Три метра над небето

10.

— Big.

Рафаела свали решително картите си на зелената маса. Противничката й бавно огледа своите иззад дебелите си очила.

— Свали ги долу, скъпа…

Картите почти изпопадаха от ръцете й. Рафаела ги прибра.

— Тази я слагаш тук, другата ето така, а тази, последната, тук. Тези ги плащаш всичките. — Пресметна бързо наум и отбеляза резултата, после се изправи и застана зад гърба на Клаудио. Скоро си присвои и неговата игра, отбелязвайки точките със задоволство.

На съседната маса някой старателно постави пепелника от дясната си страна. Един адвокат си наля уиски точно докъдето свършваше декорацията на чашата. Няколко двойки се поздравиха сърдечно, преди да вземат картите си в ръце. Това беше по-скоро вълшебен ритуал, отколкото израз на обич. Други си тръгнаха — сред тях бяха Марина и Филипо. Сбогуваха се с всички, благодариха на домакинята за блестящата вечер. Жените се целунаха и си припомниха своето тайно споразумение.

Нощта беше спокойна. Неугледни младежи чакаха на опашка пред дискотеки, чието единствено предимство беше, че са отворени в този час. На вратата двама души, които не блестяха с наследствена елегантност, решаваха кой да влезе и кой не.

Вълната на избраните се разля, поздравяваха когото срещнат, оглеждаха замечтано красивите чужди жени… но се задоволяваха с онези, които бяха склонни да им обърнат внимание. Всички бяха вече чифтосани. „Къде може да се намери нещо за сваляне?“ — вечният въпрос на момчетата, които се връщат вкъщи сами. Оставаше им утехата на вестникарската будка с току-що излезлия спортен ежедневник. Пресни новини. Изявления. Нови хипотези за трансфер на играчи.

Минава жена с кола, на светофара гледа право пред себе си. Мъжете наоколо възлагат всичките си надежди на този последен поглед, който може да промени края на самотната им вечер… но нищо не става. Тя не се интересува от тях. Може би се връща задоволена след бурна любовна нощ? Едва ли. Щом не я изпращат до вкъщи, значи не е толкова обичана.

Зелено.

Всички тръгват. Тази вечер някой е скъсал с някого, момче и момиче току–що са се срещнали и се обичат. Желанието е надделяло, позволили са си една авантюра, плувайки сред хладните чаршафи. Линейка отеква в нощта. Някой се е забавлявал твърде много и вече не се забавлява.

От входната врата на „Касия“ 1130 излязоха няколко души. Още коментираха случката. Едно от момчетата беше с подута устна. След куп безсмислени въпроси полицията си беше отишла. Единствената, която знаеше нещо (някоя си Франческа), се беше изнизала отдавна, отнасяйки със себе си своята изпразнена чанта и имената на всички виновници.

Сред всеобщия хаос Паломби и Даниела избягаха, а Баби загуби сестра си. В замяна на това намери чифт къси панталонки и горнище на анцуг.

— Брей, стои ти страхотно!

— Кико, как може да ти е до шеги?! — Двамата излязоха на улицата. — Загубих Даниела, съсипах роклята си Valentino… И ако майка ми ме хване, че се прибирам с мокра глава, лошо ми се пише.

Ръкавите на анцуга покриваха малките й ръце. Баби ги нави нагоре и ги издърпа до лактите, но те отново пропълзяха надолу.

— Ето го, той е! — Скело подаде глава иззад контейнерите за боклук и посочи към Кико Брандели.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Чух го с ушите си.

Степ позна момичето, което вървеше до тоя изрод, и се усмихна:

— Да кажем на другите.

Баби и Кико завиха в една тясна уличка.

— А ти защо не се намеси, когато оня простак ме заливаше с душа?

— Въобще не съм разбрал. Точно тогава бях оттатък, да повикам полиция.

— А, ти си бил значи…

— Ами ситуацията излезе извън контрол, всички се биеха… Видя ли на Андреа Маринели как му разбиха устата?

— Да, горкият…

— „Горкият“?! Той точно това искаше, какво си мислиш! Сега има да се хвали… Сам срещу всички, героят на вечерта! Познавам го по-добре от себе си. Ето я.

Спряха пред една кола. Светлините й примигнаха и заключалките се вдигнаха нагоре. Беше най-обикновена, за разлика от беемвето до нея.

Кико отвори вратата. Баби погледна дървената облицовка, кожените седалки.

— Харесва ли ти?

— Много!

— Взех я заради теб. Знаех, че ще те изпратя тази вечер.

— Наистина ли?

— Разбира се! Всичко беше организирано. Дори простаците аз ги поканих. Цялата бъркотия беше само за да можем да останем насаме.

