Три

19.

Неделя

Нощ

Експлозията в библиотеката, която последва бомбата в автобуса, отново изкара Лонг Бийч на преден план. Всички новинарски емисии излъчваха и повтаряха кадрите от взривяването на сградата, направени от някакъв чевръст студент. Хеликоптери кръжаха над мястото, където някога се беше намирал богословският колеж и предаваха поразяващата картина към милионите зрители, залепнали за телевизорите си. Светът беше виждал подобно нещо и преди, и в главите на всички се въртеше един и същи въпрос: Тероризъм?

Но всички канали се надпреварваха да повтарят, че експлозията е просто дело на някакъв луд, познат единствено под псевдонима Гатанката. Като по чудо при взрива нямаше ранени; всъщност при никой от инцидентите нямаше пострадали. Въпреки това всички знаеха, че е само въпрос на време това да се случи. Той беше убил в Сакраменто; щеше да убие и в Лонг Бийч. Освен ако полицията не успееше да го спре. Освен ако нарочената му жертва Кевин Парсън не признае онова, което убиецът настояваше да чуе. Къде беше Кевин Парсън? За последно беше видян да излиза тичешком от сградата, заедно с една жена, която според някои свидетели е агент на ФБР. Двамата се виждаха на клипа, заснет от студента. Зашеметяващи кадри.

След първата бомба Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви се беше включило в разследването; сега пое всичко в свои ръце. Край сградата на библиотеката се събраха щатската полиция, местната полиция, шерифът и представители на още поне десетина служби.

Дженифър направи всичко възможно да държи Кевин по-далеч от дългите пипала на медиите. Тя избягваше Милтън, по простата причина че не беше сигурна дали ще успее да сдържи нервите си в негово присъствие. Едва не беше убил Кевин и много други хора, като се беше разприказвал пред пресата. Ако преди присъствието му само я дразнеше, то сега тя кипеше от гняв, като го гледаше как снове напред-назад.

Но въпреки всичко той беше част от разследването и щом приключеше работата си с пресата, тя нямаше как да се отърве от него.

— Знаеше ли, че това ще се случи? — попита я троснато той.

— Не сега, Милтън.

Той я хвана за ръката и я дръпна настрани от зяпачите; стискаше я толкова силно, че я заболя.

— Била си тук. Което означава, че си знаела. От колко време знаеше?

— Пусни ме — изсъска тя.

Той пусна ръката й, усмихна се и погледна над главата й.

— Изразът „неизпълнение на задълженията“ говори ли ви нещо, агент Питърс?

— А думата „касапница“ говори ли ви нещо, детектив Милтън? Знаех, защото той искаше да разбера за това. Не ви казах за библиотеката, защото той заяви, че ако научите за бомбата, ще я изриви по-рано. Всъщност наистина я взриви по-рано, защото вие трябваше да обявите пред целия свят, че сме намерили Кевин. Извадихте голям късмет, че успяхме да се измъкнем навреме, иначе щяхте да разполагате с поне два трупа. Да не сте посмели да ме докоснете отново!

— Можехме да пратим синьори.

— Да не би в тукашния въздух да има нещо, което да ви вреди на слуха? Коя част от израза „той ни каза, че ще я взриви по-рано“ не успяхте да разберете с дебелата си глава? Едва не ни убихте!

— Вие представлявате заплаха за моя град и ако си мислите, че просто ще стоя отстрани и ще ви наблюдавам безучастно, жестоко се лъжете.

— А вие представлявате заплаха за Кевин. Отнесете въпроса до директора на Бюрото.

Той присви очи за миг, след което отново се усмихна.

— Това не е краят.

— Напротив. — Тя му обърна гръб. Ако не ги гледаше половината свят, щеше да го хване за вратовръзката и да я дръпне здраво. Трябваха й трийсет секунди, за да го изхвърли от главата си. Чакаха я много по-важни неща от този самовлюбен глупак. Но колкото и да й се искаше, мисълта за Милтън не спираше да я човърка.

