Три метра над небето

18.

Степ си отвори една бира и включи телевизора. Намери 13-и канал. По Videomusic вървеше Love in an Elevator на Aerosmith и онази космическа красавица се появи в асансьора. Стивън Тайлър беше десет пъти по-хубав от Мик Джагър, прецени момичето. И правилно! Степ погледна баща си — може би и той я харесваше?

Господин Манчини грабна дистанционното и красавицата изчезна. Беше същият като Паоло, не разбираше от хубави неща.

— Не сме се виждали от три седмици, а ти се лепна за телевизора. Няма ли да поговорим?

Степ отпи от бирата.

— Добре, за какво искаш да си говорим?

— Кажи ми какво смяташ да правиш.

— Не знам.

— Какво значи „не знам“?

— Още не съм решил.

Влезе прислужницата и сервира паста в средата на масата. Дали е минало вече онова салтомортале, с което завършва парчето? Тайлър има страхотно тяло, а май е чукнал четирийсетака. Природна стихия!

Степ отново отмести очи към баща си — трудно му беше дори да си сложи спагети в чинията. Представи си го как прави салтомортале. Абсурд! По-вероятно беше да изчука секретарката…

Той му подаде пастата. Беше с галета и аншоа, точно каквато обичаше. Така я правеше майка му. Рецептата нямаше име — спагети с галета и толкова, макар че се слагаше и аншоа. Обикновено им сипваше всичкия сос в порцеланова купичка. Сега купичката я нямаше.

— Видя ли, поръчах да ти приготвят спагети с галета. Добре ли станаха?

— Супер. — Наистина не бяха лоши. — Само може би трябваше да има повече сос. Може ли още една бира?

Баща му повика прислужницата, изчака Степ да отпие и отново подхвана:

— А защо не се запишеш в университета?

— Не знам, още се чудя. Пък и трябва да реша какво…

— Например право. Или икономика като брат ти. Като завършиш, ще ти помогна да си намериш работа.

Степ се видя облечен като Паоло, в кабинета му, с всичките му дела. Със секретарката. Този последен щрих му хареса за миг… но нали и сега можеше да я има.

— Не знам. Не се чувствам подготвен.

— Защо говориш така? В училище вървеше добре, не би трябвало да имаш проблеми. С тоя висок успех от матурата…

Щеше да е още по-висок, ако не бяха станали онези работи. След случката той не отвори повече книга.

— Не е там работата. Не знам, казах ти. Това лято не ми се мисли за това.

— Тогава какво ти се прави? По цял ден си на улицата и все се забъркваш в бели. Паоло ми каза…

— Какво ти е казал Паоло?! Той нищо не знае!

— Аз знам! По-добре да те бях пратил войник, та да те вкарат в пътя.

— Само това оставаше.

— Не съм те освободил от служба, за да се шляеш по улиците!

— Ти пък като си втълпиш нещо…

— Знаеш какво каза адвокатът: „Отсега нататък каквото и да се случи, решението на съдията се задейства автоматически!“

— Виждал ли си го скоро?

— Миналата седмица му платих последната вноска от хонорара. — Каза го тежко, сякаш за да подчертае, че са били много пари.

— Още ли ходи със същата скапана вратовръзка?

— Сега е с още по-скапана.

— С всички тия пари, които му дадохме… които му даде… можеше поне да си купи друга.

— Можеше да си поднови целия гардероб.

Прислужницата отнесе чиниите и сервира кървав бифтек.

Степ се втренчи в баща си. Наведен над чинията, той съсредоточено режеше месото. А в онзи ужасен ден…

— Какво значи „защото така“! Ти мозък нямаш ли?! Синът ми е ненормален! Съсипа момчето! Даваш ли си сметка? Можеше да го убиеш! Или и това не разбираш?

Степ гледаше надолу и мълчеше.

— Господин Манчини — намеси се адвокатът, — станалото станало. Няма смисъл да му се карате. Мисля, че си има причина…

— Добре, кажете вие тогава какво да правим.

— За да се организираме за защитата, първо трябва да го разберем.

„Какво говори тоя? Знае ли нещо?“

— Стефано, сигурно е имало някакво търкане в миналото, някакъв спор, някакви думи, които ти е казало това момче… Нещо, с което те е предизвикало…

Степ извърна лице към майка си. Елегантна, както винаги. Пушеше цигара.

— Госпожо, имате ли представа какви взаимоотношения е поддържал синът ви с това момче? Някога да са се карали?

— Не, не мисля. Дори не знаех, че се познават.

— Госпожо, Стефано отива на съд. И като се има предвид какви щети са нанесени на ищеца, присъдата ще е тежка. Ако ние нямаме с какво да възразим… нещо, каквото и да е, някаква дребна причина… синът ви ще има проблеми. Сериозни проблеми.

Той притвори очи. „Ох, мамо, защо не му кажеш? Толкова те обичам! Моля те, не ме предавай…“ Сърцето му се сви, когато я чу да казва:

— Съжалявам, аз нищо не знам.

Тя излезе от стаята и адвокатът направи последен опит:

— Стефано, сигурен ли си, че нямаш какво да ми кажеш?

Степ дори не му отговори. Стана и отиде до прозореца.

Погледна навън, към онзи последен етаж, точно срещу техния, и изпита дива омраза към майка си. Стана му мъчно за нея — заради това, което не направи, и заради това, което направи.

— Искаш ли кафе?

Той откъсна поглед от прозореца и се обърна.

— Аха, мерси. — Изпи го набързо. — Хайде, аз ще бягам. Другата седмица ще се чуем.

— Добре. Помисли си за университета, става ли?

— Става.

— И… обаждай се от време на време на майка си. Отдавна не сте се чували.

— Нямам време.

— Какво толкова, едно обаждане по телефона…

— Добре, ще й се обадя.

Степ излезе и баща му се приближи до прозореца. В мезонета отсреща нямаше никой — Джовани Амброзини се беше изнесъл внезапно, точно както преобърна живота им.

В асансьора Степ запали последната цигара от Мартинели. Погледна се в огледалото. Тези обеди го съсипваха. Стигна до партера. Когато стоманените врати се отвориха, пред него стоеше съседката Ментарини — с ужасно боядисана коса и с нос като кука.

— О, Стефано, как си? Отдавна не съм те виждала!

„И слава Богу“, помисли си Степ. После се сети за Стивън Тайлър и за страхотната мацка от клипа. „А на мен ми се падна госпожа Ментарини! Няма справедливост на тоя свят!“ В двора смачка цигарата. Засили се, оттласна се от земята и скочи напред. Несравнимо! Неговото салтомортале беше къде-къде по-добро. Все пак Тайлър беше на четирийсет, а той само на деветнайсет.