— Е, историята с душа можеше да ми я спестиш!

Кико се засмя и затвори вратата, после заобиколи и седна зад волана. Мощният двигател запали веднага. Един капак в центъра на таблото се повдигна и на мястото му се показа скъп CD плеър. Музиката се разнесе със съвършено балансирани ниски и високи регистри.

Колата тръгна безшумно.

— В крайна сметка беше забавно. Добре че дойдоха тия.

— Не вярвам Роберта да е на същото мнение. — Баби сложи чантата в краката си. — Обърнаха апартамента с главата надолу.

— Голяма работа! Ще почистят диваните, ще изперат пердетата…

Силен трясък дрезгав, железен — взриви хармоничната обстановка в купето.

— Какво става? — Брандели погледна в страничното огледало. Неочаквано там се появи ухилената физиономия на Луконе. Зад него Хук се изправи върху мотора и пак ритна колата.

— Това са те!

Кико натисна газта и се понесе напред, но мотоциклетите веднага набраха скорост и не се отлепиха от него. Баби се обърна притеснена назад. Всички бяха там: Бъни, Поло, Сицилианеца… Степ. Коженото му яке се издуваше и откриваше голите му гърди.

— Кико, давай по-бързо, страх ме е!

Спуснаха се по „Касия“, моторите ги следваха неотклонно от двете страни. По едно време Бъни засили, Поло изпъна крак и с точен ритник счупи задния стоп. Сицилианеца се прицели в задната лява врата и я одра цялата.

— Мамка му, направиха колата на кайма!

— Не спирай, че и теб ще направят на кайма.

Той натисна бутона на автоматичния прозорец и го отвори наполовина:

— Ей, чакайте бе! — закрещя през пролуката. — Тая кола е на баща ми!

Една тлъста храчка се залепи на бузата му.

— Еха-а-а! Улучих! Сто точки! — Поло вдигна ръце към небето в знак на победа.

Кико си обърса лицето, а Баби погледна Поло с отвращение и натисна бутона, за да затвори прозореца.

— Карай към центъра, там сигурно има полиция.

Чу се шум на одрана ламарина и счупени фарове. Тогава, обзет от неочакван гняв, Кико рязко изви волана. Колата поднесе и удари моторите. Сицилианеца се хвърли наляво и се озова в насрещната лента, която за щастие беше празна. Бъни наби спирачки и успя да се задържи на пътя. Кико се разсмя истерично.

— Значи искаш война? Така да бъде! Ще ви избия до крак! — Пак завъртя рязко волана и колата поднесе надясно. Баби се вкопчи в дръжката на вратата.

Степ направи широк завой, изнесе се и почти закова на място, после се върна плавно в средата на пътя. Кико погледна в огледалото.

— Уплашихте се, а? Добре! Гледайте сега какво става! — Наби рязко спирачка и Скело, който караше точно зад него, се блъсна в бронята. Кико потегли отново и момчетата се разпръснаха от страх да не ги премаже.

Няколко души наобиколиха ранения си приятел, който лежеше проснат на паважа.

— Мръсно копеле! — Скело стана, панталонът му беше охлузен. — Гледай какво ми направи!

— Нищо ти няма! Голям късмет извади, че както полетя… Само си си обелил коляното.

— На кой му пука за коляното! Това лайно ми съсипа дънките Levi’s, чисто нови бяха, оня ден си ги купих.

Всички се разсмяха успокоени — дори в такъв момент Скело не губеше чувството си за хумор.

Степ погледна към беемвето, което се отдалечаваше към „Корсо Франча“.

— Страхотно! Начуках им го! — Той барабанеше щастливо с ръце по волана. Отново хвърли поглед в огледалото. Отзад нямаше никой. — Успях! Успях! — завика той и подскочи върху седалката. После се сети, че Баби е до него. — Как си? — Лицето му стана сериозно.

— Добре съм. Искам да се прибирам.

Кико зави надясно и се спусна по нанадолнището. Спря за миг на стопа, после продължи по моста Милвио. Погледна я крадешком: мократа й коса се спускаше по раменете, сините й очи гледаха право напред.

— Извинявай за това, което стана. Уплаши ли се?

— Доста.

— Искаш ли да пийнем по едно?

— Не искам.

— Аз обаче трябва да сляза за малко.

— Добре.

