Три

20.

Саманта беше уморена. Пакистанецът беше настоял да се срещнат в един мексикански ресторант на осем километра от града. Светлините бяха твърде приглушени, музиката беше твърде силна и помещението миришеше на застоял цигарен дим. Тя гледаше свидетеля в очите. Крис се беше заклел, че Салман ще сътрудничи и наистина беше така. Но онова, което имаше да каже не беше точно каквото искаше да чуе Сам.

— Как така знаеш, че е кама, след като не си я виждал?

— Той ми го каза. Аз имам татуировка на гърба, а той каза, че е имал съвсем същата на челото.

— Видя ли някакъв белег, или следи от обезцветяване, които могат да докажат, че е премахнал татуировката?

— Може би. Бретонът му падаше върху челото. Но това няма значение — той каза, че я е махнал и аз му повярвах.

Пакистанецът беше описал татуирания мъж изключително подробно. Салман беше шивач. Шивачите забелязват тези неща, каза той.

— И това се случи преди четири месеца, докато си бил в Ню Йорк? Видял си го пет или шест пъти за един месец в някакъв бар, наречен „Кугърс“?

— Точно това казах. Да. Можете да проверите при собственика на бара; той също ще си го спомни.

— Значи според теб този мъж, който е имал татуировка на челото и който се нарекъл Слейтър, се е намирал в Ню Йорк, докато Гатанката е убивал жертвите си в Сакраменто.

— Да, точно така. Спомням си, че гледах новините същата вечер, след като говорих със Слейтър.

Салман беше дал достатъчно подробности, за да могат показанията му да се считат за правдоподобни. Четири месеца по-рано Сам беше в Ню Йорк. Знаеше заведението, за което говореше Салман; долнопробна кръчма, посещавана често от обичайната сбирщина противни типове. Екип на ЦРУ беше заложил там капан, за да пипне един иранец, заподозрян, че е свързан с експлозиите в Египет. Мъжът се оказа невинен.

— Добре. — Тя се обърна към Стив Джулс, агентът от офиса в Хюстън, който я придружаваше. — Аз приключих. Благодаря ви за отделеното време, господин Салман. Показанията ви са безценни.

— Може пък да ви ушия един костюм — отвърна той с усмивка. — Отворих ново ателие наблизо. В Хюстън няма толкова много шивачи, както в Ню Йорк.

Тя се усмихна.

— Може би следващия път, когато дойда в Хюстън, за да се спася от жегата.

Те напуснаха бара с колата на Стив. Сам не очакваше да чуе точно това. Всъщност направо беше ужасена. Ами ако се окажеше права и за останалото? Мили боже, мили боже.

Сега искаше само едно: да бъде с Кевин. Той имаше нужда от нея повече от всякога. Не можеше да се отърве от спомена за унилия му поглед, с който я изпрати към летището.

Приятелят й от детинство се беше превърнал в наистина невероятен мъж, нали? Може би беше измъчван от миналото си, но въпреки това беше успял да избяга от онази адска дупка, която наричаше дом и беше разцъфнал. Част от нея искаше да избяга обратно при него, да му се хвърли на врата и да го умолява да се ожени за нея. Той, естествено, имаше своите демони; всички ги имаха. Да, пред него лежеше дълъг и труден път, но това не се ли отнасяше до всички? Но тя не познаваше по-искрен мъж от него. Очите му блестяха с въодушевлението и възхищението на дете и умът му поемаше всичко от света в зашеметяващи количества. Напредъкът му беше почти свръхестествен.

От друга страна обаче, тя не можеше да се омъжи за Кевин. Връзката им беше твърде ценна, за да бъде излагана на риск. Той също го разбираше, в противен случай нямаше да си позволи да бъде привлечен от Дженифър. И двамата знаеха, че случайните им романтични забежки са просто закачки.

Тя въздъхна.

— Труден разпит — обади се Стив от другата седалка.

Тя извади мобилния си телефон и набра номера на шефа си. Вече беше късно, но трябваше да му предаде информацията.

