Три

7.

Петък

Нощ

Кевин седеше в креслото си в нетърпеливо очакване на Саманта и прехвърляше телевизионните канали, за да чуе различните версии за „колата бомба“, както я наричаха. В лявата си ръка държеше кутийка топъл „Севън ъп“ и от време на време поглеждаше към стенния часовник. Девет часът — бяха минали почти пет часа, откакто бе напуснала Сакраменто.

— Хайде, Саманта — промърмори тихо той. — Къде си? — Беше му се обадила някъде от средата на пътя. Той й разказа за кучето и я помоли да побърза. Тя отвърна, че и без това вече се движи със сто и трийсет километра в час.

Той погледна телевизора. Знаеха самоличността на Кевин и вече около двайсетина репортери бяха намерили номера на телефона му. По предложение на Милтън той отклоняваше обажданията. Не че имаше какво още да добави — те знаеха почти колкото него. Най-силно го заинтригува предположението на Канал 9, че бомбата може да е дело на един добре познат престъпник беглец, наричан Гатанката. Убиецът беше отнел живота на петима души в Сакраменто и бе изчезнал три месеца по-рано. Нямаше повече подробности, но спекулациите бяха достатъчни, за да накарат стомаха му да се свие на топка. Кадрите от овъглената развалина, заснети от въздуха, бяха зашеметяващи. Или ужасяващи, в зависимост от това как ги приемаше. Ако беше малко по-близо, когато колата се взриви, сега щеше да е мъртъв. Също като кучето.

След обаждането на Слейтър той се насили да се върне в задния двор и да обясни ситуацията на Белинда, но тя дори не го прие. Вече им беше наредила да забравят за случилото се. По някакъв начин щяха да убедят горкия Боб, че Деймън е жив и здрав, само се е запилял някъде. Естествено, Белинда трябваше да намери обяснение и за писъка и падането си в пепелта след експлозията, но тя беше експерт в обясняването на необяснимото. Реагира единствено на предложението на Кевин да не се обаждат в полицията.

— Разбира се, че не. Няма за какво да им се обаждаме. Кучето си е добре. Да виждаш някъде мъртво куче?

Не, не виждаше. Юджийн вече го беше натикал във варела за горене и го беше подпалил. Нямаше го. Само малко пепел към предишната.

Мислите му се отнесоха към разговора със Слейтър. Какво момче? Като че ли Слейтър не знаеше за него. Какво момче? Ключът към греха се криеше в гатанките. Доколкото можеше да прецени, те нямаха никаква връзка с момчето. Значи Слейтър не би могъл да е момчето. Слава богу, слава богу, слава богу. Някои тайни по-добре да бъдат забравени завинаги.

Входният звънец пропя. Кевин остави кутийката „Севън ъп“ и се надигна от стола. Спря се за миг пред огледалото в коридора и хвърли един бърз поглед. Изпито лице. Изцапана тениска. Почеса се по темето. Звънецът отново иззвъня.

— Идвам.

Той приближи око до шпионката, погледна навън, видя, че е Саманта и отключи вратата. Бяха изминали десет години, откакто я беше целунал по бузата и й беше пожелал успех в покоряването на големия лош свят. Косата й беше руса и дълга; сините й очи блестяха като звезди. Лицето й винаги изглеждаше така, сякаш се беше гримирала, макар тя да не използваше никаква козметика. Розови очертани скули и меки пухкави устни, извити вежди и леко чип нос. Най-красивото момиче, което беше виждал някога. Не че беше виждал много през онези години.

Кевин завъртя дръжката и отвори вратата. Саманта стоеше под светлината на външната лампа, облечена с дънки и усмихната. Откакто беше заминала, той не спираше да мисли за нея, но въобще не беше подготвен да я види изправена пред него от плът и кръв. През последните пет години беше виждал много момичета, но Сам си оставаше най-красивата. Без изключение.

— Няма ли да ме поканиш вътре, страннико?

— Да. Извинявай, разбира се! Влез, влез!