Той обърна колата. Приближи се до чешмата пред църквата и се наплиска с вода, като отми и последните остатъци от слюнката на Поло. Наслади се на свежия нощен вятър, но когато отвори очи, се върна в зловещата реалност: погледна колата на баща си…

— Мамка му! — промърмори през зъби и като се правеше на безразличен, я обиколи от всички страни. Фаровете бяха счупени, вратите — надрани, едната дори изкривена… Пресметна наум: „Около два милиона.“ Но беше много-много далеч от истината. Усмихна се насила: — Е, ще трябва да пооправим това-онова…

Не успя да довърши — един тъмносин мотор със загасени фарове спря на крачка от него. Кико направи опит да се обърне, но се озова прострян на предния капак на колата, който веднага хлътна (още половин милион). Степ се стовари отгоре му с цялата си тежест и започна да го удря с юмруци, като се стараеше да го улучи в челюстта.

— Помощ! Помощ!

— И друг път да си държиш устата затворена, червей такъв!

Сега, освен на тенекеджия баща му трябваше да плаща и на зъболекар.

Неочаквано Баби изскочи от колата и заблъска Степ с пластмасовата си чанта.

— Пусни го бе, животно! Остави го на мира!

Степ я блъсна и тя залитна назад, спъна се в тротоара, загуби равновесие и седна на земята. Кико се възползва от този кратък момент, надигна се и като тръсна глава, се помъчи да се върне зад волана, но Степ се оказа по-бърз — блъсна силно вратата и го затисна. Нещастникът изкрещя от болка. Степ го заудря неумолимо, Баби се надигна и закрещя…

В този миг отнякъде се появи колата на семейство Акадо.

— Филипо, погледни! Какво става? Леле, това е Баби, дъщерята на Рафаела!

Филипо закова спирачките и слезе, оставяйки вратата отворена.

Баби хукна към него:

— Разтървете ги, бързо, ще се убият!

Макар че ситуацията не беше точно такава…

Филипо се нахвърли върху Степ, хвана го и го дръпна назад. Освободен от желязната хватка, Кико се вмъкна в колата и изчезна с пълна газ.

Тогава Степ се наведе и рязко оттласна глава назад. Улучи нападателя си право в носа. Очилата на Филипо Акадо отхвръкнаха и се счупиха.

Марина се притече на помощ на мъжа си:

— Престъпник, нещастник! Не се приближавай, да не си посмял да го пипнеш!

Кой ли пък искаше да го пипа?! Госпожа Акадо помогна на мъжа си да се качи в колата, после запали и се отдалечи с известно усилие. Тя почти никога не шофираше, само в изключителни случаи. А този беше точно такъв. Не се случваше често мъжът й да се бие на улицата.

Филипо погледна окървавената си длан и докосна върха на носа си. Прониза го остра болка. Отпусна глава назад и се просълзи: носът му, единственото нещо, което беше наистина съвършено! Сега бразилският хирург щеше да коригира и него.

Марина го погледна притеснено, после завъртя волана надясно. Раменете й следваха завоя.

— Ти си животно, отвращаваш ме! — съскаше Баби. — Нямаш уважение към нищо и никого! Не ме гледай тъпо, виж се какъв си простак!

— Ти пък какво искаш от мен?

— Нищо, какво да искам! Какво може да се иска от едно животно? Току-що наби човек, който може да ти бъде баща!

— Той пръв ме нападна! И аз откъде да знам колко е дърт? Сам си е виновен, защо се бърка!

— А, така ли! Значи ако някой ти се бърка, му разбиваш носа! И очилата му счупи… Знаеш ли, че е престъпление да удряш човек с очила?

— Цял живот я слушам тая глупост! Кой ли я е измислил? — Той възседна мотора си. — Някой очилат страхливец може би. — Включи двигателя и я освети с фара за миг. Баби затвори очи. Фарът се отмести. — Хайде чао.

Тя се озърна — площадът беше съвършено пуст.

— Как така „чао“?!

— Добре тогава, все едно не съм го казал.

— А аз как ще се прибера?

— Откъде да знам! Приятелят ти ’що не те закара?

— Защото ти го наби.

— А, значи пак аз съм виновен.

— Хайде, чакай да се кача.

Тя повдигна крак, но Степ отпусна съединителя и моторът помръдна напред.

Баби го погледна от упор. Степ се извърна.

— Ти какво, да не си ненормален?

— Не, скъпа! Аз съм животно и те отвращавам, как ще се возиш с мен?

Баби презрително замижа и закрачи пеша по улица „Фарнезина“.

— Какво, не съм ли прав? — Степ я последва. — Аз съм животно, а ти се прибираш пеша. Съгласна ли си?

Тя пресече платното, като гледаше право пред себе си. Качи се на тротоара.

— Разбира се, ако ми се извиниш и кажеш, че си сгрешила… Тогава няма проблем, ще те изпратя… — Степ се доближи и я дръпна за анцуга. — Не е толкова трудно, повтаряй след мен: моля те да ми простиш…

Баби го блъсна с лакът и се затича.