Вълнуваха я два въпроса. Първият бе дали някой е видял непознат човек да влиза в библиотеката през последните двайсет и четири часа. И вторият: дали някой е забелязал Кевин да влиза в библиотеката през последните двайсет и четири часа. Саманта беше подхвърлила въпроса за участието на Кевин и макар Дженифър да смяташе тази идея за абсурдна, този въпрос повдигна и други. Теорията на Саманта, че някой вътрешен човек може би е свързан със Слейтър, силно я притесняваше.

Гатанката непрекъснато им се изплъзваше. Последните три дни не бяха изключение. Сам беше в Тексас, по следите на нещо обещаващо. Несъмнено щеше да се появи на следващия ден с танцова стъпка и нова теория, която да ги върне в самото начало. Всъщност агентката от КБР беше започнала да й допада, но юрисдикцията имаше странния навик да разваля и най-добрите отношения.

Оказа се, че никой не е виждал непознати хора в библиотеката. И никой не беше виждал Кевин. Рецепционистката в приемната щеше да си го спомни — той често посещаваше библиотеката. Като се изключи заобикалянето на охранителната система, за което нямаше никакви доказателства, вероятността някой да влезе незабелязано в библиотеката беше съвсем малка. Карл беше влизал предишния ден сутринта в малкия склад и не беше видял никаква бомба, което означаваше, че Слейтър е успял да я постави след това — или през нощта, или под носовете им, без да го разпознаят. Но как?

Един час след експлозията Дженифър седеше срещу Кевин в малък китайски ресторант и се опитваше да го разведри с неангажиращ разговор, докато похапваха. Но никой от тях не беше добър в празните приказки.

Към девет часа се върнаха в склада, този път въоръжени с мощни халогенни фенери, които осветиха вътрешността му като футболен стадион. Кевин вървеше редом с нея. Но вече беше твърде късно и той едва не заспиваше прав. За разлика от библиотеката, в склада цареше пълна тишина. Никаква полиция, нито БАТО, само ФБР.

Тя не си беше направила труда да разкаже на Милтън за инцидента в склада. Щеше да му съобщи след като приключи с огледа. Беше обяснила ситуацията на Франк и той най-накрая прие доводите й, макар да не остана доволен. Толкова хора му висяха на главата. Губернаторът искаше от него резултати. Вашингтон също започваше да го притиска. Времето изтичаше. Ако избухнеше още една бомба, може би щеше да й отнеме случая.

Тя погледна към Кевин, който се беше облегнал със затворени очи на стената зад бюрото в приемната. После влезе в малката стая, в която събираха уликите, преди да ги отнесат в лабораторията за изследване. При други обстоятелства сигурно щеше да остане в кабинета си, но там Милтън щеше да й диша във врата. Освен това складът имаше предимството да се намира близо до местопрестъплението, затова Галахър беше донесъл всичко необходимо от микробуса и си беше направил временна лаборатория.

— Намери ли нещо, Бил?

Галахър облегна лакти върху плана на склада, върху който усърдно нанасяше всички намерени отпечатъци от стъпки.

— Единственото, което мога да ти кажа е, че Слейтър е влязъл и излязъл през аварийния изход. Намерихме отпечатъци, които сочеха влизане и излизане, и това подкрепя показанията. Разходил се е десетина пъти нагоре-надолу по коридора в очакване Кевин да се появи, слизал е по стълбите поне два пъти, монтирал е капана си и накрая се озовал в стаята на горния етаж. — Той почука с пръст по стаята, която се намираше в съседство със скривалището на Кевин.

— Как е заключил вратата? Затворил я е посредством канапа, но Сам ми каза, че е била отключена, когато са пристигнали.

— Можем само да предполагаме, че я е блокирал по някакъв начин. Възможно е след силен удар езичето да изскочи.

— Твърде е несигурно — каза Дженифър. — Значи е влязъл и излязъл през аварийния изход. Кевин влиза и излиза през входната врата. Какво ще кажеш за самите отпечатъци?

— След като прегледахме всичко, се установи, че има само четири ясни отпечатъка, на които направихме отливки и ги снимахме. Проблемът е, че всичките са от коридора и стълбите, където са стъпвали и Кевин, и Слейтър. Един и същи размер. Подобни форми. Приличат на обувките, които носи Кевин — визуално е невъзможно да се определи кои на кого са. Ще трябва да изчакаме анализа от лабораторията.

