Три

18.

Бомба нямаше и Слейтър се беше срещнал с мишената си четирийсет минути по-рано. Бяха отгатнали първата гатанка преди крайния срок, но убиецът пак ги изпревари. Беше успял да осъществи контакт с Кевин и да избяга без следа.

Докато чакаше таксито си, Сам се обади на Дженифър и й разказа всичко с подробности. Въпреки това нещо я притесняваше — тя дори нямаше желание да се обажда на Дженифър, но каза, че не вижда друг избор. От всички представители на правоохранителните органи тя бе единствената, на които можеше да се довери. Никакви ченгета, докато не минат определените деветдесет минути; това бе единственото, за което настоя.

Дженифър щеше да пристигне заедно с екипа от ФБР, за да започне разследването. Дано Сам успееше да си хване самолета; Кевин изпрати с поглед таксито, което се отдалечи бързо по улицата и зави зад ъгъла.

Да, наистина, те бяха отгатнали гатанката. А така ли беше? Би трябвало да въздъхне с облекчение — беше се изправил лице в лице с един ненормален убиец и беше оцелял. Беше го прогонил с няколко изстрела. Така да се каже.

Но въпреки това продължаваше да се чувства като хванат в капан. Трябваше да се съгласи със Сам; нещо не беше наред.

Каква беше тази среща в Хюстън, която беше толкова важна за нея? И защо се беше разбързала толкова? Тя знаеше, че Гатанката е тук. Какво толкова имаше в Хюстън?

И защо просто не му кажеше за какво става дума? Лонг Бийч беше тероризиран от човека, когото медиите наричаха Гатанката, а Сам се отплесваше към някакъв друг град. В това нямаше никакъв смисъл.

Някаква черна кола сви по улицата и тръгна към него. Дженифър.

Заедно с нея слязоха и двама агенти, единият с изваден пистолет, и двамата с фенерчета в ръце. Дженифър бързо им нареди нещо; единият заобиколи сградата отзад, другият тръгна към входната врата, която все още зееше отворена и с разбита каса. Сам я беше разбила с крик.

Дженифър се приближи до него, облечена в син костюм и развяваща се от топлия бриз коса.

— Добре ли си? — попита тя, преминавайки на „ти“. После погледна към склада и за един кратък миг Кевин си помисли, че го е попитала просто от учтивост — интересът й всъщност беше насочен към онова, което се криеше зад вратата. Новото местопрестъпление. Както всички останали, и тя обичаше местопрестъпленията. Така и трябваше — местопрестъплението щеше да ги отведе до престъпника, който в случая беше Слейтър.

Тя отново се обърна към него.

— Добре съм, предполагам — отвърна той.

Тя се приближи и го погледна в очите.

— Мислех, че се разбираме добре.

Той прокара пръсти през косата си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че сме на една и съща страна. Имам предвид да ми казваш всичко, или може би вчерашният ни разговор те е оставил с други впечатления?

Той изведнъж се почувства като глупав ученик, изправен пред директора в кабинета му.

— Разбира се, че сме на една и съща страна.

— Тогава ми обещай, че ще останеш жив. Няма да изчезваш никъде, освен ако не се договорим да го направиш. Всъщност няма да правиш нищо, освен ако не се разберем за това предварително. Не мога да се справя без теб и определено не ми се иска да изпълняваш нарежданията на някой друг.

Кевин почувства необяснима мъка. Усети бучка в гърлото си, сякаш всеки момент щеше да заплаче точно там, пред нея. Отново. Няма такова унижение.

— Съжалявам. Сам ме посъветва…

— Не ме интересува какво ти е казала Сам. Ти си моя отговорност, не нейна. Бог ми е свидетел, че имам нужда от помощ, но ти ще слушаш мен, а не Сам. Независимо чия е идеята, ще говориш първо с мен. Ясно ли е?

— Да.

Тя въздъхна и затвори за миг очи.

— И така, какво те посъветва Сам?

— Да правя каквото ми кажеш.

Дженифър примигна.

— Права е. — Тя погледна към склада. — Аз също искам да пипна този негодник. А ти си най-добрият ни шанс… — Гласът й секна.

