Три

28.

Саманта наблюдаваше как другата ръка бавно и неумолимо описва дъга. Кевин седеше на пода, подпрял глава върху дланите си, объркан. Белинда се беше отпуснала в стола си, стиснала пребледнели устни, вперила поглед в Кевин. Ако леля му можеше да говори, какво ли щеше да му каже? Съжалявам, Кевин! Моля те, прости ми! Не се страхувай, Кевин! Стани и сритай този тип така, че дълго да те помни!

Белинда не поглеждаше към Слейтър. Все едно той не съществуваше. Или просто не можеше да понася вида му. Нито пък поглеждаше към Сам. Вниманието й беше привлечено единствено от Кевин.

Сам затвори очи. Спокойно, момиче. Можеш да се справиш.

Но честно казано, тя вече нямаше усещането, че може да се справи с това или с каквото и да било друго. Слейтър имаше два пистолета и широка усмивка. Тя разполагаше единствено с мобилния си телефон.

— Ей, ей, ей, искам да ти виждам ръцете, скъпа.

Дженифър прокара пръсти през косата си.

— Това е лудост! — Главата я болеше и времето изтичаше. Мисли! — Тя винаги изчезваше! Тя… той би могъл да си измисли всичко. КБР, специалната част, разпита на пакистанеца, всичко! Тя би могла да си измисли всички тези неща въз основа на информацията, с която разполага Кевин.

— Или която Кевин просто си е изфабрикувал — каза доктор Франсис. — Кевин стига до извода, че Слейтър не може да е Гатанката, защото някъде дълбоко в себе си той знае, че е Слейтър. Сам, неговото алтер его, стига до същия извод. Тя се опитва да освободи Кевин, без да знае, че тя е той.

— Тя не спираше да повтаря, че е замесен вътрешен човек! Замесен беше — Кевин! Той е бил вътрешният човек. Освен това тя първа предположи, че Кевин и Слейтър са един и същи човек!

— А за Кевин Саманта и Слейтър са също толкова реални, колкото аз и ти.

Те се допълваха един друг, свързвайки точките, които оформяха идеалната картина.

Но дали беше така?

Дженифър поклати глава.

— Но аз говорих преди малко със Сам и тя виждаше Кевин и Слейтър, докато беше извън стаята. Да не би да казвате, че всъщност съм разговаряла с Кевин, който си е представял, че е Саманта, която се промъква към него и Слейтър?

— Възможно е — отвърна развълнувано професорът. — Нали прочетохте проучванията. Ако Кевин наистина има раздвоение на личността, Сам ще има собствена самоличност. Всичко, което прави, съществува единствено в съзнанието на Кевин, но и за двамата то е било абсолютно истинско.

— Значи току-що съм разговаряла с Кевин.

— Не, това беше Сам. В съзнанието на Кевин тя е различна от него.

— Но физически беше Кевин.

— Ако предположим, че тя е той, тогава да.

— А защо Слейтър не го спре? Ако Слейтър наистина е там. Кевин взема телефона и ми се обажда, а в съзнанието си той всъщност е Саманта, която стои пред вратата. В това има смисъл. Но Слейтър също е там. Защо не му попречи да се обади?

— Не знам — отвърна професорът, потърквайки с ръка брадичката си. — Човек би си помислил, че ще спре Кевин. Значи може би грешим.

Дженифър притисна слепоочията си.

— Но ако всички те са Кевин, това означава, че той никога не е имал приятелка от детинство на име Саманта. Измислил я е като начин да избяга, да запълни пропастта в живота си. След това създава Слейтър и когато открива, че Слейтър мрази Сам, той се опитва да го убие. Сега Слейтър се връща и заедно с него се връща и Сам. — Тя се обърна към него. — Но бащата на Сам е бил ченге! Живял е в къща, съседна на тяхната!

— Кевин може да е знаел, че там живее полицай на име Шиър, и просто да е създал Саманта въз основа на тази информация. Знаете ли дали полицай Шиър е имал дъщеря с това име?

— Никога не съм проверявала. — Дженифър не спираше да крачи, опитвайки се да се ориентира в притока на мисли. — В това има смисъл, нали? Белинда не би позволила на Кевин да има приятел, затова той си го е измислил. Идентифицирал се е с нея.