Дженифър прегледа доклада му. Сам не беше влизала в сградата, което беше добре. Но освен това не беше виждала Слейтър да влиза или да излиза.

— Ами записът? — Галахър вече беше прехвърлил гласа на касета, която беше поставил в малкия рекордер на масата.

— Отново ще се наложи да изчакаме анализа от лабораторията, но на мен ми се струва доста чист. Това е първият запис от хотелската стая. — Той натисна бутона за проиграване. От говорителя се разнесоха два гласа. Слейтър и Саманта.

— Така е по-добре, не мислиш ли? Играта няма да трае вечно; защо междувременно не я направим по-интересна?

Нисък и дрезгав глас. Задъхан. Слейтър.

— Че какво й е хубавото на игра, която не можеш да изгубиш? Така не доказваш нищо.

Тя разпозна гласа на Сам. Касетата се извъртя до края на разговора и изключи.

— Това е вторият запис, който е направен докато бяхме тук по-рано тази вечер. — Галахър го пусна. Този път разговаряха Кевин и Слейтър.

Кевин: А… ало?

Слейтър: А… ало? Звучиш като някой идиот, Кевин. Мисля, че ти казах никакви ченгета.

Записите бяха чисти и ясни. Дженифър кимна.

— Отнеси ги веднага в лабораторията, заедно с отпечатъците. Някакви новини за татуировката или кръвта от пода в склада?

— Кръвта е твърде стара, за да се определи нещо друго освен кръвната група. Дори това се оказва доста трудно. Двайсет години са си доста време.

— Значи е от двайсет години?

— Приблизително от седемнайсет до двайсет. Отговаря на признанието му.

— А кръвната група?

— Трудно им е да я определят. От друга страна, успяхме да постигнем нещо с татуировката. Един татуист в Хюстън твърди, че при тях от време на време идвал едър русоляв мъж. Имал същата татуировка, каквато описа Кевин. Според него никога никъде другаде не е виждал подобна. — Галахър се усмихна леко. — Докладът дойде преди около час. Няма точен адрес, но татуистът твърди, че мъжът е бил при тях миналия вторник около десет часа.

— В Хюстън? — Точно там беше отишла Сам. — Слейтър е бил в Хюстън миналата седмица? Нещо не ми се връзва.

— Хюстън ли? — обади се Кевин зад гърба й. Те се извърнаха и го видяха да стои на вратата. Той влезе в склада. — Намерили сте нещо в Хюстън?

— Татуировката…

— Да, чух. Но… как така Слейтър се е озовал в Хюстън?

— С тричасов полет или целодневен път с кола — каза Галахър. — Възможно е да пътува дотам и обратно.

Кевин се намръщи.

— Имал е татуировка на нож? Ами ако той се окаже момчето, а не Слейтър или Гатанката? Хващате го и той разбира за мен, къде живея. Само това ми трябва, още един ненормалник.

— Освен ако тоя тип не живее в пещера — каза Галахър, — той вече е чул признанието и е видял лицето ти по телевизията. Има вероятност той да е Слейтър. А вероятността Слейтър да е момчето е още по-голяма. Значи имаме мъж, който те заплашва, но по никакъв начин не признава, че е момчето; момче, което има причина да те заплашва и притежава уникална татуировка. А сега се появява и мъж, който има същата татуировка. Разбирам, че връзката може и да е косвена, но на мен ми звучи твърде правдоподобна. И за по-малко сме арестували хора.

— А достатъчно ли е да го вкарате в затвора?

— В никакъв случай. Тук вече са необходими доказателства. Щом задържим заподозрения, пресяваме събраните доказателства. Имаме гласа на Слейтър, записан на касета. Имаме отпечатъци от стъпките му. Имаме няколко бомби, които са сглобени някъде. Имаме шест микрофона — всичко това събрано за три дни. За подобни случаи това е голям късмет. Аз бих казал, че Слейтър става небрежен.

Днес повече от вчера.