— Знам. Имате нужда от мен, за да го хванете. На кого му пука какво ще се случи с Кевин, след като измъкнем от него всичко, от което се нуждаем, нали така?

Тя то гледаше втренчено; той не беше сигурен дали е ядосана, или смутена. Лицето й омекна.

— Не, не е така. Съжалявам, че трябва да преживееш този ад, Кевин. Не мога да разбера защо невинните хора трябва да страдат и колкото и да се опитвам, не мога да променя това. — Тя го погледна в очите. — Не исках да се държа толкова рязко. Просто… Няма да му позволя да се добере до теб. Той уби брат ми, забрави ли? Изгубих Рой, но няма да изгубя теб.

Изведнъж Кевин разбра. Това обясняваше гнева й. Както и някои други неща.

— И да, всъщност наистина имам нужда от теб — каза тя. — Ти си единствената ни надежда да разгадаем този ненормален тип, който върви по петите ти.

Кевин се чувстваше вече по-скоро като някой несръчен първокурсник, отколкото като ученик, извикан при директора. Колко глупаво, Кевин. Глупаво, глупаво.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Извинението е прието. Само недей да бягаш отново, става ли?

— Обещавам. — Той вдигна глава и забеляза в очите й същия онзи странен поглед, който беше виждал понякога в очите на Сам. Някаква смесица от загриженост и съпричастие. Глупав, глупав Кевин.

Дженифър наведе поглед и въздъхна дълбоко.

— И така. Ти го видя.

Той кимна.

Тя погледна към вратата.

— Той прогресира.

— Прогресира ли?

— Иска повече. Повече контакти, повече опасности. Развръзка.

— А защо просто не дойде при мен и не ме попита онова, което го интересува?

Тя протегна ръката си, в която държеше фенерче.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Ще изчакаме хората ми да излязат — не искам да унищожа някоя улика. Знам, че си изтощен, но колкото по-бързо науча как е протекло всичко, толкова по-големи са шансовете ни да използваме получената информация.

Той кимна.

— Уведомихте ли полицията?

— Още не. Милтън като че ли не може да си държи устата затворена. Разбере ли, че сме те намерили, веднага ще се раздрънка пред медиите. Що се отнася до тях, нищо не се е случило. И без това всички сме напрегнати.

Тя погледна часовника си.

— Разполагаме с още осемнайсет минути от деветдесетте. Нещо не ми се връзва. Според нас ставаше дума за библиотека, а не за склад.

— Библиотека. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Познанието.

— Да.

— Хм.

— Събрахме улики, това е важното. Записахме гласа му; знаем, че е бил в тази сграда; имаме основата. Имал е възможността да те нарани, но не го е направил. Сам ми каза, че си говорил с него. Трябва да знам точно какво ти каза.

— Основата? — попита Кевин. — Каква основа?

Един от агентите на ФБР се приближи до тях.

— Извинявай, просто исках да ти кажа, че оправихме осветлението. Беше развит бушонът.

— И няма никакви експлозиви?

— Нищо не можахме да намерим. Но има нещо, което бих искал да видиш.

Тя погледна Кевин.

— Веднага се връщам.

— Искаш ли да ти покажа какво се случи?

— Веднага, след като огледат терена. Нямаме нужда от излишни отпечатъци и следи. Изчакай ме тук. — Тя се забърза към вратата и изчезна във вътрешността на склада.

Кевин пъхна ръце в джобовете си и напипа мобилния телефон на Слейтър. Голям глупак беше, наистина. Може би Слейтър искаше от него да признае точно това. Кевин Парсън е глупак, човек, който не може да влезе в обществото по нормалния начин, защото през първите двайсет и три години от живота му леля му Белинда се е скъсвала да блъска интелекта му в някаква въображаема стена. Умът му беше безбожно осакатен.

Той отново погледна към сградата и в съзнанието му изникна образът на Дженифър, която влиза вътре. Сам беше права; тя го харесваше, нали?