Тя мина покрай него, остави чантата си и го погледна. Той затвори вратата.

— Леле, колко си пораснал — каза тя. — Понаправил си мускули.

Той се ухили и прокара ръка през косата си.

— Сигурно.

Беше му трудно да не се вторачва в очите й. Те бяха с онзи наситен цвят, който сякаш поглъщаше всичко, в което се взреше — блестящи и дълбоки, и обсебващи. Като че ли грееха със собствена светлина, а не с отразената от лампата. Нямаше мъж или жена, които да погледнат Саманта в очите и да не си помислят, че Бог наистина съществува. Главата й стигаше до брадичката му и тя стоеше там, грациозна и нежна. Това беше Саманта, най-добрата му приятелка. Единствената му истинска приятелка. Докато я гледаше, си мислеше как беше успял да оцелее без нея през последните десет години.

Тя пристъпи напред.

— Прегърни ме, рицарю мой.

Той се засмя на обръщението от детството им и я прегърна силно.

— Толкова се радвам да те видя, Саманта.

Тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. С изключение на онази единствена целувка, когато бяха на единайсет, отношенията помежду им бяха останали платонически. Никой от тях не искаше романтична връзка. Те бяха другари, най-добри приятели, почти като брат и сестра. Не че мисълта за нещо повече не му беше минавала през ума; просто приятелството винаги го беше привличало повече. Тя винаги бе дамата в беда, а той рицарят в блестящи доспехи, макар и двамата да бяха наясно, че всъщност тя го беше спасила. Дори сега, независимо от факта, че отново му се беше притекла на помощ, двамата напълно естествено влязоха в някогашните си роли.

Сам сложи ръце на хълбоците си и се обърна към всекидневната.

— Виждам, че харесваш туристическите плакати.

Кевин се приближи до нея и се ухили смутено. Стига си чеса главата; тя ще си помисли, че си куче. Той свали ръцете си и започна да потропва с десния си крак.

— Някой ден бих искал да ги посетя всичките. Така все едно гледам към света. Напомнят ми, че има нещо повече. Никога не ми е харесвало чувството да бъда затворен.

— Харесва ми! Е, ти стигна далеч. А аз знаех, че ще успееш, нали? Просто трябваше да се отървеш от майка си.

— Леля — поправи я той. — Тя никога не ми е била майка.

— Леля. Признай си, че скъпата леля Белинда ти донесе повече вреди, отколкото ползи. Кога я напусна?

Той мина покрай нея и влезе в кухнята.

— Когато станах на двайсет и три. Нещо за пиене?

Тя го последва.

— Благодаря. Останал си в онази къща пет години, след като си тръгнах?

— Боя се, че да. Трябваше да ме вземеш със себе си.

— Справил си се сам — така е по-добре. Я се погледни, вече имаш университетска степен и си в семинарията. Впечатляващо.

— А ти се дипломира с почести. Много впечатляващо. — Той извади едно безалкохолно от хладилника, отвори кутийката и й я подаде.

— Благодаря — каза тя. — За комплимента. — Намигна му и отпи. — И за питието. Колко често се връщаш там?

— Къде? В къщата ли? Колкото се може по-рядко. Предпочитам да не говоря за това.

— Според мен случващото се е свързано с това, не мислиш ли?

— Възможно е.

Саманта остави кутийката на плота и го погледна, като лицето й изведнъж придоби сериозно изражение.

— Някой те следи. И доколкото разбирам, следи и мен. Убиец, който използва гатанки и който е избрал нас двамата по някакви си негови причини. Отмъщение. Омраза. Основните мотиви. Не можем да загърбим миналото.

— Точно в десетката.

— Разкажи ми всичко.

— Като започна…

— Като започнеш с телефонното обаждане в колата ти. — Тя тръгна към входната врата.

Кевин я последва.

— Къде отиваш?

— Отиваме двамата. Хайде да се повозим. Той очевидно подслушва къщата ти — нека направим живота му малко по-интересен. Ще вземем колата ми. Да се надяваме, че все още не се е добрал до нея.

