Три

16.

Неделя

Следобед

Саманта крачеше из хотелската си стая. Беше очаквала всичко, но не и изчезването на Кевин.

Роланд й беше пратил съобщение по пейджъра и тя му се обади от телефона в стаята. Той въобще не беше доволен от това, че е изключила мобилния, но се съгласи, че планът й е добър. Междувременно бяха уговорили среща с пакистанеца Салман в Хюстън. Същата вечер. Изваждането на Кевин от играта на Слейтър беше може би най-добрият начин да забавят убиеца до завръщането й на следващия ден. Но тя не беше предвидила възможността Кевин да изчезне. Трябваше да хване самолета след няколко часа, а Кевин го нямаше. Дженифър Питърс сигурно нажежаваше телефонните жици, опитвайки се да ги намери, но Сам не искаше да се обърне за помощ към нея — не още. Нещо в цялото разследване я притесняваше, но не можеше да разбере какво. Нещо не беше както трябва.

Тя започна да обмисля фактите, които й бяха известни.

Първо. Някой, най-вероятно бял мъж, беше тероризирал Сакраменто през последните дванайсет месеца, като подбираше случайни жертви, задаваше им гатанки и когато не можеха да ги разгадаят, ги убиваше. Медиите му бяха дали прозвището Гатанката и името допадна на полицията. Братът на Дженифър, Рой, беше последната му жертва.

Второ. КБР й възложи тайно разследване на случая, заради подозренията, че е бил вътрешен човек. Нищо не подсказваше, че убиецът е разбрал за разследването.

Трето. Някой със същия модус операнди като Гатанката беше подгонил нея и Кевин, въвличайки ги в игра на гатанки.

Четвърто. Беше установена връзка между този убиец и момчето, което преди двайсет години беше заплашвало нея и Кевин.

Погледнато като цяло, всичко се връзваше: момчето на име Слейтър обича да измъчва животни и да тероризира другите деца. Едно от тези деца, Кевин, едва не го убива, като го заключва в мазе, за да защити момичето, което Слейтър заплашва да нарани. Но Слейтър се измъква от мазето и се превръща в един от най-ужасните кошмари на обществото — мъж, лишен от съвест, с жажда за кръв. Сега, двайсет години по-късно, Слейтър научава, че двете деца, които преди години са го измъчвали, са живи. Проследява ги и организира игра, за да се отърве с един удар и от двамата. Логично, нали?

Не. Не и в съзнанието на Сам. Първо, защо Слейтър беше чакал толкова дълго, за да тръгне след нея и Кевин? Дали малкият инцидент в мазето беше изплувал в съзнанието му чак след двайсет години? И каква беше вероятността тя, служител в КБР, да започне да работи по случай, в който бе замесен същият човек, опитал се да я убие двайсет години по-рано?

А сега, в последния възможен момент, нова следа от Сакраменто — някой от Хюстън, който твърди, че познава Слейтър. Или по-точно Гатанката. Ако тя беше права, значи вървяха по грешен път.

Сам погледна часовника си. Два и половина и все още нищо. В пет трябваше да хване самолета за Далас.

— Хайде, Кевин. Не ме карай да действам прибързано.

Тя въздъхна и вдигна телефона си. Неохотно го включи и набра номера на Дженифър Питърс.

— Питърс.

— Ало, агент Питърс. Саманта Шиър…

— Саманта! Къде си? Кевин е изчезнал. Цяла сутрин се опитваме да го проследим.

— Успокойте се. Знам, че Кевин го няма. Той е с мен. Или поне беше с мен, ако трябва да бъда по-точна.

— С теб? Това разследване не е твое. По дяволите, нямаш никакво право да действаш без нашето разрешение! Да не би да искаш да го убият?

Бъркаш, Дженифър. Нямам нужда от вашето разрешение.

— Не ме обиждай.