— Сигурно това трябва да е имал предвид, когато ми каза, че има нов модел за същността на човека — каза доктор Франсис. — Трите същности на човека. Доброто, злото и човек, който се разкъсва между тях. „Не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.“ Тук наистина се откриват три природи! Едната е доброто. Втората, онова, що мразя. И третата, аз!

— Борбата между доброто и злото, въплътена в един човек, който изиграва и доброто и злото, а същевременно остава и себе си. Кевин Парсън.

Двамата не сваляха поглед един от друг, вкаменени от мащабността на идеята.

— Това е напълно възможно — каза професорът.

— И звучи много правдоподобно. — Дженифър погледна часовника си. — Освен това времето ни почти изтече.

— Тогава трябва да й кажем — рече доктор Франсис и тръгна към кухнята. После се обърна към нея. — Ако Сам е Кевин, тогава трябва да й кажем. На него трябва да му кажем! Не бива да го оставяме да опитва да се справи сам. Никой не може сам да се изправи срещу злото!

— Да се обадим на Сам и да й кажем, че тя е Кевин?

— Да! Сам е единствената, която може да го спаси! Но тя е безсилна без теб.

Дженифър си пое дълбоко дъх.

— Ами ако грешим? Как да й го кажа, без да прозвуча като идиот? Извинявай, Сам, но ти не си реална личност. Ти си просто част от Кевин?

— Да. Кажи й, че това е сигурно и й го кажи бързо. Слейтър може да се опита да прекъсне разговора. С колко време разполагаме?

— Десет минути.

— Това ще бъде чудесно, Саманта — каза Слейтър, удряйки една в друга цевите на двата пистолета като две палки за барабан. После се сгърчи. — Чак настръхвам при мисълта.

Телефонът й беше единствената надежда, но Слейтър не спираше да я кара да си държи ръцете така, че да ги вижда. Ако знаеше за телефона, щеше да поиска да му го даде. И в двата случая той си лежеше напълно безполезен в джоба на панталона й. През главата й минаха десетки други възможности, но нито една не й се стори изпълнима. Сигурно имаше начин — доброто винаги намираше начин да възтържествува над злото. Дори ако Слейтър я убиеше…

Силен чуруликащ звук разкъса тишината. Телефонът!

Слейтър се обърна рязко към нея. Тя действаше бързо, преди той да успее да реагира. Измъкна телефона от джоба си и го притисна до ухото си.

— Ало?

— Сам, слушай ме. Знам, че това може да ти прозвучи невероятно, но ти си една от самоличностите на Кевин. И ти, и Слейтър, чуваш ли ме? Затова можеш да ги видиш и двамата. Ти — ние — трябва да спасим Кевин! Моля те, Сам, кажи ми къде се намираш!

Мислите в главата й препускаха лудо. Какви ги говореше Дженифър? Че тя е една от Кевиновите…

— Какво… какво си мислиш, че правиш? — сопна й се Слейтър.

— Моля те, Сам, трябва да ми повярваш!

— Ти ме видя в колата след експлозията в автобуса — каза Сам. — Махна ми с ръка.

— Автобуса? Видях Кевин. Махнах на Кевин. Ти… вече беше тръгнала за летището. Чуй ме…

Сам вече не чуваше нищо. Слейтър се беше съвзел от шока и се хвърли към нея.

— Под болта — каза Сам.

Слейтър я удари по главата. Телефонът раздра ухото й и падна на бетонния под. Тя инстинктивно се наведе да го вземе, но Слейтър беше по-бърз. Блъсна ръката й встрани, грабна телефона и го запрати към другия край на стаята. Апаратчето се плъзна по пода и се удари в отсрещната стена.

Слейтър се обърна към нея и размаха пистолета под брадичката й.

— Под болта? Какво означава това, мръсна малка издайничке?

Главата я болеше. Ти си една от неговите самоличности, така ли беше казала Дженифър? Аз съм една от самоличностите на Кевин? Това е невъзможно!

— Кажи ми! — изрева Слейтър. — Кажи ми или кълна се, че сам ще ти пусна куршума в главата!