Двамата седнаха в бежовия седан и Саманта подкара колата.

— Така е по-добре. Сигурно използва лазери.

— Всъщност мисля, че си права — каза Кевин.

— Той ли ти го каза?

— Нещо такова.

— Дай ми всички подробности, Кевин. Не ме интересува колко са незначителни, не ме интересува дали си ги казал на ченгетата, не ме интересува колко смущаващо или глупаво, или щуро звучи, искам да знам всичко.

Кевин изпълни молбата й с желание, със страст, сякаш това бе първата му истинска изповед. Сам шофираше без посока и често го прекъсваше, задавайки му въпроси.

Кога за последен път остави колата си незаключена?

Доколкото си спомням, никога.

Заключваш ли колата си, когато я оставяш в гаража?

Не.

Кимване. Полицията намери ли часовников механизъм?

Доколкото той знае, не.

Намерил си панделката зад лампата?

Да.

Слейтър Сам ли ме нарича, или Саманта?

Саманта.

Мина цял час, през който бяха възстановили всички възможни подробности от събитията през деня, включително информацията, която беше укрил от Милтън. Всичко, освен предположението му, че Слейтър може да е момчето. Той така и не разказа на Сам цялата истина за момчето и сега също не умираше от нетърпение да го направи. Ако Слейтър не беше момчето, а той твърдеше, че не е, значи нямаше нужда да ровят в миналото.

— Колко време можеш да останеш? — попита я Кевин, след като се бяха умълчали.

Тя го погледна с престорено свенлива усмивка.

— Голямото момче има нужда от помощта на момиче?

Кевин се ухили смутено. Въобще не се беше променила.

— Оказва се, че момичетата играят много важна роля в живота ми.

Тя повдигна вежди.

— Дадоха ми една седмица, за да си разопаковам багажа и да се нанеса. Кухнята ми е пълна с кашони. Случаят, който ми възложиха, когато пристигнах преди два месеца, беше сравнително лесен, но нещата се запекоха напоследък. Няма да се изненадам, ако ме извикат обратно по спешност.

— Калифорнийското бюро за разследване, а? Голяма промяна след Ню Йорк.

— Всъщност не, освен че съм на ново място. Успях да направя едно-две неща както трябва и шефът на отдела за момента с впечатлен от работата ми, но тепърва ще трябва да се доказвам. Същото беше и в ЦРУ, преди да се прехвърля на тази работа.

— КБР, ЦРУ — взех да се обърквам — каза Кевин. — Доволна ли си от промяната?

Тя го погледна и се ухили.

— По-близо съм до теб, нали?

Той кимна и смутено се извърна.

— Нямаш представа колко съм щастлив. Наистина.

— За нищо на света не бих го пропуснала.

— Не можеш ли да пуснеш някои връзки? — Той се обърна към нея. — Да ги убедиш да те оставят тук?

— Защото те познавам?

— Защото вече си замесена. Той те познава, за бога!

— Нещата не стават така. Ако не друго, това ще бъде повод за тях да ми отнемат случая. — Тя зарея поглед, потънала в мислите си. — Не се тревожи. Никъде няма да отида. КБР има няколко отдела, грубо стотина агенти. Моят отдел е уникален — повечето агенти не са го и чували. Ние работим извън системата, технически сме част от Бюрото, но сме под юрисдикцията на министъра на правосъдието. Занимаваме се с по-трудните случаи. Разполагаме с по-голяма свобода на действие и отговорност. — Тя го погледна. — Ти, скъпи мой, определено си част от тази отговорност. Повече, отколкото можеш да предположиш.

Кевин погледна през прозореца. Тъмно. Слейтър се криеше някъде там. Може би точно в този момент ги наблюдаваше. Усети как го побиват тръпки.

— И така. Какво мислиш?

Сам паркира до тротоара на една пресечка от къщата на Кевин.