— Леле, какви маниери! Какво сега, пеша ли ще се прибираш? А, разбрах: искаш да отслабнеш! Имаш нужда, едва те занесох до банята! Пък и ако ще правим други неща… по-добре е да свалиш някое килце, че няма да издържа на това натоварване. Ти обичаш да си отгоре, нали? Задължително трябва да отслабнеш, иначе ще ме смажеш.

Баби не издържа, грабна някаква бутилка, стърчаща от едно оранжево кошче за боклук, и я запрати по Степ. Мина на сантиметри над него.

От пресечката изскочи един дебелак със стар голф.

— Ей, русичката, искаш ли да те метна до вас?

— А ти искаш ли един в зъбите?

Мъжът погледна хулигана, който неочаквано се вмъкна между тях, и разбра, че вместо чукане ще отнесе някой шамар. Тръгна си, без да каже и дума повече. Тогава Степ изпревари Баби и й пресече пътя:

— Хайде стига глупости, качвай се.

Тя се опита да мине пред него, но той я притисна до стената.

— Казах качвай се! — Притегли я към себе си и Баби уплашено извърна лице. — Хайде идвай, ще те изпратя, иначе ще излезе, че тая вечер съм се скарал с половината свят.

Моторът тръгна гневно и двамата полетяха напред. Ръцете й се озоваха под якето му, развято от вятъра. Кожата му беше хладна, добре очертаните му мускули отвръщаха на всяко движение. Баби затвори очи. Мократа й коса се вееше, сърцето й биеше силно. Запита се дали е само от страх.

Носеха се все по-бързо, минаваха между колите, накланяха се и продължаваха нагоре, нагоре… Мъчително изкачване… и после нищо. Тишина.

— Е, аз мога да изкарам така цялата нощ, знам ли… Мога да измисля и други пози.

Баби отвори очи и разпозна затворените магазини наоколо — същите, които виждаше всеки ден, откакто се преместиха да живеят тук. Слезе от мотора и Степ въздъхна дълбоко:

— Слава Богу! Направо щеше да ми изкараш въздуха!

— Извинявай, страх ме беше, досега не съм се возила…

— Е, винаги има първи път. — Той се усмихна — Надявам се, че…

В този момент един мерцедес закова спирачки до тях. Рафаела слезе почти тичешком.

— Баби?! Колко пъти съм ти казвала да не се возиш така! И защо ти е мокра косата?

— Ами аз…

— Госпожо, чакайте да ви обясня. Аз не исках да я изпращам. Нали? Кажи на майка си, че не исках. Но тя настояваше… Стана така, че кавалерът й… един с беемве, обаче цялото разбито… та той избяга и…

— Как така избяга?

— Ами така, заряза я насред улицата!

— Не е за вярване!

— Нали! Но аз го хванах и му се скарах, не се притеснявайте. Кажи й, Баби. — Той се наведе, да го чуе само тя: — Готино име.

— Здрасти, Баби — намеси се Клаудио.

— Здравей, татко.

Степ поздрави и него:

— Добър вечер.

Забавляваше го това странно семейно събрание. Рафаела обаче никак не беше доволна.

— Защо си в този вид? Къде е роклята ми Valentino?

Баби показа пластмасовата чанта.

— А сестра ти? Къде я остави?

Дани се появи като по команда. Слезе от колата на Паломби.

— Здрасти, мамо… — Не успя да довърши, защото Рафаела тутакси й заши един звучен шамар.

— Колко пъти съм ти казвала да се прибираш със сестра си!

— Ама… не знаеш какво стана. Дойдоха едни навлеци и…

— Мълчи!

— Сега разбирам откъде е тоя твой ужасен характер — прошепна Степ. — Не си виновна ти, наследствено е.

После яхна мотора, подхвърли едно иронично „Довиждане!“ и изчезна в нощта.

По-късно Даниела се извини на сестра си за скъсаната пола.

— Паломби е виновен, той… ме целуна! — Но ентусиазмът й секна веднага, пресечен от втори шамар.

Когато споделя такива неща, човек трябва поне да е сигурен, че родителите му спят.

Рафаела беше толкова нервна, че й трябваше доста време, за да се унесе. Тази нощ мнозина спаха зле, някои се озоваха в болница, други сънуваха кошмари. Между тях беше и Кико Брандели. Какво ли не му хрумна: да остави колата на улицата, да я закара тайно на сервиз, да я бутне в някоя пропаст, да я обяви за открадната… Не, нямаше как да избегне разправията с баща си.

На Роберта също не й се размина. Като се върнаха вкъщи, родителите й установиха някои доста сериозни липси…

Баби се отпусна изтощена в леглото. „За всичко е виновен оня кретен!“ Едва сега си даде сметка, че дори не знае името му.