— Или поне ускорява темпото — каза Дженифър. — Като че ли не го притеснява вероятността да го заловим. Което не е много добре.

— Защо? — попита Кевин.

Тя погледна към изпитото му лице. От рошавата му коса стърчаха късчета трева, останали от поляната пред библиотеката. Сините му очи изглеждаха повече отчаяни, отколкото пленителни. Вече не потупваше толкова често с крак, нито пък прокарваше пръсти през косата си. Човекът имаше нужда от почивка.

— Въз основа на профила му стигам до извода, че той се приближава до целта си.

— Която е?

Дженифър погледна Галахър.

— Добра работа, Бил. Защо не събереш всичко и не се обадиш на местните? — Тя хвана Кевин за ръката и го поведе навън. — Нека да се поразходим малко.

Двете улични лампи, които се намираха най-близо до склада, бяха или изгорели, или изключени, за да се пести електричество. Над Лонг Бийч повяваше хладен океански бриз. Тя беше съблякла сакото си и носеше златиста блуза без ръкави и черна пола — но в този час беше доста хладничко, всъщност.

Дженифър скръсти ръце на гърдите си.

— Добре ли си?

— Изморен съм.

— Няма нищо по-добро от хладния нощен въздух, което да ти проясни главата. Насам. — Тя го поведе към аварийния изход отзад.

— И така, каква е целта на Слейтър? — попита отново Кевин, пъхнал ръце в джобовете си.

— Ами, всъщност това е проблемът. Размишлявах доста върху това. На пръв поглед изглежда елементарна: той иска да те тероризира. Хора като Слейтър вършат подобни неща поради различни причини, обикновено за да задоволят някакви свои извратени нужди, появили се през годините, но почти без изключение всички те избират слаби жертви. Целта им е тяхната нужда, а не жертвата.

— В това има смисъл. А Слейтър е различен?

— Така мисля. Фокусирал се е не толкова върху нуждата си, колкото върху теб. Имам предвид точно теб.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Вземи типичния сериен престъпник. Да речем, че е някой пироман, който подпалва къщи. Него не го интересува чия е къщата, стига да отговаря на нуждите му. Той иска да види как пламъците поглъщат сградата — това го въодушевява и му дава усещане за невероятно могъщество. Къщата е важна — трябва да е с определени размери, може би определен стил, вероятно олицетворение на богатство. По същия начин изнасилвачът търси жени, които смята за привлекателни. Но той се е фокусирал върху нуждата си, а не върху жертвата. Жертвите му са до голяма степен случайно подбрани.

— И според теб Слейтър не ме е избрал заради това, което мога да му причиня, а заради онова, което той може да ми причини. Както е постъпил при брат ти.

— Може би. Но сега нещата се развиват по-различно от убийството на Рой. Гатанката задоволи жаждата си за кръв като уби Рой и го направи бързо. Слейтър си играе с теб вече трети ден. Започвам да се съмнявам в първоначалното ни предположение, че Слейтър и Гатанката са един и същ човек. — Гатанката като че ли не познаваше жертвите си, с изключение на Рой, когото беше избрал заради нея. Тя потърка зиморничаво ръцете си.

— Освен ако всичко това не е прикритие за истинските му занимания. Освен ако от самото начало целта му не е била да си отмъсти за онова, което му сторих.

— Това е най-очевидното предположение. Но вече не съм съвсем сигурна. Отмъщението ми се струва твърде елементарна причина. Ако предположим, че Слейтър наистина е момчето, което си заключил, през годините той би намерил хиляди възможности да си отмъсти. Най-логичната му цел би била да те нарани или убие. Според мен Слейтър не възнамерява да те убива. Поне не скоро. Мисля, че иска да те промени. Иска да насочва действията ти по някакъв начин. Според мен играта не е средството; тя е основната му цел.

— Но това е истинска лудост! — Кевин спря и зарови ръце в косата си. — Какво толкова намира в мен? Кой? Кой би искал… да насочва действията ми?

— Знам, че все още не се връзва съвсем, но колкото по-скоро открием истинската мотивация на Слейтър, толкова по-големи са шансовете ни да те измъкнем от тази каша.

