Три метра над небето

30.

Старата черна кожена чанта, стисната под мишница — мечтана плячка за младежи с труден живот и отровена кръв. Памучно сако с цвят на горчица. Косата й — изтощена като унилата й походка. Носеше я къса и прибрана, с изсветлени кичури тук-там. Кафявите копринени чорапи й прибавяха няколко години в повече, ако случайно имаше нужда. И тия стари обувки с остри муцуни така й убиваха… Но това беше нищо в сравнение с другата болка.

Джачи отвори стъклената врата, спря пред асансьора, натисна бутона и погледна пощенските кутии. Някои бяха без име, една нямаше даже стъкло и висеше накриво, придавайки на това място вид на безредие и запуснатост — точно като дома на собственика Николоди. „Дали вещите заприличват на хората, които ги притежават, или хората заприличват на своите вещи? — Джачи не можа да си отговори. Влезе в асансьора. — Непременно ще кажа на Николоди да оправи пощенските кутии.“

Асансьорът потегли. Надписи, издълбани в дървото. Най-ясно се четеше името на една стара любов. По-нагоре — партиен герб, изваян съвършено от някой, който си е въобразил, че е скулптор. Под него, вдясно — мъжки полов орган, някак несъвършен, ако се съди по нейните спомени.

Втори етаж. Джачи дръпна желязната решетка и извади от чантата си връзка ключове. Чу се шумолене. Беше той, единствената й любов, смисълът на живота й. На лицето й грейна плаха усмивка.

— Пепито!

Отвори вратата и кученцето се завтече към нея с радостен лай.

— Как си, сладък?

Пепито скочи в ръцете й и започна да се умилква.

— Ако знаеш какво причиниха днес на мама! — Тя затвори вратата, остави чантата си на един мраморен плот и си съблече сакото. — Едно глупаво момиче дръзна да ми противоречи пред всички, представяш ли си! Само да я беше чул как ми говори! — Кучето я последва към кухнята, изглеждаше заинтригувано. — Заради една нищожна грешка ме унизи пред целия клас! Тя си има всичко — има хубава къща, има кой да й готви… Сега сигурно дори не мисли за това, което направи. Ами да, какво я интересува…

От едно шкафче, пълно с чаши, Джачи грабна първата, която й попадна, и я напълни с вода. Дори стъклото сякаш усещаше отлитащото време.

— Ами останалите? Всички се хихикаха зад гърба ми. Най-после да ме хванат в издънка! — Учителката се повлече към тесния хол, където извади от чекмеджето няколко домашни и седна да ги проверява. — Не трябваше да става така!

— Подчерта няколко пъти нечия грешка. — Не трябваше да ме прави за смях пред всички!

Кучето скочи върху вехтото кресло, покрито с мораво кадифе, и се сви на възглавницата.

— Сега как ще се върна при тях? Всеки път като ги изпитвам, ще казват: „Госпожо, сигурна ли сте, че не сбъркахте?“ И ще се смеят. Представям си как ще се смеят!

Кучето затвори очи. Джачи врътна три минус на една невинна ученичка, която може би заслужаваше малко повече, и продължи да си говори сама. Пожертва и следващото домашно, което при други обстоятелства беше най-малко за тройка.

Наоколо беше пълно със стари снимки. Няколко дантели лежаха върху шкафа от тъмно дърво. Тежките бели завеси не пропускаха светлината. Под краката на столовете липсваха няколко подложки. „Да, вещите заприличват на хората, които ги притежават“ — каза си Джачи и за миг всичко в квартирата й стана още по-сиво. Дори мадоната, закачена на стената, сега изглеждаше зла.