждае от допълнителна помощ, но Дженифър никога не беше виждала толкова бърза промяна.

— Любопитен съм — каза доктор Франсис. — Успя ли да разкриеш участието на Саманта във всичко това?

Саманта? Той говореше за нея като за реална личност. Дженифър го погледна и улови смеха в очите му.

— Имаш предвид как Кевин е успявал да изиграе ролята й, нали?

— Да. На обществени места.

— Прав беше — щяхме да го разкрием след още някой и друг ден. Имаше само три места, където Саманта се е появявала на обществени места. В хотел „Хауърд Джонсън“, хотела в Палос Вердес, където прекараха нощта и когато опразниха автобуса. Говорих с рецепционистката в „Хауърд Джонсън“, където бе отседнала тя. Жената наистина си спомни Сам, но човека, който ми описа, беше мъж с кестенява коса и сини очи. Сам.

— Кевин — каза професорът.

— Да. Той отишъл там и се регистрирал като Сам, мислейки се всъщност за нея. Ако се беше регистрирал като Саманта, вместо Сам, рецепционистката щеше да го погледне учудено. Но за нея той беше Сам.

— Хм. А в Палос Вердес?

— Метрдотелът от ресторанта беше добър свидетел. Очевидно някои от клиентите се оплакали от странното поведение на един мъж, който седял до прозореца. Кевин. Той гледал право срещу себе си и говорел на празния стол с приглушен тон. На няколко пъти повишил тон. — Дженифър се усмихна. — Метрдотелът се приближил до него и го попитал дали всичко е наред и Кевин го успокоил, че няма проблеми. Но това не му попречило няколко минути по-късно да излезе на дансинга и да потанцува с невидимия си партньор, преди да напуснат залата.

— Сам.

— Сам. Според Кевин единствения друг път, когато са били заедно навън, е бил когато са опразвали автобуса, който избухна. Кевин настояваше, че Сам е в колата, но никой от пътниците не си спомня да е видял втори човек вътре. А когато няколко минути след експлозията аз пристигнах на мястото, Кевин беше сам, макар очевидно да си спомняше, че Сам е седяла до него и е разговаряла по телефона с началника си. И естествено, в Калифорнийското бюро за разследвания не са чували за нея.

— Естествено. И предполагам, че Кевин е предпочел да имитира Гатанката, защото той му е предложил личност от плът и кръв.

— Имаш предвид Слейтър?

— Извини ме — Слейтър. — Професорът се усмихна.

— В бюрото на Слейтър намерихме няколко вестникарски изрезки за Гатанката. Няколко бяха адресирани до дома на Кевин. Той не си спомня да ги е получавал. Не помни как е успял да се промъкне незабелязано в библиотеката, нито как е заложил бомбата в колата си или автобуса, макар уликите, открити в мазето, да доказват, че несъмнено той е направил и трите бомби.

Дженифър поклати глава.

— Самият Кевин не е бил наясно, че носи в себе си телефоните и на Сам, и на Слейтър. Човек би предположил, че когато е себе си, той ще е наясно с това, но някак си неговите алтер его са успели да блокират съзнанието му за тези неща. Направо невероятно как работи мозъкът. Никога не бях чувала за толкова пълно разделение.

— Причината е, че личностите, които Кевин е създал, са абсолютно противоположни — каза доктор Франсис. — Кое пада, но никога не се пука; кое се пуква, но никога не пада? Нощта и зората. Черно и бяло. Добро и зло. Кевин.

— Зора и нощ. Зло. Знаете ли, че някои хора от вашия лагер го определят като обладан?

— Чух за това.

Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Ако искат да припишат злата му същност на някое демонично присъствие, могат да го направят без да искат помощ или разрешение от мен. Това може и да звучи сензационно, но не променя фундаменталната истина. Злото си е зло, независимо дали има формата на дявол с рога или демон от ада, или клюката на епископа. Според мен Кевин просто е разигравал различните същности, които живеят във всяко човешко същество още от раждането му. Също както едно дете може да си играе на Дороти и Злата вещица от Запада. Но благодарение на своето детство Кевин наистина вярва, че е едновременно Слейтър и Саманта.

Професорът скръсти ръце и погледна към Кевин, който се беше загледал в купчина облаци.

— Наистина вярвам, че всички ние имаме по един Слейтър и Саманта, които живеят в нас като част от нашата същност — каза той. — Би могла да ме наричаш Слейтър-Джон-Саманта.

— Защо не? Всички сме разкъсвани между доброто и злото. Кевин е преживял тази борба по много драматичен начин, но тя съществува във всички ни. Всички ние се борим със своя Слейтър. С клюките и гнева, и ревността. Кевин каза, че курсовата му работа ще бъде притча — до известна степен повече от една; според мен самият той я е преживял.

— Простете невежеството ми, професоре — каза Дженифър, без да го поглежда, — но как е възможно вие, един предполагаемо „прероден“ мъж, верен служител на Бога, все още да се борите със злото?