Те стигнаха до аварийния изход. Стълбата стигаше до втория етаж и свършваше под един прозорец. Дженифър въздъхна и се облегна на ламаринената стена.

— С две думи: ако съм права, то единственият начин да разбера истинските мотиви на Слейтър е да разбера теб, Кевин. Трябва да науча повече неща за теб.

Той крачеше напред-назад, вперил поглед в бетона, заровил ръце в косата си.

— Искам да знам всичко за къщата — каза тя.

— Няма какво да се знае за нея — отвърна той.

— Защо не ме оставиш сама да преценя?

— Не мога да говоря за къщата!

— Знам, че не можеш, но това може да ни донесе най-добрите улики. Знам, че ти е трудно…

— Според мен нямаш никаква представа! Не си израснала там! — Той крачеше напред-назад и трескаво приглаждаше косата си, след което разпери ръце настрани. — Смяташ, че всичко това означава нещо? Смяташ, че това е реално? Група мравки обикаля земното кълбо и крие тайните си в тъмни тунели? Всички ние си имаме своите тайни. Кой би могъл да каже, че моите са свързани с нещо? Защо останалите мравки не изпълзят от тунелите си и не разкрият собствените си грехове пред света?

Кевин постепенно се разкриваше и Дженифър очакваше точно това от него. Не защото смяташе да се възползва от признанията му, а защото ако се надяваше да му помогне, трябваше да научи тайните му.

А тя искаше да му помогне. Днес дори повече от вчера; щеше да го иска дори ако Слейтър не беше убил брат й.

— Прав си — каза тя. — Всички ние сме низвергнати, както обичаше да казва нашият пастор. Твоят грях не ме интересува. Ако не си забравил, аз дори се противопоставях на изповедта ти. Интересуваш ме ти, Кевин.

— А кой съм аз? — Той беше отчаян. — А? Отговори ми на този въпрос. Кой съм аз? Коя си ти? Кои са всички? Ние се познаваме по делата ни! Ние се познаваме по тайните ни! Аз съм моя грях! Ти искаш да ме опознаеш, значи трябва да научиш греха ми. Това ли искаш? Да стоваря всичките си малки мръсни тайни на масата, за да можеш ти да им направиш дисекция и да опознаеш Кевин, нещастната измъчена душа?

— Нямах предвид това.

— Все едно си го имала, защото е истина! Защо точно аз трябва да се разкривам пред всички, когато пасторът, който живее до нас, също има много противни тайни? А? И ако искаме да го опознаем, то трябва да научим тайните му, така ли?

— Престани! — Дженифър се изненада от гнева, който вложи в думата. — Ти не си твоя грях! Кой ти го внуши? Леля ти Белинда? Виждала съм те, Кевин. Ти ме попита какъв профил съм ти направила. Добре, сега ще бъда малко по-точна. Ти си един от най-милите, най-деликатни, най-интересни, най-привлекателни мъже, които познавам. Това си ти. И не обиждай интелигентността ми или женската ми интуиция, като пренебрегнеш мнението ми. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Не знам какви са намеренията на Слейтър и какви са причините му, но ти гарантирам, че постъпваш точно така, както би искал той. Веднъж успя да се измъкнеш от капана. Не се връщай обратно там.

По погледа му тя разбра, че е права. Слейтър се опитваше да го върне обратно в миналото и тази мисъл го ужасяваше до такава степен, че той се сриваше психически. Което помагаше на Слейтър да постигне целта си. Щеше да вкара Кевин обратно в капана на миналото му.

Кевин я погледна зашеметен. В този миг тя осъзна, че не само го харесва, а и силно се интересува от него. Това не й влизаше в работата; тя дори не искаше да се интересува от него, не и по този начин. Симпатията й беше изплувала на повърхността непоискана. Потиснатите винаги я бяха привличали. Слабото й място бяха наранените мъже. И сега в слабото й място беше попаднал Кевин.

Но тя не го усещаше като слабост. Всъщност го намираше за привлекателен, с неговата разчорлена коса и очарователна усмивка. И тези очи… Това не беше съчувствие, нали?

