Три метра над небето

52.

Баби се притискаше към гърба му. Струваше й се, че лети, галена от хладен вятър с аромат на цъфнали храсти. „Къде сме? От колко време пътуваме?“ Опита се да изчисли по броя на песните от касетата — първата част току–що беше свършила, сега вървеше втората. Значи повече от час.

Степ дойде да я вземе пред целия клас. Празнуваха стоте дни до края на училището. Приближи се до нея с онази своя усмивка и сърцето й за малко да изхвръкне.

— Ей, да не вземеш сега да умреш! — подкачи я Палина.

А Баби тръгна след него, без да задава въпроси. Той извади от джоба си зелено шалче и й завърза очите, а тя му подаде единия чифт слушалки към своето Sony. Да, сигурно беше минал поне час.

— Още много ли остава?

— Почти стигнахме. Нали не гледаш?

— Не гледам.

Завиха надясно и поеха нагоре по стръмното. Степ се сети за Паоло, който снощи беше побеснял. „Ето, виждаш ли, на тебе нищо не трябва да ти се дава! Съсипа ми колата! Животно такова…“

На сутринта го навести в офиса му.

— Стига, Паоло, съжалявам, че стана така, беше си инцидент. Ще ти оправя колата.

— Все на теб се случват тия инциденти! Досега няма случай ти да си виновен!

Степ се усмихна, после събра смелост:

— Слушай, може ли да я покарам и днес?

— Да бе, та да я дочупиш!

— А, така ми харесваш! От снощи си пълен с енергия! Браво! Сега те признавам за брат!

Степ си тръгна, изпроводен от развеселената усмивка на секретарката, а Паоло отново се почувства изигран.

— Пристигнахме! Не, не махай шала! Чакай ме тук.

Той помогна на Баби да слезе от мотоциклета, а тя изключи уокмена и свали слушалките. Докато навиваше кабелите, не спря да се чуди къде е. Беше късен следобед. Ухаеше на трева. Чуваше далечен шум, монотонен и глух. Изведнъж сякаш нещо се счупи, прозвуча като клон на дърво.

— Ето ме! — Степ подхвана ръката й. — Хайде, дръж се за мен.

Баби пристъпи плахо. Вече нямаше вятър, въздухът стана студен. Спъна се в нещо.

— Ох!

— Хайде тръгвай, нищо ти няма.

— Как да ми няма нищо!

Степ започна да се смее:

— Все се оплакваш! Стой тук.

Ръката й увисна във въздуха.

— Ама не ме оставяй!

— Тук съм, до теб.

Последва продължителен механичен шум. Щора, която се вдига. Степ развърза шалчето и Баби отвори очи.

Пред нея блестеше морето, озарено от залеза. Червеното слънце сякаш й се усмихваше. Намираха се в някаква къща. Излезе навън, на терасата. Долу вдясно видя романтичния плаж на първата им целувка. В далечината бледнееха любимите й хълмове, морето, Порто Ерколе. Над главата й прелетя чайка. Баби се огледа развълнувана. Това сребристо море, нацъфтялата жълтуга, тъмнозелените храсти, къщата на скалите… Нейната къща, къщата от мечтите й. Степ я прегърна.

— Щастлива ли си?

Тя кимна с глава. После отвори очи — замечтани, окъпани в малки прозрачни сълзици. Прекрасни.

— Какво има?

— Страх ме е.

— От какво те е страх?

— Че никога няма да съм толкова щастлива, колкото съм сега…

После го целуна в топлината на залеза.

— Да влезем вътре.

Обиколиха стаите, като си съчиняваха историята на всяка от тях. Вдигнаха всички щори, откриха едно голямо стерео и го включиха.

Степ излезе навън, свали багажника на мотоциклета и се върна. След малко я повика при себе си.

Големият прозорец гледаше към морето, сякаш самото слънце надничаше вътре, чезнейки в тишината зад далечния хоризонт. Последната частица от него оцвети в розово разпръснатите облаци. Почти заспалото му отражение се носеше покрай златна следа. Пресичаше морето, за да угасне по стените на стаята, по косата на Баби и по новите, току–що постлани чаршафи.

— Аз ги купих. Харесват ли ти?