— Защото съм същество със свободна воля — отвърна доктор Франсис. — Във всеки момент мога сам да избирам как да живея живота си. Ако избера да скрия моето зло в мазето, както направи Кевин, то ще расте. Онези, които пълнят църквите на Америка, може да не взривяват автобуси и да не отвличат хора, но бъдете сигурни, че крият греховете си по същия начин. Слейтър се крие в техните подземия и те отказват да повдигнат капака, така да се каже. Кевин, от друга страна, със сигурност го е направил.

— За нещастие повлече и половината град след себе си.

— Не чу ли какво каза Саманта в мазето? — попита професорът.

Дженифър се зачуди дали мъжът ще повтори думите на Саманта. Ти си безсилен, когато си сам. Но когато погледнеш към Създателя си, ще откриеш достатъчно сила да убиеш хиляди като Слейтър, беше казала тя. Тези думи отказваха да напуснат съзнанието на Дженифър цяла седмица вече. Как се беше сетил Кевин да каже точно това? Наистина ли беше толкова просто да се каже, че добрата му същност казва истината?

— Тя беше права. Всички ние сме безсилни да се справим сами със Слейтър.

Той имаше предвид, че човек не може да открие истинската свобода без Бог. Беше прекарал дълги часове при Кевин в килията му — Дженифър се чудеше какво ли се беше създало между тях.

— След всичко онова, на което станах свидетел там долу, професоре, нямам никакво намерение да споря с вас. — Тя кимна към Кевин. — Смятате ли, че той е… наред?

— Наред? — Доктор Франсис повдигна едната си вежда и се усмихна. — Сигурен съм, че с удоволствие ще изслуша новините, които му носите, ако това имате предвид.

Дженифър се чувстваше като разголена пред него. Този човек виждаше повече, отколкото му беше показвано, нали?

— Моля, разполагате с достатъчно време. Аз трябва да се обадя на няколко хора. — Той тръгна към кабинета си.

— Професоре.

Той се обърна.

— Да?

— Благодаря ви. Той… ние… Ние ви дължим живота си.

— Глупости, скъпа. Нищо не ми дължите. Но може би дължите нещо на Саманта. И нейния Създател. — Той се усмихна и тръгна към кабинета си.

Дженифър изчака докато вратата се затвори зад гърба му, после плъзна встрани стъклената врата към градината и излезе на верандата.

— Здравей, Кевин.

Той се обърна с грейнали очи.

— Дженифър! Не знаех, че си тук.

— Имам малко свободно време. — Колкото и да се опитваше да пренебрегне този факт, между тях се беше зародила уникална връзка. Дали това беше нейната естествена реакция на съчувствието, което пораждаше у нея, или просто реакция на щедрия й дух, тя нямаше как да знае. Времето щеше да покаже. Гатанката все още беше на свобода, но тя имаше усещането, че за пръв път след смъртта на Рой бе намерила себе си.

Кевин погледна отново към розите. Очите му не можеха вече да издържат на погледа й, без да мигат — той бе изгубил част от невинността си. Но тя предпочиташе да е така.

— Вземам си едногодишен отпуск — каза тя.

— От ФБР? Наистина ли?

— Да. Току-що пристигам след изслушването при съдия Роузууд. — Дженифър не можеше да се сдържа повече и се усмихна широко.

— Какво? — попита той. Веселото й настроение го зарази. — Какво е толкова забавно?

— Нищо. Тя ще разгледа молбата ми.

— Съдията ли? Каква молба?

— Нали знаеш, че съм дипломиран психотерапевт?

— Да.

— Дори и да постигнем оправдателна присъда, което според мен ще стане, съдът ще настоява да се подложиш на терапия. Всъщност лечението ти най-вероятно ще започне по-рано. Но според мен не бива да позволяваме на случайни психотерапевти да се ровят из главата ти.

— Празни приказки — каза той. — Те… — Очите му се разшириха. — Ти?

Дженифър се засмя. Ако съдията можеше да я види сега, веднага щеше да промени решението си. Но не можеше. Всъщност никой не можеше. Професорът се беше оттеглил в кабинета си.

Тя се приближи до Кевин с разтуптяно сърце.

— Няма да съм точно твоя лекар. Но ще бъда непрекъснато с теб и ще те наблюдавам. Нямам намерение да им позволявам да ти бъркат из мозъка повече, отколкото е необходимо.

Той я погледна в очите.

— Мисля, че на теб мога да позволя да ми ровиш из мозъка.

Цялото същество на Дженифър копнееше да се протегне към него. Да докосне бузата му, да му каже, че се безпокои за него повече, отколкото за когото и да било другиго от доста време насам. Но тя беше агент на ФБР, за бога. Главният агент по този случай! Не биваше да го забравя.

— Наистина ли имам нужда от психотерапевт? — попита той.

— Имаш нужда от мен. — Това прозвуча твърде директно. — Искам да кажа, че имаш нужда от някой като мен. На лице са доста проблеми…

Кевин изведнъж се наведе напред и я целуна по бузата.

— Не, не ми трябва някой като теб — каза той. — Нуждая се точно от теб.

Той се отдръпна назад, извърна се и се изчерви.

Тя повече не можеше да се сдържа. Пристъпи напред и го целуна съвсем леко по бузата.

— И аз се нуждая от теб, Кевин. И аз се нуждая от теб.