— И да се простиш с удоволствието да наблюдаваш как Кевин го прави? — попита Сам.

Слейтър я погледна изпитателно. После свали пистолета и се ухили.

— Права си. И без това вече няма значение; времето им свърши.

— Тя ли беше? — попита доктор Франсис.

— Сам. Разговорът прекъсна. Въобще не звучеше като Кевин. Каза, че ме е видяла при автобуса, но аз въобще не я видях там. — Дженифър преглътна. — Надявам се, че не сме станали причина Сам да се окаже с куршум в главата.

Доктор Франсис се отпусна бавно в креслото си.

— Тя ми каза, че се намират под болта — рече Дженифър.

— Болтът ли?

Дженифър се обърна към него.

— Болтът, който придържа прозореца на Кевин затворен. Под прозореца, под къщата. Там има… — Възможно ли е да е толкова близо, право под носовете им? — В къщата има стъпала, които са задръстени от купчини с вестници, но които водят към мазе.

— Под къщата.

— Кевин държи Белинда в мазето под къщата им! Сигурно има и друг вход! — Дженифър хукна към вратата. — Да вървим!

— Аз ли?

— Да, вие! Познавате го по-добре от всеки друг.

Той грабна палтото и хукна след нея.

— Дори и да ги открием, какво можем да направим?

— Не знам, но ми омръзна да чакам. Нали казахте, че той няма да се справи без помощ. Боже, помогни ни.

— Колко време остана?

— Девет минути.

— В колата ми! Аз ще карам — рече професорът и се завтече към поршето на алеята.

Саманта никога не се бе чувствала толкова разсеяна при изпълнението на мисия, колкото в този момент. Каква беше мисията? Да спаси Кевин от Слейтър.

Тя си припомни дните в колежа, обучението при постъпването й в правоохранителните органи, работата в Ню Йорк. Всичко й се струваше мъгляво. Просто общи спомени, без подробности. Никаква случка, която да изникне на преден план, когато мислите й се върнат към миналото, когато като дете обикаляха наоколо с Кевин. Никакви специфични подробности от последните четири дни. Дори разследването й за Гатанката й се струваше някак неясно, като нещо, за което беше чела, а не в което беше участвала лично.

Ако Дженифър беше права, то тя наистина беше Кевин. Но това беше невъзможно, защото Кевин седеше на пода на три метра от нея и се поклащаше бавно, потънал в себе си, стиснал окървавения си крак, с раздрано ляво ухо.

Раздрано ляво ухо. Тя пристъпи към него и се вгледа в ухото му. Мобилният й телефон лежеше разпилян на парчета до стената, където го беше запратил Слейтър. Всичко изглеждаше достатъчно реално. Възможно ли беше тя да е творение на съзнанието на Кевин? Сам погледна ръцете си — изглеждаха й реални, но тя знаеше много добре как работи съзнанието. Освен това знаеше, че Кевин е идеалният кандидат за дисоциативно разстройство. Още от самото начало Белинда го беше научила как да дели нещата. Ако Кевин беше Слейтър, както твърдеше Дженифър, защо и тя да не е? Освен това Сам виждаше Слейтър, защото и тя беше вътре, в съзнанието на Кевин, където живееше Слейтър. Но Белинда беше истинска…

Сам се приближи до Белинда. Ако Дженифър беше права, в стаята имаше само две тела — на Кевин и на Белинда. Тя и Слейтър бяха само личности, създадени от въображението на Кевин.

— Какво ти става? — изсъска й Слейтър. — Връщай се обратно!

Сам се обърна и се изправи лице в лице с мъжа. Той беше насочил дулото на пистолета си към коляното й. Наистина ли имаше пистолет, или това съществуваше единствено в ума й? Или това беше Кевин, който единствено тя виждаше като Слейтър?

Той се ухили злобно. Пот изби на челото му. Той погледна към часовника зад гърба й.

— Четири минути, Саманта. Остават ти четири минути живот. Ако Кевин избере да убие майка си вместо теб, тогава аз сам ще те затрия. Току-що го реших и усещането е невероятно. А ти самата как се чувстваш?

— Защо ухото на Кевин кърви, Слейтър? Ти удари мен, а него удрял ли си по ухото?

