Три

21.

Понеделник

Сутрин

Кевин чу звъненето, преди да се събуди. Звучеше му като писклив кикот. Или пресеклив писък. След това се разнесоха ударите, туптене, което би могло да е от сърцето му. Но приличаше повече на удряне по врата.

— Сър? — Някой викаше, обръщаше се към него със сър.

Някак си успя да повдигне клепачи. През прозореца струеше светлина. Къде се намираше? Вкъщи. Отново се унесе. Все някога трябваше да стане и да отиде на училище, но точно в момента се чувстваше така, сякаш е бил прегазен от носорог. Отново затвори очи.

Отново се разнесе приглушеният глас.

— Кевин? Телефонът…

Той рязко отвори очи. Слейтър. Животът му се беше преобърнал с краката нагоре заради един мъж на име Слейтър, който се свързваше с него по телефона. Телефонът звънеше.

Той се изниза от леглото. Часовникът показваше 7:13. Слейтър му беше дал срок до шест. Той изтича към вратата на спалнята, отключи я и я отвори. Отпред стоеше единият от агентите, които наблюдаваха къщата му, и държеше в ръка безжичния телефон от кухнята.

— Извинявай, че те събудих, но телефонът ти звъни на пресекулки от около петнайсетина минути. Обаждат се от платен телефон. Дженифър ни каза да те събудим.

Кевин стоеше пред него само по раирани боксерки.

— А дали… се е случило нещо?

— Не съм чул.

Кевин взе разсеяно телефона.

— Добре. Следващия път ще вдигна.

Агентът се поколеба за миг, след което с безизразно лице тръгна надолу по стълбите. Кевин дори не му знаеше името. Мъжът беше облечен с тъмносиньо яке и светлокафяви панталони; косата му беше черна. Вървеше вдървено, може би бельото го стягаше. Но човекът си имаше име, а може би съпруга и деца. Живот. Ами ако Слейтър се беше впуснал след този човек, вместо след Кевин? Или беше подгонил някого в Китай, непознат на западняците? Като стана дума за това колко ли мъже или жени по света са се изправили срещу своя Слейтър? Странно за какви неща си мисли, докато стои до стълбището и наблюдава как агентът излиза през входната му врата.

Кевин се върна в спалнята. Трябваше да се обади на Дженифър. Отдавна беше минало шест часа — сигурно нещо се беше случило.

Телефонът изведнъж иззвъня. Той го вдигна.

— Ало?

— Кевин? — Обаждаше се Юджийн. Кевин изведнъж изтръпна. Звукът на този глас. В къщата нямаха телефон. Мъжът се обаждаше от улицата.

— Да.

— Слава богу! Слава богу, момче! Не знам какво да правя! Просто не знам какво да правя…

Защо например не се самоубиеш!

— Какво има?

— Не съм сигурен. Просто Принцесата не си е у дома. Събудих се, а тя беше изчезнала. Никога не излиза, без да ме предупреди. Помислих си, че може да е отишла да купи кучешка храна, защото нашата я изхвърлихме, но тогава се сетих, че изгорихме кучето и…

— Млъквай, Юджийн. Моля те, млъкни и се опитай поне веднъж да кажеш нещо смислено. Тя се казва Белинда. Значи Белинда е излязла, без да се обади. Сигурен съм, че ще се върне. Нали можеш да преживееш няколко часа без нея?

— Това не е в неин стил. Имам много лошо предчувствие, Кевин! А сега и Боб се разтревожи. Не спира да обикаля стаите и да вика Принцесата. Трябва да дойдеш…

— Забрави. Обади се на полицията, щом толкова се притесняваш.

— Принцесата няма да ми позволи! Нали знаеш…

Той продължи да говори, но Кевин вече не го чуваше. Умът му се беше вкаменил. Ами ако Слейтър беше отвлякъл Белинда? Ами ако дъртата вещица наистина беше изчезнала?

Но защо му е на Слейтър да отвлича Белинда?