Тя затвори очи и преглътна. Боже опази, Дженифър. Но пък кога за последно излиза на среща с мъж? Преди две години? Онзи селяк от Арканзас, който бе от сой, както се изрази мама? Дотогава не беше познавала истинското значение на думата отегчение. Би предпочела някой мъж с оформена на катинарче брадичка, който кара Харли и примигва често-често.

Дженифър отвори очи. Кевин седеше по турски на бетона, с лакти върху коленете, облегнал чело върху дланите си. Този мъж не спираше да я изненадва.

— Извинявай, не знам откъде ми дойде всичко това — каза тя.

Той повдигна глава, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Моля те, не ми се извинявай. Това беше най-милото нещо, което съм чувал от доста време. — Очите му рязко се отвориха, сякаш едва сега бе чул гласа си. — Може би думата най-мило не е съвсем подходяща. Беше… Мисля, че си права. Той се опитва да ме върне назад, нали? Това е целта му. Но кой е той? Белинда?

Дженифър седна до него и подгъна крака. Полата й не беше особено удобна за тази поза, но не й пукаше.

— Трябва да ти кажа нещо, Кевин. Но не искам да те тревожа.

Той се извърна към нея.

— Ходила си в къщата, нали?

— Да. Тази сутрин. Нужни ми бяха няколко заплашителни думи, за да накарам Белинда да ме пусне вътре, но разгледах мястото и се запознах с Юджийн и Боб.

Кевин отново наведе глава.

— Знам, че ти е трудно, но искам да знам какво се е случило в тази къща. Напълно е възможно Слейтър да е някой, нает от Белинда. Това би съвпаднало с профила. Тя иска да те промени. Но без да знам цялата история, не мога да продължа напред.

— Искаш от мен да ти разкажа нещо, което не е известно на никого. Не защото е толкова ужасно — знам, че не съм единственият, който е трябвало да преодолее някои препятствия. Но то е мъртво и погребано. Нима искаш отново да го съживя? Слейтър не се ли опитва да направи същото?

— Аз не съм Слейтър. И честно казано, на мен не ми се струва мъртво и погребано.

— Наистина ли вярваш, че тази игра е свързана с миналото ми?

Тя кимна.

— Според мен целта на Слейтър е свързана с миналото ти, да.

Кевин не каза нищо. Мълчанието се проточи и Дженифър се премести до него, усещайки напрежението му, чувайки тежкото му дишане. Запита се дали ще е уместно да сложи ръка върху неговата, но веднага реши, че не е.

Изведнъж той изстена и се олюля.

— Мисля, че не мога да го направя.

— Не можеш да убиеш дракона, без да го примамиш навън от дупката му. Искам да ти помогна, Кевин. Искам да знам.

Известно време той просто продължи да се полюлява. След това застина на място и дишането му се забави. Може би преживя твърде много за кратко време. През последните три дни върху главата му се стовариха повече проблеми, отколкото човек би могъл да понесе, а тя го изправяше пред нови. Той имаше нужда от сън. Но времето й изтичаше. Слейтър качваше залога.

Тъкмо смяташе да предложи да си починат добре и да обсъдят всичко на сутринта, когато Кевин вдигна глава към тъмното небе.

— Според мен намеренията на Белинда не бяха лоши — заговори той с мек, монотонен глас. — Тя просто търсеше другарче в игрите за Боб. Когато ме осиновиха, той беше на осем години; аз бях на една. Но Боб беше бавноразвиващ се, а аз не бях и Белинда не можеше да приеме това.

Той млъкна и си пое дълбоко дъх. Дженифър се размърда и се облегна на ръката си, за да може да вижда по-добре лицето му. Очите му бяха затворени.

— Разкажи ми за Белинда.

— Не знам каква е историята й, но тя създава своя собствена реалност. Всъщност всички ние го правим, но Белинда познава само крайностите. Тя решава коя част от света е истинска и коя не е. Ако нещо не е реално, тя прави така, че да изчезне. Манипулира всички около нея, за да си създаде една приемлива реалност.

Той млъкна. Дженифър изчака цели трийсет секунди, преди отново да го подтикне да говори.