Слейтър отмести погледа си към Кевин, след това отново се обърна към нея.

— Страхотно! Това е онази част, в която умният агент започва да прилага разни трикове в последен опит да обърка лошия нападател. Наистина ми харесва. Стой далеч от стръвта, скъпа.

Сам не му обърна никакво внимание. Вместо това протегна ръка и ощипа Белинда по бузата. Жената присви очи и леко изписка. В стаята падна гръм; силна болка прониза бедрото на Сам. Слейтър я беше прострелял.

Тя изпъшка и притисна ръка към бедрото си. Панталонът й се просмука с кръв. Зави й се свят. Болката й се струваше достатъчно истинска. Ако тя и Слейтър не бяха истински, то кой по кого стреляше тогава?

Кевин скочи на крака.

— Сам!

— Не мърдай оттам! — нареди му Слейтър.

Умът на Сам се замъгли от болката. Кевин стреляше по себе си? Всеки нормален човек, който беше свидетел на тази сцена, щеше да види, че той се е прострелял в бедрото.

Подробностите започваха да си идват по местата, подобно на плочки домино, които падат една след друга в редичка. Значи ако Кевин застреля Сам в главата, кого ще убие всъщност? Себе си? Значи трябваше да убие или Белинда, или себе си! И дори Слейтър да убиеше Сам, той всъщност щеше да дръпне спусъка на Кевин, защото те тримата обитаваха едно тяло. Независимо от това кой кого ще застреля, тялото на Кевин получаваше куршума!

Сам почувства как я обзема паника. „Кажи на Кевин“, бяха думите на Дженифър.

— Когато ти казвам да стоиш далеч, значи трябва да се отдръпнеш, а не да я щипеш, ближеш или да плюеш по нея — каза Слейтър. — Стой далеч наистина означава да стоиш по-далеч. Така че… стой далеч от нея!

Сам се отдалечи от Белинда. Побързай, Дженифър, моля те, побързай! Под болта. Това означава в мазето; ти знаеш за мазето, нали? Господи, помогни им.

— Боли, нали? — Очите на Слейтър шареха наоколо. — Не се тревожи, един куршум в главата твори чудеса с разни повърхностни рани. Бум! Всеки път върши страхотна работа.

— Той кърви от ухото, защото ти удари мен по ухото — каза Сам. — А сега и кракът му кърви, нали? — Тя се обърна едновременно с него към Кевин. Той се изправи на крака, олюлявайки се, преливащ от съчувствие. Обувката и крачолът на десния му крак бяха пропити с кръв. Не усещаше болка, защото в съзнанието му това не се беше случило с него. Личностите им бяха напълно разделени. Ами Слейтър? Тя погледна към неговото бедро — едно червено петно се беше появило и на неговите бежови панталони. Слейтър беше застрелял Сам, но раната се беше появила и при него, и при Кевин. Погледът й се насочи към ухото на Слейтър. След това към обувката му. И там имаше кръв.

— Съжалявам, Сам — каза Кевин. — Вината не е твоя. Съжалявам, че те въвлякох в това. Аз… не трябваше да ти се обаждам.

— Обади й се, защото аз ти наредих да й се обадиш, идиот такъв! — каза Слейтър. — А сега ще я убиеш, защото аз ти казвам да я убиеш. Не се опитвай да ми пробуташ нереалните светове на мама, Кевин. Кълна се, че ако не играеш честно, ще ви избия всичките.

Докато наблюдаваше задълбочаващите се бръчки по лицето на Кевин, Сам осъзна каква е истината. Това беше признанието, което Кевин трябваше да направи. Цялата игра всъщност беше измислена от Кевин в отчаян опит да изкара злата си същност от скривалището й. Опитваше се да изкара онзи Слейтър, който се криеше в него. Беше потърсил нея, неговата Саманта, доброто в него. Беше показал доброто и злото в себе си пред света в отчаян опит да се отърве от Слейтър. Слейтър мислеше, че печели, но накрая победител щеше да излезе Кевин.

Ако оцелееше. Вече се беше прострелял два пъти, веднъж в крака и веднъж в бедрото.

— Имам една теория — каза Саманта с треперещ глас.