— Имаш ли представа колко са луднали всички тук? Медията вдигна пушилка, че Кевин е изчезнал; сигурно онзи тъпак Милтън им е казал. Тиражираха предположението, че Слейтър го е отвлякъл. За бога, дори са монтирали камери по покривите, в очакване на следващата бомба! Навън броди убиец и единственият човек, който би могъл да ни отведе до него, е изчезнал! Защо не се обади? Къде е той сега?

— Поеми си дъх, Дженифър. Обадих се, макар да смятам, че не е правилно. Помолих за разрешение да споделя каквото знам с теб, но само с теб, разбираш ли ме? Това, което ти казвам, е само за твоите уши. Не за тези на Милтън, нито на ФБР, на никого.

— Кого си помолила?

— Министърът на правосъдието. Разследваме този случай от друг ъгъл, така да се каже. Сега вече го знаеш, но не искам да го казваш на никой друг.

Мълчание.

— Съгласна ли си?

— Честно казано, при тая бюрокрация човек може да си помисли, че все още живеем в пещери. От цяла година си скъсвам задника от работа по този случай, а сега научавам, че някаква си измислена агенция извършва паралелно разследване? Разполагаш ли с някаква полезна информация, или това също е тайна?

— Имаме основания да смятаме, че е замесен вътрешен човек.

— Вътрешен. От правоохранителните органи?

— Може би. Отдавна да сме дали достъп до досиетата, ако не подозирахме, че някой отвътре снася информация на Слейтър.

— В смисъл?

— В смисъл че не знаем на кого да вярваме. Поради причини, които не мога да ти кажа, смятам, че Слейтър не е този, за когото го мислиш.

— Момчето ли имаш предвид? Дори самата аз не знам за кого го мисля!

— Нямах предвид това. Най-вероятно е момчето. Но кое е това момче?

— Ти ми кажи. Той те е заплашвал, нали?

— Това беше преди много години и нямахме лични карти. Напълно възможно е сега да е директор на ФБР.

— Не се дръж снизходително с мен.

— Права си. Не е директор на ФБР. Просто искам да кажа, че не можем да елиминираме вероятността да е някой вътрешен. Утре ще знам повече.

— Това е абсурдно! Къде си сега?

Сам замълча. Нямаше друг избор. Укриването на информация от Дженифър само ще попречи на разследването й. Сам искаше ФБР да се фокусира върху собственото си разследване, не да се меси в нейното. На всичкото отгоре Кевин беше изчезнал.

Тя обясни причините си да отведе Кевин и Дженифър я изслуша търпеливо, като от време на време я прекъсваше с въпроси. Аргументите на Сам най-накрая й спечелиха одобрително изръмжаване. Но не и новината за изчезването на Кевин.

— Доколкото ни е известно, Слейтър не го е хванал — каза Дженифър.

— Съмнявам се. Но като че ли допуснах грешка, като не го предвидих.

Дженифър не направи никакъв коментар, което за Сам беше равно на приемане на извинението й. Агентката от ФБР въздъхна.

— Да се надяваме, че ще се появи. Скоро. Добре ли го познаваше, когато бяхте малки?

— Бяхме много близки. Нямах по-добър приятел.

— Тази сутрин посетих къщата на леля му.

Сам седна на леглото. Какво знаеше Дженифър? Кевин никога не беше споделял със Сам подробности от живота си в къщата, но тя знаеше малко повече, отколкото той би могъл да предположи.

— Никога не съм влизала вътре — призна Сам. — Леля му нямаше да ме пусне. И без това беше ужасно трудно да се измъква навън.

— Тормозеше ли го?

— Физически — не. Поне не съм забелязвала някакви следи. Но според него от деня, в който е влязъл в онази извратена къща, Кевин е бил подлаган на жесток систематичен психологически тормоз. Разговаря ли с Белинда?

— Да. Тя си е създала там нещо като убежище. Единствените реалности, които се допускат вътре, са онези, които тя смята за реални. Един бог знае как е изглеждала къщата преди двайсет години. Манипулирането на детското развитие не е нещо нечувано — на места дори се смята за нормално. Сещам се за военните училища. Но никога не съм чувала за нещо, което да наподобява малкото кралство на Белинда. Съдейки по реакцията на Кевин, съм склонна да се съглася с теб. Доста са го тормозили в онази къща.

