Три метра над небето

51.

На следващата сутрин Степ се събуди и веднага отиде на фитнес, но не, за да тренира. Търсеше Джорджо, едно момче на петнайсетина години, което го боготвореше. Е, и приятелите му също — знаеха всичките му истории и продължаваха да подхранват легендата. Това хлапе обаче му беше нещо като доверен човек. Само от него Степ можеше да поиска такава услуга, без да се страхува, че ще го накисне. Защото там, където свършваше възхищението, започваше ужасът.

Малко по-късно Джорджо беше в лицея „Фалкониери“. Промъкна се по коридорите и влезе в трети „Б“ курс. Неизвестно защо, Джачи не го изгони, нищо не каза. А Баби загуби ума и дума, като видя огромния букет червени рози. Прочете картичката:

Новината обходи училището за броени минути — никой никога не беше правил подобно нещо!

След часовете Баби слезе по стълбите с цветята и всички момичета се извръщаха да я видят. Дани се гордееше със сестра си, Рафаела се ядоса още повече, а горкият Клаудио пак отнесе скандала.

Степ подреждаше поредния си албум с комиксите на Пасианса, когато някой звънна на вратата. Беше Палина.

— Първо бях вестоносец, сега — пощальон… Какво ли още ме чака?

Той се засмя и пое пакета от ръцете й. Вътре имаше престилка на розови цветенца и бележка:

Малко след това Степ беше в офиса на брат си.

— Паоло, тази вечер къщата да е празна.

— Но аз поканих Мануела!

— Кажи й друг път да дойде! Хайде де, с Мануела се виждате всеки ден, а Баби никога не е идвала!

— Коя е тая Баби? Дъщерята на човека, дето дойде да те търси у нас?

— Да, защо?

— Видя ми се доста ядосан. Ти говори ли с него?

— Естествено. Ходихме да играем билярд и се напихме.

— Напихте се?!

— Е добре де, само той се напи. Значи разбрахме се, довечера да те няма.

Без да дочака отговор, Степ излезе от офиса. Дори не забеляза, че секретарката му се усмихва лукаво.

Прибра се и звънна на Поло. Предупреди го да не идва, да не се обажда и да не прави нищо, за което може да съжалява.

— Внимавай, този път не се шегувам!

После направи списък с нещата, които трябва да купи, слезе в супермаркета и набави всичко необходимо, дори взе от онези английски бисквити с масло — все пак брат му ги беше заслужил. Паоло всъщност беше добро момче. Падаше си малко маниак на тема работа и беше луднал по голфа си, както и по Мануела… но това ще му мине. „Не, Мануела няма как да му мине.“ Тая кифла го въртеше на пръста си от шест години, заедно с още няколко души. „Кой нормален човек ще и се навие?! Грозна, противна и все знае всичко! Аз на негово място щях да сваля секретарката.“ След това положително разсъждение Степ включи радиото и започна да мие салатата.

В осем всичко беше готово. Чу последното new entry в американската хит класация и метна розовата престилка на близкия стол, готов да я нахлузи в подходящия момент. Погледна резултатите на изтощителния си труд. Карпачо16, гарана17, ругета18, смесена салата с авокадо и плодова салата с мараскино19. Някога този аромат му беше любим… В главата му изплуваха спомени, но той ги остави да си отидат спокойно. Огледа масата, оправи салфетките. Така и не разбра, че ножовете се слагат от другата страна… Изми си ръцете. Седна на дивана. Изпуши една цигара, включи телевизора, изми си зъбите. Осем и петнайсет. Времето сякаш беше спряло. След четвърт час тя ще дойде, ще вечерят заедно, ще си поприказват, ще отидат в неговата стая и… „Не, Баби няма да го направи, рано е още. Или пък… Няма рано за тези неща!“ Помъчи се да си спомни една песен на Лучо Батисти. Как беше? Che sensazione di leggera follia sta colorando Vanima mia, il giradischi, le luci basse epoi… Champagne ghiacciatoe I’avventurapuo…20 „Да му се не види! Забравих да купя шампанско!“

Степ изтича в кухнята и прерови всички шкафове, но намери само една бутилка Pinot grigio. Сложи я във фризера. „Е, по-добре е от нищо.“

В този момент иззвъня телефонът. Беше Баби.

— Няма да дойда! — Звучеше ядосано.

— Но аз… вече всичко приготвих, дори си сложих престилката…

— Обади се госпожа Мариани. Изчезнала й е една златна огърлица с брилянти. Обвини мен! И няма да ми се обажда повече!

Малко след това Степ беше в дома на Поло.

— Даваш ли си сметка какво сте направили?

— Стига де, не ни е за пръв път! Какво толкова…

— Но тази къща е на наше момиче!

— Е, не е нейна все пак…

— Не е, но сега тя опира пешкира! Кажи ми кои бяха там. — Той грабна един лист и затърси трескаво химикалка. — Ох, тук няма нищо за писане…

— Не ти трябва, знам кой открадна огърлицата.

— Кой?

И Поло каза онова, което Степ се надяваше да не чуе:

— Сицилианеца.