— А според мен мина доста гладко — каза тя.

Роланд вдигна телефона при четвъртото позвъняване.

— Вече е полунощ.

— Той закъсня с два часа — каза Сам.

— И?

— И той познава Слейтър.

— Нашият човек?

— Твърде е възможно. Подобни татуировки се срещат твърде рядко. Но той твърди, че са се срещнали в Ню Йорк.

— И какво от това?

— Случило се е преди четири месеца. Срещите им са продължили за около месец. Тогава Гатанката се е намирал в Сакраменто и е убил Рой Питърс.

— Значи Слейтър не е Гатанката.

— Точно така.

— Имитатор?

— Възможно е.

— А ако Слейтър е момчето, той вече няма татуировка на кама на челото си, защото я е премахнал.

— Така изглежда.

Роланд покри говорителя с ръка и заговори на някой друг — най-вероятно жена му, освен ако не се намираше на някое закъсняло събрание, което беше напълно възможно.

— Искам те обратно в Сакраменто още утре — каза той. — Щом Слейтър не е Гатанката, той повече не е твоя грижа.

— Знам, сър. Остават ми три дни от отпуската, забравихте ли?

— Ние я прекъснахме и те извикахме на работа, забрави ли?

— Защото смятахме, че Слейтър е Гатанката. При положение че не е така, тази следа е студена.

Роланд обмисли аргументите й. По отношение на свободното време той не беше от най-умерените. Работеше по осемдесет часа седмично и очакваше от подчинените си да постъпват по същия начин.

— Моля ви, сър, познавам Кевин от дете. За мен той е като семейство. Обещавам ви, само още три дни и се връщам в офиса. Трябва да ме пуснете. Освен това винаги има шанс да бъркам за показанията на Салман.

— Да, има.

— Освен това е възможно Слейтър да познава Гатанката.

— Възможно е.

— Тогава ми дайте още малко време.

— Чу ли за библиотеката?

— Целият свят разбра за библиотеката.

Той въздъхна.

— Три дни. Очаквам да те видя на бюрото ти в четвъртък сутринта. И моля те, действай внимателно. Това е неофициално предупреждение. Доколкото разбирам онова място се е превърнало в змийска дупка. Не остана агенция в страната, която да не е пратила хора там.

— Благодаря ви, сър.

Роланд затвори.

Сам се замисли дали да не звънне на Дженифър, но реши да изчака до сутринта. Единственото, което можеше да й каже бе, че Слейтър не е Гатанката. Трябваше да обмисли предварително информацията си, за да не изтърве нещо, което по-скоро би навредило на Кевин, вместо да му помогне.

Вече беше проверила обратните полети. Единият беше в шест, а другият в девет сутринта. Имаше нужда от сън. Трябваше да се примири с полета в девет. Той минаваше през летището в Денвър и щеше да я отведе в Лонг Бийч по обяд.

— Добре… — Кевин наблюдаваше Дженифър, която крачеше напред-назад по дървения под в склада. Бяха отложили плановете си да предоставят подробностите по случилото се в склада на полицията и вместо това бяха решили да използват мястото като щаб. Според Дженифър това бе единственият начин да държат Милтън настрани.

— Да обобщим онова, което знаем.

Агентите Бил Галахър и Брет Микелс седяха край масата, подпрели брадичките си с ръце и бяха вперили погледи в Дженифър. Кевин се облегна на стената и скръсти ръце. Безнадеждно беше. Бяха победени; нямаха никакви следи; край с тях. През последните два часа, откакто намериха бележката на Слейтър, бяха обсъдили стотици идеи.

— Знаем, че той увеличава мащаба. Кола, автобус, сграда. Знаем, че при предишните му заплахи винаги е подсказвал какво ще взриви. Тук няма такова нещо. Имаме време до шест сутринта да отгатнем гатанката или… и ние не знаем какво. Освен това разполагаме със самата гатанка. Кой успява да избяга от затвора си, но си остава в плен?

Дженифър разпери ръце.