Настъпи кратко мълчание.

— Внимавай, Дженифър. В този случай не става въпрос единствено за залавянето на убиец, а и за един дълбоко наранен мъж.

Дженифър се поколеба.

— В смисъл?

— Има още нещо. Зад стените на онази къща се крият много тайни.

— Тайни, които не е споделил дори с теб, любимата от детството?

— Да.

По учестеното дишане на Дженифър Сам разбра, че агентката започва да се чувства неудобно от насоката, която поема разговорът. Тя реши да й разкрие още нещо.

— Дженифър, искам да си помислиш върху нещо, което от няколко дни ми се върти в главата. Но не искам друг да разбира за него, ясно ли е? Ще си остане между нас. Съгласна ли си?

— Давай.

— Искам да обмислиш вероятността Кевин и Слейтър да са един и същ човек — пусна тя бомбата и зачака реакцията на Дженифър.

— Аз… Според мен това е невъзможно. — Дженифър се изкиска нервно. — Би трябвало да има… доказателства в подкрепа на това твърдение! Как би могъл да разиграва това ненормално шоу?

— Нищо не разиграва. Моля те, разбери ме, не смятам, че това е истина и бог ми е свидетел, че при мисълта за това ме обзема ужас, но в този случай има някои елементи, които не се вписват. Смятам, че поне можем да обмислим тази вероятност.

— Значи се обажда на себе си. Смяташ ли, че преди три месеца е отишъл в Сакраменто и е започнал да взривява жертвите си?

— Ако наистина е Гатанката. Работя по тази версия.

— Ако той е Слейтър, кой тогава е момчето? Намерихме кръв в склада, което отговаря на историята му. Момчето е съществувало.

— Освен ако Кевин не е бил момчето. Или не е имало никакво момче.

— Ти си била там…

— Дженифър, аз всъщност никога не съм виждала момчето.

— Баща ти е принудил семейството му да се изсели! Как така никога не си виждала момчето?

— Казах на баща ми, че момчето е било там — по прозореца се намериха достатъчно следи, а за останалото повярвах на Кевин. Приеми го за невинна лъжа. Но въпреки това не съм го виждала. Принудихме семейството на един побойник да се изсели, но сега като се замисля, момчето избяга преди баща ми да успее да го задържи. Той обвини местния побойник въз основа на моите показания, а те се основаваха на твърденията на Кевин. Но нямаше никакви улики, че е бил някой друг, а не Кевин. До вчера дори не знаех, че Кевин е заключил момчето в мазето.

— Физическите улики не показват, че Кевин е Слейтър. Да взриви собствената си кола?

— Не твърдя, че той е Слейтър. Просто не изключвам тази възможност. Предвид случилото се в детството му не можем да отхвърлим вероятността от множествено личностно разстройство — Кевин, когото познаваме, може би дори не знае, че е Слейтър. Всичко, което ни е известно дотук, би се вписало в подобен сценарий. Няма никакви несъответствия. Просто помисли върху това.

— Но няма и доказателства, които да го подкрепят. Множественото личностно разстройство се получава при строго ограничен кръг от случаи на малтретиране на дете. Почти винаги става въпрос за физически тормоз. Белинда може да е вещица, но не отговаря на профила за физически тормоз. Ти сама го каза.

— Права си, нямало е физически тормоз. Но винаги има изключения.

— Нито едно не би подхождало на този сценарий. Поне аз не се сещам, а това е от моята специалност.

Може би си права. Вероятността е минимална, но в случаи като този трябва да се разгледа всяка възможност. Нещо не беше такова, каквото изглеждаше, и колкото и смущаващо да беше предположението й, Сам не можеше просто да го отхвърли с лека ръка. Ако Кевин беше Слейтър, разкриването на този факт щеше да е най-голямата услуга, която можеше да направи на приятеля си от детинство.

От друга страна когато я изрече на глас, идеята й се стори абсурдна. Един елементарен анализ на почерка щеше да реши проблема.