Харесваше ли го? Как да разбере дали наистина го харесва? Виждаш ли, Кевин. Така размишляват първокласните смотаняци. Те нямат никакъв срам. Озовават се изправени пред ножа на убиец и веднага се привързват към агентката от ФБР, която познават едва от три дни. Всъщност два, ако се махне денят когато избяга заедно със Сам, зашеметяващата агентка на КБР.

Мобилният телефон завибрира в джоба му и той подскочи.

Всичко започваше отначало. Слейтър се обаждаше и това беше проблем, нали? Защо се обажда сега?

Телефонът иззвъня за трети път, преди той да го вдигне.

— А… ало?

— А… ало? Звучиш като някой идиот, Кевин. Мисля, че ти казах никакви ченгета.

Кевин се обърна рязко към склада. Агентите бяха вътре. Значи там все пак имаше бомба, така ли?

— Ченгета ли? Не сме се обаждали в полицията. Мислех, че ФБР не е проблем.

— Ченгета, Кевин. Всичките са прасета. Прасета в хола. Гледам новините и там казаха, че полицаите знаят къде си. Може пък да преброя да три и да пръсна червата им в царството небесно.

— Ти каза никакви ченгета! — изкрещя Кевин. В склада имаше бомба и Дженифър беше вътре. Трябваше да я измъкне оттам. Той хукна към вратата. — Не сме викали полиция!

— Тичаш ли, Кевин? Бързо, измъкни ги оттам! Но не се приближавай твърде много. Бомбата може да избухне и вътрешностите ти ще бъдат намерени по стените редом с червата на останалите.

Кевин надникна през вратата.

— Навън! — изкрещя той. — Излизайте навън! Има бомба!

Той хукна към улицата.

— Прав си, има бомба — каза Слейтър. — Остават ти тринайсет минути, Кевин. Ако реша да не те наказвам. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно?

Кевин спря изведнъж.

— Слейтър! Излез и се изправи срещу мен, ти…

Но Слейтър беше изчезнал. Кевин затвори телефона и се обърна към склада тъкмо навреме, за да види как Дженифър излиза навън, следвана от двамата агенти.

Тя видя физиономията му и спря.

— Какво има?

— Слейтър — отвърна с равен глас той.

— Слейтър се е обадил — каза Дженифър. Тя забърза към него. — Сбъркали сме, нали? Не е това мястото!

Кевин усети, че му се завива свят. Той притисна длани към слепоочията си и затвори очи.

— Мисли, Дженифър. Мисли! Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Той знаеше, че ще дойдем тук, затова е изчакал, но това не е мястото! Кое иска да бъде напълнено? Кое!

— Библиотеката — каза агентът на име Бил.

— Каза ли ти колко време ни остава? — попита Дженифър.

— Тринайсет минути. Каза, че може да я взриви по-рано, защото ченгетата са съобщили на пресата.

— Милтън — каза Дженифър. — Кълна се, че ще му извия врата. Бог да ни е на помощ. — Тя измъкна бележника от джоба си, отвори на плътно изписана страница и закрачи напред-назад. — 36933, какво се свързва с този номер…

— Референтен номер — избъбри Кевин.

— Но от коя библиотека? — попита Дженифър. — Сигурно има хиляди…

— Колежът по богословие — каза Кевин. — „Свети Августин“. Той ще взриви Мемориалната библиотека „Свети Августин“!

Те се спогледаха за миг и тримата агенти хукнаха към колата.

— Обади се на Милтън! — каза Бил. — Да евакуират библиотеката.

— Никакви ченгета — каза Дженифър. — Обади се в колежа.

— Ами ако не успеем да се свържем навреме с нужните хора? Трябва да изпратим отряд!

— Затова отиваме там. Кой е най-краткият път?

Кевин изтича до колата си, която беше паркирал от другата страна на улицата.

— По улица „Уилоу“. Карайте след мен.

Той седна зад волана, запали двигателя и потегли със свистене на гумите. Единайсет минути. Щяха ли да стигнат до библиотеката за единайсет минути? Зависеше от трафика. Но можеха ли да намерят бомба за единайсет минути?

През главата му мина ужасяваща мисъл. Дори ако успееха да стигнат до библиотеката, нямаше да имат време да я претърсят, без да рискуват да останат вътре по време на взрива. Щяха да разполагат с някакви си секунди и отново нямаше да знаят колко точно.