Баби не отговори. Огледа се. В една ваза до леглото беше топнато малко букетче червени рози. Степ отвори кутията:

— Et voila!

Вътре имаше разтопен лед, няколко оцелели кубчета още плаваха около бутилка шампанско. До нея се мъдреха две чаши, увити във вестник.

— За да не се счупят — обясни той. После извади от джоба си малко радио. — Не знаех, че тук ще има… — Включи го, нагласи го на същата станция като стереото и го остави на нощното шкафче. Из стаята се разнесе тихо ехо на Stay. — Като по поръчка!

Приближи се до нея и я целуна. Този миг беше толкова хубав, че Баби забрави всичките си страхове. Забрави дори, че е нахълтала в чужда къща, че е разбила врата, че е в чуждо легло и пие шампанско. Позволи му да я съблече. Озова се в ръцете му чисто гола, за пръв път, а вълшебната светлина, грееща над морето, осветяваше срамежливо телата им. Млада любопитна звезда блестеше високо в небето. После, сред море от ласки, сред шума на далечните вълни и аромата на диви цветя, то се случи.

Степ се плъзна внимателно върху нея. Погледна я — не беше уплашена. Усмихна й се, прокара ръка през косата й. В този миг от малкото радио зазвуча невинно Through the barricades, но никой от двамата не го чу. Не знаеха, че това ще стане „тяхната песен“.

Тя затвори очи и сякаш спря да диша, неочаквано обзета от силно вълнение, от тази любовна болка, от това вълшебно усещане — да стане негова завинаги. Вдигна очи към небето, въздъхна, вкопчи се в раменете му, а след това се отпусна. Отвори очи. Той беше тук, над нея, с меката си усмивка, но самата Баби вече я нямаше. Онова момиче с уплашени сини очи, пълно със скрупули и съмнения, беше изчезнало. Спомни си колко я удивляваше историята на пеперудите. Какавидата, после малкото червейче, което се покрива с хиляди цветове… И тогава се видя отново — беше малка нежна пеперуда, току-що излюпена в прегръдките на Степ. Усмихна му се и го целуна по нов начин, страстно. Първата й целувка на млада жена.

Лежаха сред чаршафите, той галеше косата й, а тя го притискаше към себе си с глава, отпусната на гърдите му. После се надигна и го погледна усмихната.

— Хич не ме бива, а?

— Беше страхотна!

— Не бях. Просто не знам как се прави. Трябва да ме научиш.

— Съвършена си. Ела тук!

Станаха от леглото и той я поведе към другата стая. Сред цветята, щамповани на чаршафите, се открояваше едно малко, току-що разцъфнало цвете, по-невинно и чисто от всички.

Малко след това лежаха във ваната. Пиеха шампанско и бърбореха весело. Отново се любиха, този път — с повече страст. Сега й се стори още по-хубаво, лесно движеше крилата си, не се страхуваше да лети.

Загърнаха се в халатите, окачени на вратата, и излязоха на малкия частен плаж. Забавляваха се, като измисляха шантави имена по инициалите, избродирани на реверите.

Плуваха в хладната солена вода, следвайки лунната ивица. От време на време се прегръщаха, пръскаха се, отдалечаваха се, за да се слеят отново и да вкусят устните си с дъх на морско шампанско. По-късно, увити в хавлиите на Амарилдо и Зигфрида, гледаха замечтано звездите, луната, спокойното нощно море.

— Тук е толкова е хубаво! — въздишаше Баби. — Никога не съм била по-щастлива. А ти?

— Аз ли? — Степ я прегърна силно. — Аз още повече!

— Все едно си докоснал небето с ръка?

— Много повече.

— Колко повече?

— Най-малко три метра над небето!

На следващия ден Баби се приготви за училище, както обикновено. Докато стоеше под душа и последните солени следи изчезваха от косата й, мислеше развълнувано за предишната вечер. Закуси, каза „довиждане“ на майка си и се качи в колата заедно с Дани. Клаудио спря на светофара под моста на булевард „Франча“. Беше още сънена, но изведнъж го видя.

Не вярваше на очите си. Високо горе, над другите, върху бялата колона на моста, изпъкваше един съвсем пресен надпис. Сърцето й подскочи. За миг й се стори, че всички ще го прочетат: „Аз и ти, три метра над небето!“