Защото независимо дали ти харесва или не, Кевин, тя ти е майка. Ти имаш нужда от нея. Ти искаш тя да ти бъде майка.

По челото му изби студена пот и той не беше сигурен защо. Трябваше да се обади на Дженифър! Къде беше Саманта? Може пък да са се чули с Дженифър.

Той прекъсна бърборенето на Юджийн.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Не можеш да ми се обадиш! Трябва да се прибера!

— Тогава се прибирай.

Кевин затвори. Къде беше оставил номера на Дженифър? Все още само по боксерки, той изтича на долния етаж, грабна с трепереща ръка визитката, която беше оставил на плота и набра номера.

— Добро утро, Кевин. Изненадана съм, че вече си буден.

— Как разбра, че съм аз?

— Вкарала съм номера ти в списъка на домашния ми телефон.

— Научи ли някакви новини?

— Не още. Току-що се чух със Саманта. Изглежда сме грешали, че Слейтър и Гатанката са един и същ човек.

— Може би имаме проблем, Дженифър. Преди малко ми се обади Юджийн. Казва, че Белинда е изчезнала.

Дженифър не отвърна нищо.

— Мислех си дали е възможно Слейтър…

— Белинда! Точно така! Съвпада идеално!

— Така ли?

— Не мърдай оттам. Ще те взема след десет минути.

— Какво? Къде ще ходим?

Тя се поколеба.

— На Бейкър стрийт.

— Не, не мога! Сериозно, Дженифър, не мога да отида там просто така.

— Не разбираш ли? Това може да е пробивът, от който се нуждаем! Ако наистина я е отвлякъл, то Слейтър е вързан за Белинда, а Белинда е вързана за къщата. Знам, че ще ти бъде трудно, но се нуждая от теб.

— Няма как да си сигурна в това.

— Не можем да си позволим да бъркам.

— Защо просто не отидеш сама?

— Защото ти си единственият, който знае как да го победи. Ако Слейтър е отвел Белинда, значи всичко е свързано с къщата. С миналото. Трябва да има някакъв ключ към него и аз се съмнявам, че ще го открия сама.

Той разбираше какво иска да му каже, но думите й му звучаха повече като бръщолевене на психиатър, отколкото като истина. Ала беше възможно да е права.

— Кевин? Ще бъда там с теб. Вътре има само хартия и дъски; това е. Вчера ходих там, забрави ли? Освен това Белинда я няма. Десет минути?

Белинда я нямаше. Боб не беше проблем — той беше жертва. Без Белинда Юджийн беше просто един стар глупак. Вещицата я нямаше.

— Добре.

Бялата къща изглеждаше злокобно както винаги. Той я погледна през стъклото на колата, чувствайки се като пълен глупак. До него седеше Дженифър. Тя го познаваше толкова добре. Чувстваше се като разголен пред нея.

Белинда не беше в къщата. Освен ако не се беше върнала вече. В такъв случай нямаше да влиза вътре. Дженифър можеше и да го накара. Тя изглеждаше доста убедена, че не й е разказал всичко, но честно казано, не можеше да се сети за нищо повече. Слейтър беше момчето, а момчето нямаше нищо общо с къщата.

— Кога ще пристигне Сам? — попита той.

— Каза колкото се може по-скоро, но имала да свърши няколко задачки.

— Чудя се защо не ми се обади.

— Казах й, че спиш. И тя обеща да ти се обади веднага след като се освободи. — Дженифър погледна към къщата. — Ти не си й казал, че си заключил момчето в мазето — доколко Сам познава детството ти, Кевин? Вие сте заедно от години.

— Не обичам да говоря за това. Защо?

— Нещо я притеснява. Не пожела да ми каже какво, но иска да се срещнем по-късно днес следобед. Убедена е, че Слейтър не е Гатанката. Това не ми стига, но има и друго. Тя знае още нещо. — Дженифър удари с юмрук по волана. — Защо имам чувството, че аз последна научавам какво става тук?