— Изпрати буркана в лабораторията, за да направят сравнителен анализ на почерка.

— Вече го изпратихме. Стандартна процедура. Отрицателен е.

— Технически е възможно страдащите от множествено личностно разстройство да имат и разнообразни двигателни характеристики.

— В този случай се съмнявам да е така.

— Тогава започни да сравняваш с всички останали, които са свързани със случая. Някой вътрешен човек има връзка с това, Дженифър. Някой не е този, за когото се представя.

— Тогава ми изпрати папката си.

— Вече е на път.

— Ако Кевин се свърже с теб, ми се обади. Веднага. — Да се каже, че гласът й прозвуча разтревожено, беше все едно да се каже, че небето е голямо.

— Обещавам ти.

— Макар планът ти да скриеш Кевин да звучи добре, записът на гласа на Слейтър е безценен. Особено в светлината на твоите предположения. Включи телефона и не го спирай.

Сам взе сребристия телефон на Слейтър и го включи.

— Готово.

— Звукозаписното устройство работи ли?

Някой почука на вратата. Сам тръгна към нея.

— Какво има? — попита Дженифър.

— Някой почука. — Сам стигна до вратата.

— Кой е?

Тя дръпна резето и я отвори. В коридора стоеше Кевин, мръсен и изтощен.

— Кевин — отвърна Сам. — Кевин е.

Дженифър остави телефона си. Идеята, че Кевин и Гатанката може би са един и същи човек беше не само абсурдна; тя беше… погрешна. Извратена. Изключително смущаваща.

Галахър мина покрай бюрото й на път за лабораторията. Тя дори не го погледна. Възможно ли беше?

Спомни си сцената на смъртта на Рой. Възможно ли е Кевин… Не! В това нямаше никакъв смисъл.

И защо тази възможност те ядосва толкова много, Дженифър? Не можеш да си представиш, че Кевин е убил Рой, защото харесваш Кевин. Той ти напомня на Рой, за бога!

Тя бързо прехвърли фактите в главата си. Ако Кевин беше Слейтър, то значи се обаждаше на себе си, което беше възможно, но малко вероятно. Освен това трябваше да има алтер его, за което дори не подозираше. През годините беше разпитала достатъчно очевидци, за да може да разпознае искреността, а тя направо струеше от Кевин. Той трябваше отдавна да е заложил бомбите, което беше възможно, но и в двата случая трябваше някак да ги взриви, без самият той да знае за това.

Не. Това вече беше твърде много. Тя започна да се успокоява. Мъжът, когото беше утешавала в парка предишния ден, не можеше да е убиец. От друга страна момчето, чиято кръв бяха открили в мазето, би могло да е.

Важното бе, че тя се беше паникьосала при мисълта, че Кевин може да е убиецът, нали? А би трябвало да изпадне в екстаз при вероятността да разкрие истинската самоличност на убиеца. Което означаваше, че има чувства към Кевин; пълен абсурд, предвид факта, че едва го познаваше!

От друга страна усещаше, че между тях има връзка, каквато малцина споделяха. Общото между тях беше смъртта на брат й — тя, която беше оцеляла, и той, като следваща жертва.

Дженифър въздъхна и се изправи. Влагаше твърде много емоции. Шефът на Бюрото беше прав.

— Галахър!

Мъжът се спря пред вратата в дъното на стаята. Тя му махна да се върне.

— Какво има?

— Намерихме Кевин.

Галахър се изпъна.

— Къде?

— Палос Вердес. Добре е.

— Да се обадя ли на Милтън?

Той беше последният човек, когото би искала да замесва в това. Но заповедите си бяха заповеди, нали? Поне нямаше да се наложи лично да говори с него. Тя записа информацията в бележника си, откъсна листа и го подаде на Галахър.

— Дай му го. Кажи му, че съм заета.

Така си беше. Твърде заета да разплита възлите в душата си, които отказваха да се развържат.