— Забравяш най-важното — обади се Кевин.

— Което е?

— Фактът, че здраво сме заразили.

Двамата агенти го изгледаха така, сякаш току-що е влязъл и е размърдал застрашително мускули. Дженифър го погледна с крива усмивка.

— Шегите винаги са добре дошли.

— Хора — рече Микелс. — Този път смята да взриви хора.

— Винаги е имало хора.

— Да, но мишените му бяха кола, автобус и сграда. Този път се цели право в хората.

— Отвличане — допусна Кевин.

— Това е една от възможностите.

— Ако питате мен е най-вероятната — каза Микелс. Той се изправи. — Отговаря на профила.

Дженифър се приближи до масата.

— Добре, ако някой няма по-добра идея, започваме да работим по тази хипотеза.

— Защо му е на Слейтър да отвлича някого? — попита Кевин.

— По същата причина, поради която заплаши да взриви автобуса — отвърна Микелс. — За да получи признанието.

Кевин го погледна съкрушено. Бяха преговаряли едно и също до втръсване и накрая винаги стигаха до това. Накрая винаги опираха до признанието.

— Вижте. — Той усети как го заливат топли вълни. Не трябваше да го прави, но не можеше да се сдържи. — Ако имах и най-малката представа какво трябва да призная, мислите ли, че щях да се стискам и да си мълча?

— Спокойно, човече. Никой не смята…

— Идея си нямам какво е това признание! Този човек е луд! — Кевин пристъпи напред, наясно, че вече е престъпил чертата. — Всички примират за признанието на Кевин. Добре, дадох им го, нали? Разказах им как съм убил човек още като дете. Но те искат още. Искат кръв! Искат кръвта ми да оплиска клюкарските им колонки! Кевин, детето убиец, което съсипа Лонг Бийч!

Ръцете му трепереха. Те го гледаха мълчаливо.

Той прокара пръсти през косата си.

— Господи…

— Никой не иска кръвта ти — възрази Дженифър.

— Съжалявам. Просто… Не знам какво да правя. Вината не е моя.

— Трябва ти почивка, Кевин — каза Дженифър. — Но ако Слейтър смята да отвлича някого, то ти си най-вероятната мишена. Вярно, той каза, че не си ти, но не мога да съм сигурна какво означава това. — Тя се обърна към Галахър. — Продължавайте да наблюдавате къщата, но аз ще му сложа транспондер. Кевин, ще ти дадем един малък предавател. Искам да го залепиш на място, където няма да бъде намерен. Няма да го включваме засега — този тип си пада по електрониките; може да сканира за сигнали. Ще го включиш, само ако нещо се случи. Обхватът му е близо петдесет метра. Достатъчно ли ти е?

Той кимна.

Тя се приближи до него.

— Хайде да те отведа до вас.

Галахър тръгна към микробуса, който все още стоеше паркиран на улицата. Кевин излезе заедно с Дженифър. Чувстваше се смазан заради двата безсънни дни. Беше му трудно да върви, камо ли да мисли.

— Съжалявам. Нямах намерение да избухвам така.

— Няма нужда да се извиняваш. Просто се опитай да поспиш.

— Какво смяташ да правиш?

Тя погледна на изток. Хеликоптерите се бяха прибрали за през нощта.

— Бяхме предупредени: никакви ченгета. Ще назначим охрана на най-вероятните жертви, но според нас той смята да отвлече кмета. Или да заложи нова бомба. — Тя поклати глава. — Прав си, здраво сме загазили.

Стигнаха до колата.

— Разговорът с теб — каза той — означаваше много за мен. Благодаря ти.

Дженифър се усмихна, но очите й гледаха уморено. Колко беше спала през последните три дни? Той внезапно се почувства ужасно заради нея. Тя приемаше залавянето на Слейтър твърде лично.

— Върви си вкъщи и поспи — каза Дженифър и го стисна за ръката. — Галахър ще те последва. Пред къщата ти сме поставили човек. Ако Слейтър се свърже с теб — ако се случи нещо — веднага ми се обади.