— Разкажи ми какво е да си син на Белинда.

— Все още не знам, защото съм много малък, но мама не иска да съм по-умен от брат ми. Затова решава да ме направи и мен бавноразвиващ се, защото вече се е опитала да направи Боб по-умен и не е успяла.

Нова пауза. Той сменяше времената, потапяше се в миналото. Дженифър усети как стомахът й се свива.

— Как го прави? Причинява ли ти болка?

— Не. В света на Белинда боят и болката са зло. Тя не ме пуска навън, защото светът отвъд стените на къщата не е истински. Единственият истински свят е онзи, който е създала вътре. Тя е Принцесата. Тя иска да чета, за да може да промени съзнанието ми посредством нещата, които чета, но изрязва части от тях и ме кара да чета само онова, което според нея е истинско. Аз съм на девет, когато разбирам, че има животни, които се казват котки, защото според Принцесата котките са зли. Дори не знаех какво е зло, докато не станах на единайсет. За мен съществува само истинско и неистинско. Всичко истинско е добро и всичко добро произлиза от Принцесата. Аз не правя нищо лошо; правя само неща, които не са истински. Тя прогонва неистинските неща от мен, като ме кара да ги изгладувам. Никога не ме наказва; само ми помага.

— Когато направиш нещо неистинско, как те наказва?

Той се поколеба.

— Заключва ме в стаята ми, за да уча за истинския свят или ме кара да спя, за да забравя неистинския. Не ми дава храна и вода. Така се обучават животните, казва тя, а ние сме най-добрите животни. Спомням си първия път, когато го напрани, защото се обърках. Бях на четири. Брат ми и аз играем на слуги, сгъваме салфетките на Принцесата. Не спираме да ги сгъваме, докато не станат идеални. Понякога ни отнема по цял ден. Нямаме играчки, защото играчките не са истински. Боб ме пита какво е едно плюс едно, защото иска да ми даде две салфетки, а не знае как да ги нарече. Казвам му, че според мен едно плюс едно е две и Принцесата ме чува. Заключва ме в стаята ми за два дни. Две салфетки, два дни. Щом Боб не знае да смята, аз също не трябва да знам, защото не е истинско. Иска да съм същият глупак като Боб.

В съзнанието на Дженифър се появи образът на Белинда, която седи под купчина подредени вестници, и тя потрепери.

Кевин въздъхна и отново смени времената.

— Никога не ме е прегръщала. Докосваше ме само случайно. Понякога изкарвах без храна дни наред. Веднъж даже цяла седмица. Понякога не носехме дрехи, защото вършехме неистински неща. Тя лишаваше и двама ни от нещата, които според нея щяха да ни научат на нещо. Най-вече мен, защото Боб беше бавноразвиващ се и не правеше много неща, които не бяха истински. Никакво училище. Никакви игри. Понякога не говорехме в продължение на дни. Понякога ме караше да оставам в леглото по цял ден. Друг път ме караше да сядам във ваната, пълна със студена вода, за да не мога да спя. Никога не я питах защо, тъй като това не беше истинско. Принцесата беше истинска и когато решеше да прави нещо, всичко останало ставаше неистинско и за него не можеше да се говори. Не можехме да задаваме въпроси. Дори когато бяха свързани с истинските неща, защото така поставяхме под въпрос истинността им, което не беше истинско.

Дженифър попълни празнотите. Тормозът не е бил точно физически, дори не емоционален, макар да е имало по малко и от двете. Бил е предимно физиологически. Тя гледаше как гърдите на Кевин се повдигат и се спускат. Отчаяно копнееше да го докосне. Виждаше момчето, което седи във ваната със студена вода, треперещо в мрака, опитващо се да разбере този ужасен свят, който беше научено да приема като добър.

Тя преглътна сълзите си. Кевин, скъпи Кевин, толкова съжалявам! Протегна ръка и я постави върху неговата. Що за човек би сторил толкова ужасни неща на едно малко момче? Сигурно имаше още подробности, истории, достатъчни за написването на цяла книга, която да се изучава във всички университети. Но тя не искаше да слуша повече. Само ако можеше да прогони всички тези спомени. Сигурно щеше да успее да спре Слейтър, но Кевин щеше да живее с миналото си до последния си дъх.