— Мисля, че нямаме друг избор, освен да изпълним исканията на Слейтър. Засега те включват само теб. Това не е като някоя от онези ситуации, в които или ние спасяваме заложника, или те взривяват сградата. Тук или трябва да признаеш, или той ще ти взриви колата. Признанието не представлява опасност за обществото. — Тя кимна замислено. — Засега няма да намесваме полицията, както иска той. Но ще приемем искането му буквално. Той казва ченгета — значи никакви ченгета. Това изключва ФБР. Ще разкажем всичко на ФБР.

Тя свали стъклото на прозореца си и се загледа в небето.

— Освен това мисля, че Ричард Слейтър е човек, който някой от нас или и двамата познаваме. Мисля, че мотивът му е отмъщение и той възнамерява да го осъществи по начин, който няма да бъде забравен. — Тя го погледна. — Не може да няма някой, Кевин.

Той се поколеба и реши да й отпусне част от истината.

— Няма никой. Единственият враг, който си спомням да съм имал, е онова момче.

— Кое момче?

— Знаеш го. Сещаш ли се за момчето, което те шпионираше, когато бяхме още деца? Онова, което ме наби?

Тя се ухили.

— Същото, от което ме спаси?

— Попитах Слейтър дали е момчето — рече Кевин.

— Така ли? Пропусна да споменеш тази малка подробност.

— Това няма значение.

— Казах всички подробности, Кевин. Не ме интересува дали са без значение за теб. Ясно ли е?

— Да.

— Какво ти каза той?

— Той каза: „Какво момче?“. Не е той.

Тя не отговори нищо.

Край тях мина една кола. Джип с ярки стопове.

— Някога чувал ли си за убиеца, наричан Гатанката? — попита Сам.

Кевин се надигна.

— По новините тази вечер.

— Гатанката получи този прякор заради няколко убийства, извършени в Сакраменто през последните дванайсет месеца. Последната му жертва е от преди три месеца — брат на един агент от ФБР, който бил по следите му. Мога да ти гарантирам, че ФБР веднага ще захапят този случай. Същият начин на действие. Мъж се обажда по телефона, задава гатанка и след това изпълнява наказанието, ако тя не бъде отгатната. Нисък, дрезгав глас. Наблюдение със сложни технически средства. Звучи като същия тип.

— Само че…

— Само че защо е избрал точно теб? И защо мен? — попита Сам. — Би могъл да е имитатор.

— Може би се мъчи да ни обърка. Очевидно си пада по игричките. Може би по този начин просто засилва тръпката. — Кевин наведе тава и започна да масажира слепоочията си. — Тази сутрин аз и доктор Франсис проведохме дискусия за злото у човека. На какво е способен обикновеният човек. Питам се аз какво бих направил, ако се срещна с този мъж. — Той си пое дълбоко дъх. — Трудно ми е да повярвам, че подобни хора наистина съществуват.

— Ще си получи заслуженото. Винаги така става. — Тя протегна ръка и разтърка рамото му. — Не се тревожи, скъпи мой рицарю. Ненапразно се издигнах толкова бързо в тази компания. Досега не е имало случай, който да не мога да разреша. — Тя се ухили палаво. — Нали ти казах, че ще стана ченге. И нямах предвид патрулен полицай.

Кевин въздъхна и се усмихна.

— Нямаш представа колко се радвам, че си ти. — Той се прокашля. — Не че се радвам, че е подгонил и теб…

— Разбрах те. — Тя запали двигателя. — Ще се справим с него, Кевин. Няма да позволя на някакъв си призрак от миналото или някой сериен убиец да ни разиграва така. Ние сме по-умни от този психопат. Ще видиш.

— И сега какво?

— Сега ще претърсим къщата за бръмбари.

Двайсет минути по-късно Сам държеше в облечената си в ръкавица ръка шест подслушвателни устройства. Едно от всекидневната, по едно от всяка тоалетна, по едно от всяка спалня и предавател от телефона.