Те седяха на леглото, бяха в задънена улица. Кевин криеше нещо; поне това можа да разбере Сам, след като поговори с него. Петък вечер. Лъжите му ставаха все по-очебийни, но колкото и да се опитваше, не можа да измъкне истината от него. Историята му, че просто отишъл да се поразходи в стария си квартал, за да помисли на спокойствие, й се струваше просто невероятна. Вярно, че предвид обстоятелствата подобно поведение би било оправдано. Но тя познаваше Кевин прекалено добре; можеше да разчете всичко в тези ясни сини очи, а сега те отбягваха нейните. Нещо го притесняваше.

— Добре, Кевин, но въпреки това аз продължавам да си мисля, че не ми казваш всичко. След два часа трябва да се кача на самолета. С малко повече късмет Слейтър ще отдели поне ден за празнуването на малката му вчерашна победа. А Бог вижда, че ние се нуждаем от повече време.

— Кога ще се върнеш?

— Утре сутринта. — Тя стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата. — Доближаваме го, Кевин. По петите му сме; усещам го.

— Иска ми се да не ходиш.

Сам се обърна към него.

— Дженифър ще дойде скоро. Ще иска да поговори с теб.

Той погледна към прозореца.

— Да.

Под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Изглеждаше ужасно объркан.

— Имам нужда от едно питие — каза той. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Нали няма пак да избягаш?

Той се усмихна.

— Стига де. Вече съм тук, нали?

— Да, тук си. Връщай се по-бързо.

Той отвори входната врата.

Бежовият телефон на нощното шкафче иззвъня пронизително. Тя погледна към часовника, който стоеше до него — три следобед. Трябваше вече да са напуснали стаята.

— Върви — каза тя на Кевин. — Сигурно звънят от рецепцията.

Кевин излезе и тя вдигна телефона.

— Ало?

— Здравей, Саманта.

Слейтър! Тя се обърна рязко към вратата. Значи Кевин не може да е Слейтър! Той беше в стаята, когато убиецът позвъни.

— Кевин! — Той беше изчезнал.

— Не е Кевин. Аз съм другият ти любовник, скъпа.

Откъде беше намерил Слейтър номера й? Единственият човек, който знаеше къде се намират, беше Дженифър. Дженифър…

— Те искат гласа ми, Саманта. И аз съм готов да им го дам. Включи ли мобилния телефон, или още продължаваш играта на котка и мишка?

— Включен е.

Връзката прекъсна. Мобилният телефон на Слейтър иззвъня. Тя го грабна и го включи.

— Така е по-добре, не мислиш ли? Играта няма да трае вечно; защо междувременно не я направим по-интересна?

Това беше първият път, когато чуваше гласа му. Нисък и дрезгав.

— Че какво й е хубавото на игра, която не можеш да изгубиш? — попита тя. — Така не доказваш нищо.

— О, но аз мога да загубя, Сам. И фактът, че още съм в играта, доказва, че съм по-умен от теб. — Накъсано дишане. — На времето само едно стъкло ме делеше от това да те убия. Този път няма да се проваля.

Момчето. Тя се обърна и седна на леглото.

— Значи наистина си ти.

— Знаеш ли защо искам да те убия?

— Не. — Накарай го да говори. — Кажи ми.

— Защото всички мили хора заслужават да умрат. Особено красивите с ясни сини очи. Презирам красотата почти толкова много, колкото презирам и милите малки момченца. Не съм сигурен кое мразя повече, теб или онзи малоумник, твоя любовник.

— Повръща ми се от теб! — каза Саманта. — Целиш се в невинността, защото си твърде глупав, за да осъзнаеш, че тя е много по-пленителна от злото.

Мълчание. Само тежко дишане. Беше улучила болното му място.

— Кевин си призна, както искаше — каза тя. — Разказа на целия свят за онази нощ. Но ти не можеш да спазваш собствените си правила, нали?

— Да, разбира се. Момчето. Аз ли съм това? Може би да, може би не. Кевин все още не е изповядал греха си. Дори не е намекнал за него. Мисля, че тайната е твърде мрачна, дори и за него.

— Какво? Какъв грях?

Той се изкиска.

