Три метра над небето

46.

Джачи влезе в залата за родителски срещи, няколко майки я поздравиха. Непознато момче с тъмно яке и черни очила се беше изтегнало неприлично на едно кресло. Десният му крак беше преметнат през страничната облегалка, в ръката му димеше цигара.

— Извинете!

Момчето се престори, че не я чува. Джачи повиши тон:

— Извинете!

— Да?

— Не знаете ли да четете? — попита тя и посочи табелката, на която пишеше, че пушенето е забранено.

— А, не бях забелязал. — Степ хвърли фаса на пода и го размаза с обувката си.

Учителката се ядоса.

— Вие какво правите тук?

— Чакам госпожица Джачи.

— Аз съм госпожица Джачи. На какво дължа посещението ви?

— А, вие ли сте? Тогава извинявайте за цигарата. — Той се настани по-прилично в креслото. — Исках да поговорим за Барбара Джервази. Вижте какво, госпожице, тя е много чувствителна, а родителите й са големи бастуни. Заради вас я наказват, не я пускат навън и в крайна сметка аз съм прецакан. Това не ми харесва. Разбирате ме, нали?

Джачи побесня. Как си позволява тоя да й говори така?!

— А вие какъв се явявате? Да не би да сте й роднина?

— Да кажем, че съм й гадже.

Чак сега се сети къде го е виждала. Това беше момчето, с което Баби избяга от училище! Бяха говорили дълго за него… тя и майка й. „Горката жена. Тоя тип е опасен…“

— Напуснете веднага или ще извикам полиция!

Степ се изправи и с усмивка пое към вратата.

— Аз дойдох само да поговорим, но явно няма да стане. С вас просто не може да се говори. — Доближи се до нея, сякаш искаше да й довери някаква тайна. — Я да видим дали ще разберете тази дума, госпожице. Внимавайте добре: Пепито.

Джачи пребледня. Не вярваше на ушите си.

— Виждам, че ме разбрахте. В живота всичко е въпрос на изказ, нали, госпожице? Дръжте се разумно и той ще бъде добре. И не забравяйте: Пепито.

Остави я така, насред залата, пребледняла, сякаш още постара, отколкото беше.

Джачи връхлетя при директорката, поиска разрешение да си тръгне и изтича до апартамента си, но я достраша да влезе. Отключи и пристъпи плахо. Никакъв шум. Нищо. Обиколи всички стаи, викаше го по име… Накрая се стовари в креслото.

— Лошо ли ви е, госпожице? — Портиерът изникна на прага. — Толкова сте пребледняла! Вижте, днес дойдоха две момчета, изпратили сте ги да разходят Пепито. Аз им отворих. Добре направих, нали?

Джачи го гледаше втренчено и сякаш не го виждаше. После — примирена, изпълнена с мъка — бавно кимна с глава. Отиде в кухнята да си приготви нещо за ядене. Отвори хладилника. До салатата й стоеше малка паничка с вечерята на Пепито.

Тогава учителката рухна на един стол и се разрида безутешно. Вече беше загубила всичко.