Кевин се озърна и видя Галахър, който се качваше в черната кола.

— Някак си се съмнявам, че ще бъда аз. Той не иска това. С мен всичко ще бъде наред. Въпросът е кой ще пострада.

Ами ако се окажеше Дженифър? Сам беше в Хюстън.

— Ами ти? — попита той.

— Защо ще иска да отвлича мен?

Кевин сви рамене.

— Нямам кой знае колко приятели.

— Предполагам това означава, че ме поставяш сред тях. Не се тревожи, мога да се грижа за себе си.

Когато Кевин изслуша инструкцията на Галахър за оперативните процедури на предавателя и се шмугна в леглото, отдавна беше минало три часа. Съзнанието му спеше още преди главата му да докосне възглавницата. Той потъна в дълбок сън, забравил за ужасите в новия му живот.

Поне за час-два.

Слейтър стои до оградата, спотаен в мрака. Дал им е срок до шест часа, но този път ще бъде готов преди това, преди да започне да се развиделява. Казал им е шест, защото харесва тройките, но не може да рискува да си свърши работата по видело.

Откакто беше пристигнал преди половин час, не беше забелязал никакво движение в къщата. Според първоначалния план възнамеряваше просто да взриви къщата заедно с всичките й обитатели. Но след като обмисли изключително внимателно крайната си цел, защото Слейтър е най-добър в това, той измисли нов план. Заключването на жената в клетка ще изправи града на нокти. Едно е да се чудиш кой е следващият безименен гражданин, който ще открие бомба под леглото си; далеч по-смущаващо е да знаеш, че госпожа Сали Джейн, която живее на улица „Звезди и райета“ и си купува бакалските стоки в „Албъртсънс“, е заключена в клетка и отчаяно чака Кевин Парсън да си признае.

Освен това Слейтър никога досега не е отвличал човек. При мисълта за това го побиват тръпки. Въобще не е толкова отегчително като тийнейджърите, които си бъркат в носа.

Слейтър поглежда часовника си. 4:46. Това дели ли се на три? Не, но 4:47 се дели. И от него го дели само една минута. Перфектно. Перфектно, перфектно, перфектно. Възхищението от собствената му интелигентност е толкова силно, че Слейтър започва лекичко да потреперва. Той стои до оградата строго дисциплиниран, устоявайки на импулса да хукне към къщата и да я извлече от леглото. Той е строго дисциплиниран и трепери. Интересно.

Толкова дълго чака. Осемнайсет години. Шест пъти по три. Три плюс три пъти по три.

Двете минути се източват много бавно, но на Слейтър не му пука. Той е роден за това. Поглежда към часовника си. 4:47. Повече не може да чака. Една минута по-рано. Три се дели на едно. Достатъчно близо.

Слейтър се приближава до плъзгащата се стъклена врата, изважда шперц с облечената си в ръкавица ръка и за по-малко от десет секунди я отключва. Дишането му се учестява и той се спира, за да го успокои. Ако останалите се събудят, ще трябва да ги убие, а въобще няма намерение да го прави. Интересува го само жената.

Промъква се в кухнята и оставя вратата отворена. Те нямат кучета или котки. Само едно дете. Съпругът е единствената грижа на Слейтър. Той застава неподвижно на покрития с плочки под и изчаква очите му да привикнат към мрака, вдишвайки дълбоко миризмите на дома. Сетивата са ключът към пълноценното изживяване. Вкус, зрение, миризми, чувства, звуци. Яж каквото ти харесва, гледай каквото можеш, докосвай когото поискаш. Това иска той от Кевин. Да вкуси, да докосне, да помирише истинското си аз. Това ще го унищожи. Планът е перфектен. Перфектен, перфектен, перфектен.

Слейтър си поема дълбоко дъх, но го прави много бавно.

Тръгва през всекидневната и слага ръка върху бравата на голямата спалня. Тя се отваря без звук. Перфектно. В стаята е тъмно. Тъмно като в рог. Перфектно.