Кевин гледаше към къщата. Тя въздъхна.

— Трябваше да кажа на Милтън за това. Той иска да говори с теб.

— Какво му каза?

— Че трябва да говори с шефа на Бюрото. Все още официално ние имаме юрисдикция. Останалите провеждат своите разследвания, но общо взето всичко минава през нас. Настръхвам само при мисълта, че Милтън ще те разпитва.

— Добре, да вървим — отвърна разсеяно Кевин. По-добре да свършват с това. Дженифър никога нямаше да разбере колко добре се чувства, когато тя е наоколо. От друга страна обаче тя беше психолог — най-вероятно би го разбрала. Той отвори вратата си.

Дженифър го хвана за ръката.

— Кевин, искам да знаеш нещо. Ако открием, че Слейтър наистина е отвлякъл Белинда, няма начин да го скрием от медиите. Те ще искат повече информация. Могат да бъдат много настоятелни.

— Значи целият ми живот ще бъде подложен на дисекция от пресата.

— Горе-долу да. Досега полагах всички усилия…

— Точно това иска Слейтър. Затова я е отвлякъл. Това е неговият начин да ме накара да се разкрия. — Той наведе глава и разроши косата си.

— Съжалявам.

Кевин слезе от колата и затръшна вратата.

— Дай да приключваме с това.

Докато прекосяваше улицата и се приближаваше до верандата, Кевин взе твърдо решение. Повече при никакви обстоятелства нямаше да проявява емоции пред Дженифър. И без това разчиташе твърде много на нея. Тя едва ли имаше нужда да се превръща в негово кошче за душевни отпадъци. Щеше да влезе вътре, да прегърне Боб, да забие един юмрук на Юджийн, да изпълни задачата си по откриването на ключа към Слейтър и да си тръгне, без да му мигне окото.

Кракът му пристъпи прага за пръв път от пет години. Треперенето започна от пръстите му. Преди вратата да се затвори зад гърба му, вече беше достигнало до коленете му.

Юджийн ги пусна вътре.

— Не знам. Просто не знам къде може да е отишла. Досега трябваше да се е върнала!

Боби стоеше в края на коридора, ухилен до уши. Той започна да пляска с ръце и да потропва по земята. Кевин усети буца в гърлото си. Какво беше причинил на Боб? Беше го оставил в ръцете на Принцесата. През целия си живот беше наказван отчасти заради Боб, но това не означаваше, че Боб е виновен.

— Кевин, Кевин, Кевин! Дойде да ме видиш ли?

Кевин бързо се приближи до брат си и силно го прегърна.

— Да. Съжалявам, Боб. Много съжалявам. — Сълзите вече се стичаха по лицето му. — Добре ли си?

Юджийн ги гледаше мълчаливо; Дженифър сбърчи вежди.

— Да, Кевин, много съм добре.

Като че ли изчезването на стария прилеп въобще не го притесняваше.

— Принцесата я няма — каза той и усмивката му внезапно изчезна.

— Защо не ми покажеш спалнята ви? — обърна се Дженифър към Юджийн.

— Леле, леле, леле, леле. Не знам какво ще правя без Принцесата — каза Юджийн, отправяйки се наляво.

Кевин ги остави да вървят.

— Боб, ще ми покажеш ли стаята си?

Боб грейна и започна да се промъква през тесния проход между купчините вестници.

— Искаш да видиш стаята ми?

Кевин стъпваше по коридора с безчувствени крака. Светът, от който беше избягал, му изглеждаше абсолютно нереален. От купчината вдясно от него стърчеше брой на вестник „Тайм“. Лицето на първа страница беше заменено с ухилен образ на Мохамед Али. Само Бог, дяволът и Белинда знаеха защо.

Боб влезе забързано в стаята си. Той грабна нещо от пода. Беше стар, очукан, черно-бял „Гейм бой“. Боб си имаше играчка. С възрастта Белинда омекваше. Или може би защото Кевин си беше тръгнал?