— Старият трик на Коломбо — каза Слейтър. — Да баламосаме лошия тип с номера с теориите. Давай! Времето тече.

Сам се прокашля и рече:

— Теорията ми е, че аз всъщност не съм истинска.

Слейтър не сваляше поглед от нея.

— Аз съм приятелката от детинство, която Кевин си е измислил, защото точно това е можел да прави като дете. — Тя го погледна в очите. — Ти създаваш разни неща, Кевин. Само че аз не съм създадена — а съм част от теб. Аз съм твоята добра половина.

— Продължавай! — каза Слейтър.

— Слейтър също не е истински. Той е друга личност и се опитва да те измами да убиеш мен или майка си. Ако избереш мен, значи ще убиеш доброто в себе си, може би дори самия себе си. Но ако избереш Белинда, ти ще убиеш друго живо човешко същество.

— Това е лъжа, лъжлива, болна… — Тирадата на Слейтър секна изведнъж. Очите му се изцъклиха от почервенялото лице. — Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал!

— Това е невъзможно — каза Кевин объркано. — Не може да бъде. Сам! Разбира се, че си истинска! Ти си най-истинското нещо, което съм познавал някога!

— Аз съм истинска, Кевин. Истинска съм и отчаяно те обичам! Но съм част от теб. — Когато се чу да го изрича, усети колко глупаво е прозвучало. Как можеше да не е истинска? Тя чувстваше и виждаше, и дори можеше да помирише нещата! Но някъде дълбоко в себе си усещаше, че това е истина.

— Погледни крака си. Ти кървиш, защото аз бях простреляна — каза тя. — Аз съм теб. Но същевременно съм и Слейтър. Трябва да ми повярваш. Взел си доброто и злото в себе си и си ги превърнал в измислени хора. В личности. Това не е чак толкова странно, Кевин. Ти разиграваш борбата между доброто и злото, в която участва всяко човешко същество. Слейтър и аз сме просто играчи в твоето съзнание. Но никой от нас не би могъл да направи нищо, ако ти не ни дадеш властта да го сторим. Той не може да дръпне спусъка, освен ако ти не го направиш. Ти…

— Млъквай! Затваряй си устата, лъжлив боклук такъв! — Слейтър изтича към другия край на стаята и тикна пистолета в ръката на Кевин. После посочи Саманта. — Имаш петдесет секунди, Кевин. Петдесет, цък, цък, цък. — Той вдигна другия пистолет и притисна дулото му към слепоочието на Белинда. — Или ще застреляш Сам, или аз ще гръмна мама.

— Не мога да я застрелям! — извика Кевин.

— Значи мама ще умре. Разбира се, че можеш! Дръпни спусъка или се заклевам, че ще се погрижа за мама, а след това ще ти видя и на теб сметката, защото хич те няма в игрите, чуваш ли ме? Четирийсет секунди, Кевин. Четирийсет, цък, цък, цък.

Лицето на Слейтър проблясваше под мъждивата светлина. Кевин стисна пистолета. Лицето му се сбърчи; очите му се напълниха със сълзи.

— Насочи пистолета към Саманта, идиот такъв! Вдигни го! Веднага!

Кевин бавно вдигна оръжието.

— Сам? Не мога да му позволя да убие Белинда, нали?

— Моля те, без подобни сантименталности — каза Слейтър. — Осъзнавам, че е добре за общата атмосфера, но от това ми се повдига. Просто й вкарай куршума в главата. Нали я чу, тя не е истинска. Тя е част от нашето въображение. Както и аз, всъщност; затова имаш две дупки в крака. — Той се изкиска.

Сам изпитваше ужасно главоболие. Какво всъщност се случваше тук? Ами ако бъркаше? Никога досега не беше имала идея, която да е толкова невъзможна и същевременно толкова реална. И сега беше казала на Кевин да заложи собствения си живот заради тази идея. Мили Боже, дай ми сила.

— Погледни крака си, Кевин — каза Сам. — Ти се простреля. Моля те, умолявам те. Не позволявай на Слейтър да я убие. Той не може да стреля, освен ако ти не му дадеш тази сила. Вие двамата сте един и същ човек!