Отива бавно до леглото и застава над жената. Дишането й е по-учестено от това на мъжа. Тя е обърната към него, отворила леко уста, косата й е разпиляна върху възглавницата. Той протяга ръка и докосва чаршафите. Меки и гладки. Може да стои с часове там и да вдъхва аромата им, без да бъде забелязан. Но светлината скоро ще се появи. Той не харесва светлината.

Слейтър бръква в джоба на ризата си и изважда една бележка, която оставя върху скрина. За Кевин. Бръква в якето си и изважда тампон марля и бутилка хлороформ. Развива капачката на бутилката и излива малко течност върху тампона. Миризмата изпълва ноздрите му и той задържа дъха си. Това би трябвало да е достатъчно силно, за да я прати в безсъзнание, без да оказва съпротива.

Той завърта капачката на бутилката, пуска я в джоба си и поставя марлята пред носа на жената, като внимава да не я докосне. Първоначално тя не помръдва, след това изскимтява нещо в съня си. Но не помръдва. Той изчаква двайсет секунди, докато дишането й не се забавя достатъчно, за да го убеди, че е изпаднала в безсъзнание. После пъхва тампона в джоба си.

Слейтър се отпуска на колене и се накланя към жертвата си. Жертвоприношение пред боговете. Повдига чаршафа и подпъхва ръцете си под тялото й до лактите. Тя лежи неподвижно, като пън. Той леко я придърпва към гърдите си. Тя се плъзна от леглото и увисва в ръцете му. Съпругът се търкулва на другата страна и застива. Перфектно.

Слейтър се изправя и я изнася от къщата без да си прави труда да затваря вратата. Когато сяда зад волана, часовникът в колата му показва 4:57. Жената диша тежко на задната седалка.

Слейтър пали колата и потегля. Би могъл първо да я отнесе до укритието, а след това да се върне за колата, но не иска да я оставя паркирана пред къщата по-дълго от необходимото. Твърде умен е, за да постъпи така. Хрумва му, че това е първият път, когато води гост в убежището. Когато се събуди, тя ще бъде първият човек освен него, който ще види неговия свят. При тази мисъл получава пристъп на паника.

Но пък това е още по-добра причина да не я пуска навън. Така или иначе е решил какво ще се случи, нали? Слейтър винаги е знаел, че дори Кевин да си признае, тя пак ще трябва да умре. Разкриването му пред друго човешко същество ще бъде просто временно явление. Ще го преживее. И все пак защо не се беше сетил по-рано за това? Не е грешка, просто недоглеждане. Но недоглеждането може да предизвика грешки. Смъмря се на ум и завива по тъмната улица.

Слейтър вече не се старае да се крие. Жената се размърдва и той й дава нова доза хлороформ, измъква тялото от задната седалка и го мята през рамо. Отива бързо до вратата, отключва я и влиза в малката стая. Затваря вратата, слага опипом верижката и светва лампата.

Мъждива светлина залива помещението. Надолу по стъпалата. Нова верига, нова лампа. През тунела. Отваря втора врата с втори ключ. Убежището. Вкъщи си е най-хубаво.

Мисълта, че трябва да споделя дома си с друг човек, изведнъж вече не изглежда толкова ужасна. Дори носи своето очарование. Тук има всичко, от което се нуждае. Храна, вода, баня, легло, дрехи, електроника — естествено, няма да споделя нищо от тези удобства с нея.

Жената отново се размърдва.

Той отива до стаята, която е подготвил. Килерът някога съдържаше материалите, необходими за неговите игри, но той го разчисти за нея. Не бива да отхвърля възможността тя да знае как да взриви динамит, нали? Стаята е с размери седем на седем и стените й са от бетон, с изключение на дървения таван. Вратата е от стомана.

Той я оставя на циментения под и отстъпва назад. Тя стене и се претъркулва на една страна. Така е добре.

Той затваря вратата, залоства я с резето и натиква навита на руло черга в процепа между вратата и пода. После угася лампата.