Колата беше едно. Автобусът беше по-зле. Но библиотеката — боже опази, ако грешаха!

— Ненормално копеле такова!

Те профучаха по улица „Уилоу“ надувайки клаксоните, без да обръщат внимание на светофарите. Това му ставаше навик. Той пресече пътя на един син корвет и сви в малка улица, за да избегне натоварения трафик. Дженифър го последва с голямата черна кола. Щеше да продължи по улица „Анахайм“ и да свие на изток.

Седем минути. Щяха да успеят. Сети се за пистолета в багажника. Тичането из библиотеката с пистолет в ръка нямаше да му донесе нищо, освен конфискация на придобитото с такъв труд оръжие. Оставаха му само три патрона. Един за корема на Слейтър, един за сърцето му и един за главата. Бум, бум, бум. Ще пусна един куршум в черното ти сърце, лъжлива гад такава. Тази игра се играе от двама. Избрал си грешното хлапе, с което да се бъзикаш. Веднъж вече ти разкървавих носа; този път ще те затрия. На два метра под земята, където живеят червеите. От теб ми се гади, гади…

Кевин видя белия седан на кръстовището в последния възможен момент. Скочи с цялата си тежест върху спирачките. Гумите заскърцаха, колата му се плъзна встрани, размина се на косъм със задницата на допотопния шевролет, и като по чудо той успя отново да изправи волана. Стисна го здраво с две ръце и даде газ. Дженифър го последва.

Съсредоточи се! В момента не можеше по никакъв начин да попречи на Слейтър. Трябваше просто да стигне жив и здрав до библиотеката. Интересно как за последните три дни беше успял да развие такава злоба в себе си. Ще пусна един куршум в черното ти сърце, лъжлива гад такава? Това пък откъде дойде?

В мига, в който Кевин зърна сводестата стъклена фасада на Мемориалната библиотека „Свети Августин“, вече знаеше, че опитът на Дженифър да опразни сградата се е провалил. Един студент азиатец се разхождаше спокойно край входа, потънал в мислите си. Оставаха им три-четири минути. Може би.

Кевин превключи лоста на „паркинг“ още докато колата вървеше. Тя изхълца и спря. Той изскочи навън и хукна към входа. Дженифър го следваше по петите.

— Без паника, Кевин. Все още имаме време. Просто ги изкарай навън колкото се може по-бързо. Чуваш ли ме?

Той забави крачка. Дженифър го настигна и продължи напред.

— Колко учебни стаи има тук? — попита тя.

— Няколко на горния етаж. Има и в сутерена.

— Интерком?

— Има.

— Добре, покажи ми пътя до стаята, където се намира централата. Аз ще направя съобщение; ти опразни сутерена.

Кевин посочи стаята и хукна по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Колко време оставаше? Три минути?

— Навън! Всички навън! — Той хукна по коридора и влетя в първата стая. — Навън! Излизайте навън!

— Какво има, мой човек? — попита мързеливо някакъв мъж на средна възраст.

Кевин не можеше да се сети за някакъв по-успокояващ начин да съобщи новината.

— В сградата има бомба.

Мъжът го погледна втренчено и скочи на крака.

— Опразнете коридора! — извика Кевин, проправяйки си път към следващата стая. — Изкарайте всички навън!

По интеркома се разнесе напрегнатият глас на Дженифър.

— Аз съм агент от ФБР. Имаме причина да смятаме, че в библиотеката е заложена бомба. Евакуирайте сградата веднага и без паника. — Тя започна да повтаря съобщението, но в сутерена се разнесоха викове, които заглушиха гласа й.

Затрополиха крака; надигнаха се гласове; настъпи паника. Може би така беше по-добре. И без това нямаха време да въвеждат ред.

Измина поне минута, преди Кевин да се убеди, че сутеренът е празен. Осъзнаваше, че се намира в опасност, но това беше неговата библиотека, неговото училище, неговата вина. Той стисна зъби, хукна към стълбите и едва когато стигна до средата им, се сети за склада. Вътре едва ли имаше някой. Освен ако…

Той се спря на четири стъпала преди края. Карл. Разсилният обичаше да работи със слушалки на ушите. Обичаше да се шегува, че има различни начини да си пълниш главата. Книгите бяха хубаво нещо, казваше той, но музиката е по-висша култура. Обикновено през почивките отиваше в склада.