— Грехът, Саманта. Грехът. Време е за гатанки. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Ще ти подскажа: не е главата ти. Има си и номер: 36933. Имаш деветдесет минути, преди да пусна фойерверките. И моля те, не забравяй, никакви ченгета.

— Защо толкова много се страхуваш от ченгетата?

— Не става въпрос за това от кого се страхувам, а с кого искам да играя. — Чу се изщракване.

Линията прекъсна.

Сам стоеше неподвижно, размишлявайки. Беше се обадил на телефона в хотелската стая. Възможно ли е толкова бързо да ги открие? Или пък телефона — дали има възможност да го проследи, след като тя го беше включила? Едва ли. Тя започна да крачи напред-назад. Мисли, Сам! Мисли! Къде беше Кевин? Те трябваше да…

— Сам? — Иззад вратата се чу приглушеният глас на Кевин. Той почука.

Тя изтича до вратата. Отвори я.

— Той се обади — каза тя.

— Слейтър ли? — Лицето му пребледня.

— Да.

Кевин влезе вътре с кутийка „Севън ъп“ в ръка.

— Какво ти каза?

— Нова загадка. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? И някакви числа. 36933. — Досети се за най-очевидния отговор, изтича до тоалетната масичка и грабна телефонния указател.

— Обади се на Дженифър.

— С колко време разполагаме?

— Деветдесет минути. Тройки. Този тип е обсебен от тройките и техните прогресии. Обади й се!

Кевин остави кутийката на масата, грабна телефона си и набра номера й. Разказа й набързо какво се беше случило.

— По хотелския телефон — рече той.

— Не, после ми се обади по мобилния — поправи го Сам.

— После й се обадил по мобилния — повтори Кевин.

Сам отвори картата в телефонния указател и прегледа улиците. Трийсет и трета. Кварталът със складовете.

— Никакви ченгета. Напомни й да не допуска никакви ченгета. Ако тя има някакви идеи, нека действа, но да не допуска останалите. Той беше категоричен.

Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Това беше единственият отговор, който имаше смисъл. Но защо Слейтър беше избрал толкова лесна гатанка?

Тя погледна към Кевин.

— Кажи на Дженифър, че съм грешала за Слейтър. Ти беше в стаята, когато той се обади.

Кевин я погледна, вдигна вежда, предаде съобщението, изслуша отговора и се обърна към Сам.

— Тя каза, че идва насам. Не ходи никъде.

Само Дженифър би могла да знае точно къде се намират. Сигурно беше проследила номера, когато Сам й се обади от хотелската стая. Но как бе успял Слейтър да ги намери толкова бързо?

Сам пристъпи напред и взе телефона от ръката на Кевин.

— Не си прави труда да идваш дотук, Дженифър. Няма да ни завариш. Мисли над гатанката. Ще ти се обадя веднага щом открием нещо.

— Как ще ви помогне бягството? Искам да доведеш Кевин при мен, за да мога да работя с него. Чуваш ли ме?

— Чух те. Времето ни изтече. Мисли над гатанката. Ще ти се обадя.

— Сам…

Тя затвори. Трябваше да обмисли добре всичко.

— Добре, Кевин. Да помислим. Слейтър си пада по тройките; това вече го разбрахме. Освен това си пада по прогресиите. Можа следваща цел е по-голяма от предишната. Дава ти три минути, после трийсет, след това шейсет, а сега — деветдесет. И числото 36933. 369 представлява естествена прогресия, но не и 33. Освен ако не е част от 369. Според мен имаме адрес: Трийсет и трета улица, номер 369. Това е кварталът със складовете в Лонг Бийч, на около десет мили оттук. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Празен склад.

— Това ли е?

— Освен ако не ти хрумва нещо по-добро. Противоположности, забрави ли? Всичките му гатанки включват противоположности. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Нощ и зора. Автобуси, които се движат в кръг. Склад, който трябва да съхранява неща, но е празен.

— Може би.

Няколко секунди останаха загледани един в друг. Нямаха друг избор. Тя хвана ръката му.

— Хайде, да вървим.