— Това е компютър! — каза Боб.

— Хубав е. Харесва ми. — Кевин надникна в стаята му. — Четеш ли още истории, които Бел… Принцесата ти дава да четеш?

— Да. И много ми харесват.

— Много добре, Боб. Ами тя… кара ли те да спиш през деня?

— Отдавна не ме е карала. Но понякога не ми дава да ям. Казва, че много съм надебелял.

Стаята на Боби изглеждаше по същия начин, както пет години по-рано. Кевин се върна в коридора и бутна вратата на някогашната си стая.

Непроменена. Нереална. Той стисна зъби. Вълната от емоции, която очакваше, не го връхлетя. Прозорецът все още беше залостен и секциите бяха пълни с фалшиви книги. Леглото, в което беше прекарал половината си детство, беше застлано с все същото одеяло. Сякаш Белинда го очакваше да се върне. Или може би напускането му не отговаряше на нейната реалност, затова отказваше да го приеме. Човек нямаше как да знае.

Тук нямаше никакви ключове към Слейтър.

Из къщата се разнесе вой — Юджийн. Боб се обърна и хукна натам. Значи беше вярно.

Кевин тръгна към всекидневната, без да обръща внимание на воплите, които се носеха от голямата спалня. Може би трябваше да подпали това място. Да го изгори като гнездо на плъхове. Да добави още малко пепел към задния двор. Стълбището към мазето все още беше задръстено с купища книги и списания, които не бяха докосвани от години.

Дженифър излезе от голямата спалня.

— Отвлякъл я е.

— Досетих се.

— Оставил е бележка. — Тя му подаде синкаво листче хартия. На нея, с познатия почерк, бяха надраскани три думи.

— Или какво — каза той. — Ще я хвърлиш в някоя лагуна?

Кевин гледаше думите, вцепенен след трите дни, изпълнени с ужаси. Донякъде не го интересуваше, донякъде съжаляваше старата вещица. И в двата случая и най-съкровените му тайни щяха да бъдат стоварени на масата и целият свят щеше да има голям избор. Това беше целта. Кевин не беше сигурен дали все още му пука.

— Можем ли вече да си тръгваме?

— Приключи ли?

— Да.

Тя се огледа.

— Щом се разчуе за тона, Министерството на здравеопазването сигурно ще има санитарен полуден.

— Трябва да изгорят тази къща.

— И аз това си мислех — отвърна тя и го погледна. — Добре ли си?

— Чувствам се… объркан.

— Доколкото зависи от всички, тя ти е майка. Може да се учудят, че изглежда не ти пука за нея. Тя може и да е вещица, но е човешко същество. Един бог знае какво ще й причини.

Емоциите го връхлетяха неочаквано и на талази. Изведнъж се почувства така, сякаш се задушава в тясно, тъмно пространство. Тя му беше майка, нали? И той беше ужасен от факта, че дори мислеше за нея като за майка си, макар всъщност да я мразеше повече от Слейтър. Освен ако двамата не бяха една и съща личност и тя не беше инсценирала отвличането си.

Кевин се изпълни с объркваща смесица от отвращение и мъка. Усети как се срива. Очите му плувнаха в сълзи и лицето му се сбръчка. Той се обърна към вратата. Усещаше погледите им с гърба си. Мама. Буца заседна на гърлото му; от лявото му око се стече сълза.

Добре поне че не го виждаха. Нямаше да позволи на никого да го види такъв. Той мразеше Белинда и плачеше за нея, и се мразеше за това, че плаче за нея.

Това вече беше твърде много. Тръгна бързо към изхода, отвори с трясък вратата и излезе, хълцайки. Надяваше се, че Дженифър няма да го чуе; не искаше да го вижда такъв. Той беше просто едно изгубено момче и плачеше като изгубено момче, и наистина искаше мама да го гушне. Единственият човек, който никога не го беше прегръщал.

— Кевин? — Дженифър се затича след него.

Той просто искаше Принцесата да го прегърне.