Три метра над небето

42.

По-късно родителите й излязоха и Степ дойде да я вземе. Довлече цялата тайфа — Скело, Луконе и Карла, Дарио и Глория, Сицилианеца, Хук, Поло и Палина и някакви непознати момчета в един голф. Тръгнаха към „Прима Порта“, после завиха надясно към Фиано. Като пристигнаха, Баби беше измръзнала. Мястото се казваше „Ил Колонело“ и изглеждаше доста евтино. Седнаха, келнерът дойде да вземе поръчката. Бяха петнайсет човека и постоянно променяха решенията си, само Баби от самото начало си избра една салата.

— Слушай, шефе, пиши две порции папарделе13 с месо от глиган.

— И за мен! — провикна се някой друг, после трети. Веднага след това нови двама поискаха карбонара.

Не стига това, ами Поло се опитваше да помогне, като повтаряше всички поръчки и създаваше още по-голям хаос. Горкият келнер тръгна съсипан към кухнята. Запомни само четиринайсетте светли бири и… какво поиска онова русо момиче? Той надникна в тефтера си, пълен със зачеркнати редове. Аха, диетична кола.

Вечерята се превърна в пълна лудница. Щом пристигнеше някое ястие, всички се нахвърляха върху него и след миг чинията оставаше празна. Момичетата се смееха развеселени. Баби погледна Палина, търсейки малко разбиране, но приятелката й се беше сляла съвършено с тази среда. Отмести очи към Степ. Той се усмихна. Насили се да му отвърне, макар че никак не й беше забавно. После започна разказът на Сицилианеца за някой си Франческо Костанци, който имал неблагоразумието да флиртува с бившата му приятелка. „Какво толкова, нали е бивша?“ — помисли си Баби. Откачена история, но останалите я слушаха с интерес. „Значи може и да е прав. Аз съм лудата.“ Както и да е, та тоя Франческо здравата си изпатил.

— И знаете ли какво направих тогава? — Сицилианеца отпи глътка бира. — Отидох заедно с Хук у Марина и я накарах да се обади на онова лайно, да го викне у тях. И знаете ли какво направи тоя?

Май наистина не знаеха. Баби реши да отгатне:

— Отишъл е!

Сицилианеца се обърна към нея, изглеждаше малко засегнат.

— Точно така…

Тя се усмихна под неодобрителния поглед на Степ.

— Идва значи оня, Марина му отваря да се качи и ние скачаме върху него. Не можете да си представите какъв смях падна! Съблякохме го чисто гол и го завързахме за стола. Гол като червей! После взех от кухнята един нож и му го мушнах между краката. Леле, като взе да крещи… Казах на Марина да се издокара в прозрачна дантела. Знаете я Марина…

Баби не я знаеше, но със сигурност нямаше да я хареса, щом е била гадже на Сицилианеца.

— И й пуснах музика, а тя започна да прави стриптийз. Викам „ей, ако оная ти работа се надигне, ще я отрежа, да знаеш“! Казвам ви, тоя не се и помръдна! Оная му работа беше като умряла!

Всички се кикотеха като луди, момичето в ъгъла за малко да се задуши. Баби не вярваше на ушите си. А разказът сякаш нямаше край…

— По едно време се отваря вратата. Техните! Ох, да бяхте видели лицата им!

— И го завариха чисто гол?! — удиви се Палина.

— А, не знам, ние избягахме. Знам само, че оня вече е с някаква друга и като гледа стриптийз, не му става.

Е, това беше върхът, едва не паднаха под масата от смях. После нещо се случи. Най-напред полетя парче хляб. След него се изсипа дъжд от остатъци и настана яростна битка, всеки хвърляше каквото му падне… Момичетата първи напуснаха позициите. Келнерът се опита да въведе ред, но един комат го улучи право в лицето. Последваха аплодисменти. Пристигна сметката, Поло предложи да събере парите, а Степ хвана Баби под ръка и я изведе навън. Един по един наизлязоха и другите.

Тя извади портмонето си.

— Колко ти дължа?

— Шегуваш ли се, забрави.

— Благодаря.

— Не трябва да благодариш на мен. Хайде, качвай се.

Тя се подчини.

— А на кого? Нали Поло каза, че ще събере парите.

— Това е парола.

Точно в този момент Поло излетя от ресторанта и скочи върху мотора си.

— Давайте, момчета!

Палина се вкопчи в него и всички потеглиха с мръсна газ.

Дотича келнерът, но вече беше късно — тайфата летеше по тесните улички на Фиано. Поеха по „Тиберина“ и чак тогава включиха фаровете.

Поло се приближи до Степ.

— Е, добре си хапнахме при тоя Колонело. Жалко, че вече няма да ходим там.

— Знаеш ли къде можем да отидем в събота? Горе, в Нерви. Там има някакъв ресторант. Фарипело много го хвали.

— По колко излиза?

— Около четирийсет на глава.

— Много бе! — Поло се ухили с детската си усмивка и изостана назад.

Баби се наведе към ухото на Степ:

— Значи не сме платили?!

— И какво, ако е така?

— Как какво, ами ако се оплачат в полицията?

— Я стига, не ни е за пръв път! Досега не са ни хванали, така че гледай да не ни издъниш.

— А не ти ли пука за хората от ресторанта? Готвят ти, слагат ти да ядеш, а ти…

— Какво аз, нали всичко си изядох!

Явно нямаше смисъл. Баби погледна нагоре — звездите трептяха в небето, малки прозрачни облачета галеха луната. Всичко щеше да е прекрасно, ако…

— Ей, Степ! — Беше Луконе. Зад него седеше една обемиста блондинка на име Карла. — Плащам петдесетачка, ако стигнеш пръв до центъра на едно колело.

— Дадено!

Моторът на секундата се изправи и Баби едва не се търкулна на асфалта. „О, не… Не мога повече…“ Поне не беше с главата надолу!

— Степ! Степ! — запротестира тя. — Престани!

Той отпусна газта и предното колело плавно докосна земята. Луконе закрещя победоносно.

— Какво те прихвана?! — Кресна й Степ.

— Стига с тия изпълнения! Не мога повече, разбра ли! Искам нормален, спокоен живот! Искам да си плащам вечерята! Не искам да слушам как някой седи гол с нож между краката! Мразя насилието, мразя биячите, мразя простаците! Мразя ги!

Помълчаха малко и тя сякаш се успокои. Тогава той започна да се смее.

— Какво толкова смешно има?

— Аз пък знаеш ли какво мразя?

— Какво?

— Мразя да губя, а току-що изгорях с цяла петдесетачка!