В съзнанието й проблесна абсурдна картина — тя лежи до него, притиснала го в прегръдките си.

Изведнъж Кевин изстена и се засмя.

— Тя е извратена побъркана жена.

Дженифър се прокашля.

— Съгласна съм.

— Но знаеш ли какво?

— Какво?

— След като ти разказах всичко това се почувствах… добре. На никой друг не съм го разказвал.

— Дори и на Саманта?

— Да.

— Понякога, когато говорим за тормоза, който сме изпитали, това ни помага да го преодолеем. Склонни сме да го крием и това е разбираемо. Радвам се, че ми разказа. Ти нямаш вина за нищо, Кевин. Това не е твоят грях.

Той се изправи. Погледът му се беше прояснил.

— Права си. Старата коза правеше всичко възможно, за да ми пречи да се развивам.

— Кога за пръв път осъзна, че светът на Белинда не е единствен?

— Когато срещнах Саманта. Една нощ тя се появи пред прозореца ми и ми помогна да се измъкна навън. Но аз бях попаднал в капан. Умствено, имам предвид. Дълго време не можех да приема, че Белинда въобще не е любящата принцеса. Когато Саманта отиде да учи право, ме умоляваше да замина с нея. Или поне да се махна по-далеч от Белинда, но аз не можех. Едва когато станах на двайсет и три най-накрая събрах смелост да напусна. Белинда подлудя.

— И всичко това успя да го постигнеш за пет години?

Той кимна и се усмихна.

— Оказа се, че съм доста умен. Отне ми само година да се подготвя за матура и четири години, за да се дипломирам в колежа.

Дженифър си даде сметка, че го третира като пациент, задавайки му тези кратки, сондиращи въпроси, но като че ли той имаше нужда точно от това.

— И тогава реши да станеш свещеник — каза тя.

— Дълга история. Предполагам, че заради странното ми минало въпросът за доброто и злото винаги ме е очаровал. Което естествено ме насочи към църквата. Моралът се превърна в нещо като мания за мен. Стигнах до извода, че бих могъл да прекарам живота си като разкривам на една малка част от света пътя към истинската доброта.

— Като противоположност на кое?

— На фалшивата реалност, която сами си създаваме. Моята достигаше до крайности, но не след дълго установих, че повечето хора живеят в свой измислен свят. Който всъщност не се различава особено от този на Белинда.

— Много си наблюдателен. — Тя се усмихна. — Понякога се чудя какви са моите заблуди. Вярата ти лична ли е?

Той сви рамене.

— Не съм сигурен. Църквата е система, носител. Не мога да кажа, че познавам лично Бог, не. Но вярата ми в него е достатъчно искрена. Без един абсолютен, морален Бог не може да съществува истински морал. Това е най-очевидният аргумент в полза на съществуването на Бог.

— Аз съм възпитана в католическата вяра — каза тя. — Но така и не успях да я разбера.

— Хм, не казвай това на отец Стронг, но аз също не я разбирам съвсем.

Седейки до него само няколко минути след изповедта му, Дженифър просто не можеше да мисли за Кевин в контекста на неговата младост. Той изглеждаше толкова нормален.

Мъжът поклати глава.

— Невероятно е. Все още не мога да повярвам, че ти разказах всичко това.

— Просто трябваше да попаднеш на подходящия човек — каза тя.

Зад тях се разнесе тропот на бягащи крака. Дженифър се обърна. Беше Галахър.

— Дженифър!

Тя се изправи и изтупа полата си.

— Имаме нова гатанка! — рече Галахър. В ръката си държеше лист от тетрадка. — Микелс намери това на предното стъкло на колата на Кевин. От Слейтър.

— Моята кола? — Кевин скочи на крака.

Дженифър взе листчето. Жълта хартия. Почеркът беше познат. Бутилката с мляко в хладилника на Кевин. Тя бързо прочете бележката.

Кевин се хвана за главата и се извърна.

— Добре — каза Дженифър и тръгна към улицата. — Да се залавяме за работа.