Този път не ставаше дума за лицеви опори. Да отиде у тях и да му поиска огърлицата беше все едно да му каже в лицето, че е крадец. Нямаше начин да мине без бой.

— Виж какво, нямам намерение да се карам с теб…

Един юмрук светкавично се стовари върху устата му. Степ отвърна с мощен ритник. После си помисли за всички онези ястия, които беше приготвил, за престилката на цветенца… Искаше му се тази вечер да е различна. Да си седи у дома, да прегръща своето момиче… Обаче не. Сицилианеца беше там, срещу него, предизвикваше го да се приближи:

— Ела ми, де! Хайде, ела ми!

Степ тръсна глава и пое дълбоко дъх.

— Мамка му!

Оня скочи отгоре му и Степ го посрещна с дясно кроше. Усети как под юмрука му носът на Сицилианеца се огъва, изпуква… забеляза болезнената му гримаса, зловещата му усмивка… и в този момент разбра колко трудно ще бъде всичко.

Баби седеше на дивана, гледаше телевизия и пиеше чай от рози. Някой позвъни на вратата.

— Кой е?

— Аз.

Степ. Косата му беше разрошена, ризата — скъсана, дясната му вежда кървеше.

— Какво е станало?

— Нищо. Намерих огърлицата. — Той разтвори длан и безценното бижу на госпожа Мариани блесна в сумрака. — Сега ще дойдеш ли на вечеря?

Върнаха огърлицата и продължиха към апартамента на Паоло, но още щом отвориха вратата, зяпнаха от изненада.

До масичката в хола седеше Мануела, а той, препасан с розова престилка на цветенца, й сервираше плодовата салата на Степ. Всичко друго беше вече изядено.

— Здрасти, аз… извинявай, но… Обадих се, никой не отговаряше и… дойдохме тук, почакахме малко… Мина десет и си казахме — явно няма да дойдат… И започнахме да ядем.

— И как беше? Хареса ли ви?

— О, много добре си се справил! — изтърси Мануела. После млъкна веднага.

— Хубаво, дай ми ключовете от голфа. Ние ще хапнем навън.

— Ама…

— Какво „ама“! Цял следобед съм готвил, а вие ометохте всичко! И имаш очи да ми викаш „ама“! Давай ключовете!

— Ох, добре. Само карай полека, чу ли!

— Между другото, купих от твоите тъпи бисквити с масло. В случай че искаш десерт.

Паоло се усмихна накриво, но умът му вече беше другаде — при сивия голф и всичко, което можеше да му се случи.

Хапнаха палачинки в една сладкарница до Пирамидата. После пиха бира и решиха да не се връщат при Паоло и Мануела — Баби не искаше. Проклинайки брат си и оная негова кифла, Степ зави към хълма Джаниколо и спря на кръстовището до градините, между десетки други коли със замъглени от ласки стъкла. Смени радиостанцията: 92.70 — само романтична музика. Обърна се към Баби, легна отгоре й и напълно забрави за Сицилианеца и синините. Ръчната спирачка му пречеше, винтът на облегалката заяждаше, но дишането му се накъса от страст. Опита се да свали седалката, само че тя беше блокирала. Тогава той опря краката си в пода и се оттласна с всичка сила. Чу се сухо изтракване, седалката падна назад, а заедно с нея — и Баби. Заливаха се от смях, без да им пука за нищо, най-малко — за Паоло и киселата му физиономия. Започнаха да се събличат, сякаш това беше някакво състезание. По едно време Баби забави движенията си, затвори очи и го прегърна, развълнувана от тази нежна лична победа. Като усети, че Степ настоява да продължи по-нататък, го спря.

— Какво правиш?

— Нищо. Опитвам.

Тя го отблъсна ядосана.

— Тук ли?! Първият път трябва да е на някое романтично място с дъх на цветя… да грее луната и…

— Луната си грее, навън е пълно с цветя, мястото не е лошо… Какво повече искаш?!

— Другояче си го представям! — Тя погледна часовника си. — Стана късно, хайде да си ходим.

Опитаха се да изправят седалката, но не успяха и по пътя при всяко рязко потегляне Баби полягаше назад. Умираха си от смях, защото си представяха реакцията на Паоло.

— От един час те чакам! — възмути се той. — Хайде, че трябва да закарам Мануела…

Степ му подхвърли ключовете и реши да обърне всичко на шега:

— Да беше тръгнал с мотора, и без това обичаш да ползваш нещата ми.

Брат му дори не се усмихна, затвори се в хола със своята гостенка. Тогава Степ отиде в стаята, съблече се и се тръшна в леглото. Чувстваше се разбит. Иззад стената долитаха гласове. Заслуша се — Паоло и Мануела се караха.

— Кажи ми истината! — повтаряше той. — Искам да знам цялата истина!

— Казах ти я.

— Не, кажи ми истината!

— Това е, което ти казах.

— Питам те за последен път. Кажи ми истината, искам да знам истината!

— Нали всичко ти казах…

Степ захлупи възглавницата върху лицето си. „Сега Мануела ще пътува към къщи, полегнала на седалката.“ — При тази мисъл заспа развеселен.