Времето изтича, Кевин.

Той се обърна и побягна надолу. Складът се намираше вдясно, в дъното на коридора. В сградата цареше пълна тишина, с изключение на неговите стъпки. Какво ли е усещането да попаднеш в експлозия? И къде беше поставил бомбата Слейтър?

Той отвори рязко вратата.

— Карл!

Разсилният стоеше пред купчина кашони, върху които беше залепен розов лист хартия с надпис „Нови книги“.

— Карл! Слава богу!

Карл му се усмихна, поклащайки глава в ритъма на музиката, която звучеше в ушите му. Кевин изтича до него и издърпа слушалките.

— Махай се оттук! Евакуират сградата. Побързай, човече! По-бързо!

Очите на мъжа се разшириха.

Кевин го хвана за ръката и го затегли към вратата.

— Тичай! Всички други вече са навън!

— Какво има?

— Просто тичай!

Карл се затича.

Две минути. Вдясно имаше още един по-малък склад — Карл му беше казал, че вътре съхраняват канцеларски материали. Почти празен. Кевин скочи към вратата и я отвори.

Какво количество експлозив ще е необходимо, за да се взриви сграда с такива размери? Кевин гледаше към отговора на този въпрос. От вътрешността на пет кутии от обувки стърчаха черни кабели, които се събираха в някакъв уред, приличащ на радиотранзистор. Бомбата на Слейтър.

— Дженифър! — извика той. Обърна се към вратата и отново извика с всички сили. — Дженифър!

Гласът му отекна в празната сграда. Кевин прокара пръсти през косата си. Можеше ли да изнесе това нещо навън? Щеше да се взриви там, където се намираха всички. Трябва да го спреш! Но как? Той протегна ръка към кабелите, спря и се дръпна назад.

Ако ги дръпнеше, бомбата сигурно щеше да се взриви, нали?

Ще умреш, Кевин. Всеки момент щеше да избухне. Би могъл да я взриви по-рано.

— Кевин! — Писъкът на Дженифър се разнесе от стълбите. — Кевин, за бога, отговори! Излизай навън!

Той излетя от склада. Беше го виждал стотици пъти във филмите — експлозията зад гърба му, огнени кълба, а героят се хвърля напред, измъквайки се на косъм от огнения ад.

Но това не беше филм. Това ставаше наистина — с него, в този момент.

— Кевин…

— Излизай навън! — извика той. — Бомбата е тук! — Изкачи първите четири стъпала, останалите ги премина по две наведнъж.

Дженифър стоеше до вратата и я придържаше с пребледняло лице.

— Какво си мислеше? — сопна му се тя. — Може да се взриви по-рано. Всички можехме да загинем.

Той изтича навън и се отправи към паркинга. Дженифър не изоставаше от него.

На стотина метра от тях се беше събраха голяма тълпа зяпачи.

— Изтеглете се назад! — извика тя, тичайки към тях. — Още по-назад! Отдръпнете…

Едно дълбоко глухо бум я накара да млъкне. Последва силен въздушен удар и трясък на натрошени стъкла. Земята се разтресе.

Дженифър хвана Кевин за кръста и го събори на земята. Двамата паднаха едновременно и се претърколиха встрани. Тя закри главата му с ръце.

— Не се надигай!

Няколко продължителни секунди той остана да лежи притихнал до нея. Над поляната се разнесоха викове. Дженифър се надигна леко и погледна назад. Краката й затискаха неговите, а ръката й се беше опряла върху гърба му. Кевин се извърна и също погледна назад.

Половината от Колежа по богословие представляваше димящи отломки. Другата половина се издигаше към небето, оголена, лишена от всички прозорци.

— Господи, Боже мой, помогни ни — прошепна Дженифър. — Той я взриви по-рано, нали? Ще убия Милтън.

Задъхан от тичането, Кевин се отпусна върху земята и зарови лице в тревата.