Очите й блестяха като на футболист, който току-що е вкарал гол. Сам винаги преливаше от оптимизъм; това бе една от най-възхитителните й черти. Той се носеше около нея като аромат на парфюм. Според Кевин Сам притежаваше всичко необходимо, за да я приемат в ЦРУ, КБР или където пожелае.

— Няма да го забавим особено, но поне ще му покажем, че сме вътре в играта. Типове като него обикновено полудяват от кеф, ако решат, че противниците им стават небрежни.

Тя напълни умивалника с вода, пусна устройствата вътре и свали хирургическите ръкавици.

— При нормални обстоятелства бих ги взела със себе си, но ако съм права, този случай вече е под юрисдикцията на ФБР. Ще се разпищят на умряло. Утре сутрин ще се обадя в офиса, ще им обясня ситуацията и ще уведомя отдела на Милтън за това, че съм свързана със случая. Не че ги интересува — обзалагам се, че на сутринта градът ще е залят от всякакви агенти. По-добре да работя сама, отколкото с тях. — Тя говореше тихо, сякаш на себе си. — Казали са ти, че първо ще проверят за бръмбари?

— Да.

— Кажи им, че си открил тези из къщата. Ще се погрижа да ги проверят за отпечатъци. На този етап няма какво друго да кажеш на Милтън, така че го остави да си върши работата и не му се меси. Когато ФБР се свърже с теб, съдействай им. Аз трябва да свърша няколко неща. Разбрахме ли се?

— Ами ако се обади?

— Ако не съм тук, веднага ми звънни по мобилния. Тогава ще решаваме какво да правим. — Тя тръгна към изхода, но се обърна към него. — Слейтър ще се обади. Наясно си, нали?

Той кимна леко.

— Сега поспи. Ще го хванем. Той вече направи първата си грешка.

— Така ли?

— Замеси мен в игричката си. — Тя се ухили. — Родена съм за подобни случаи.

Кевин се приближи до нея, хвана ръката й и я целуна.

— Благодаря ти.

— Според мен ще е по-добре да отседна в „Хауърд Джонсън“. Не се обиждай, но нямаш допълнително легло, а кожените дивани ми напомнят за змиорки. А аз не спя със змиорки.

— Естествено. — Той беше разочарован само защото около нея се чувстваше толкова жив. В безопасност. За него тя бе абсолютното съвършенство. Естествено, той не беше точно Казанова, за да бъде обективен.

— Ще ти се обадя.

След миг вече я нямаше.

Слейтър седи в червен пикап на една пресечка от дома на Кевин и наблюдава отсам как Сам излиза на заден ход от алеята пред къщата и после потегля на юг.

— Ха така; ха така.

Той бавно цъква с език три пъти, за да се наслади изцяло на звука. Всъщност звуците са два — плътното изпукване, когато езикът се отлепя от небцето и цъкването, когато пльоква в събралата се под него слюнка. Подробности. От онези, на които повечето хора до смъртта си не са обръщали внимание, защото повечето хора са мърлячи, които идея си нямат какво всъщност означава да живееш.

Да живееш означава да си цъкаш с език и да се наслаждаваш на звука.

Бяха намерили бръмбарите. Слейтър се усмихна. Тя беше дошла и той беше ужасно доволен, че с пристигнала толкова бързо, парадирайки със слабото си дребно телце из къщата на онзи мъж, съблазнявайки го с порочния си език.

— Саманта — прошепва той. — Толкова се радвам да те видя отново. Дай целувка, скъпа.

Интериорът на старото шеви е безупречно чист. Заменил е черното пластмасово табло с махагоново, изработено по поръчка, което блести на лунната светлина. В черната кутия на съседната седалка се намират електронните уреди, които са му необходими за наблюдението му. Саманта намери шестте подслушвателни устройства, които беше очаквал да бъдат открити от полицията, но в къщата имаше още три, които дори ФБР нямаше да може да засече.

— Тук долу е тъмно, Кевин. Толкова тъмно.

Слейтър чака час. Два. Три. В късна доба излиза от колата и тръгва към къщата на Кевин.